Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 40 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
dd (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (29 януари 2007)

Вторият том на романа е: „Още десет години по-късно — Луиз дьо Ла Валиер“.

 

Източник: http://dubina.dir.bg

Книжното тяло предостави Огнян Лашев.

 

Издание:

Александър Дюма. Още десет години по-късно. Виконт дьо Бражелон

„Народна младеж“, София, 1975

Редактор Борчо Обретенов

Художник Борис Ангелушев

Худ. оформление Иван Стоилов

Художествен редактор Петър Тончев

Технически редактор Маргарита Воденичарова

Коректори Маргарита Георгиева и Лиляна Иванова

 

Alexandre Dumas, Le Vicomte de Bragelonne, Dix ans plus tard

A. Le Vasseur et Cie, editeurs. Paris

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от dd според хартиенотото издание

Статия

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
АвторАлександър Дюма - баща
Първо издание1847–1850 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаДвадесет години по-късно
Следващаняма

„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

LXXII
ВЕЛИЧИЕТО НА БАНСКИЯ ЕПИСКОП

Портос и д’Артанян влязоха в епископския дворец през специална врата, известна само на вътрешните хора.

От само себе си се разбира, че Портос беше водач на д’Артанян. Достойният барон се чувствуваше навсякъде като у дома си. Между това, било по мълчаливо съгласие да уважава светостта на Арамис, било по навик да уважава всичко, което му се струваше значително, навик, създал от него образцов воин, Портос се Държеше сдържано у негово преосвещенство ванския епископ. Д’Артанян видя най-напред тая сдържаност в начина, по който баронът говореше с лакеите и сътрапезниците.

Все пак тая сдържаност не пречеше на Портос да задава въпроси. Той поразпита.

Двамата приятели узнаха, че негово високопреосвещенство отишъл в покоите си и че се готвел да се яви в по-скромен вид.

Действително след четвърт час, през който д’Артанян и Портос се гледаха един друг и въртяха палците си ту на една, ту на друга страна, една врата на залата се отвори и негово преосвещенство се появи в непарадно облекло на прелат.

Арамис вървеше с високо вдигната глава, като човек, навикнал да командува; сукненото му виолетово расо беше приповдигнато от единия край, за да не се влачи, а юмрукът му беше опрян на хълбока.

Освен това той не беше обръснал тънките си мустачки и островърхата брадичка — по модата от времето на Луи XIII.

Когато той влезе, в стаята се разнесе нежна миризма на парфюм, която никога не се изменя у елегантните хора и у жените от висшия свят, като по тоя начин се създава впечатление, че това благоухание е присъщо на тях самите.

Но тоя път в парфюма на Арамис още се чувствуваше нещо черковно, което издаваше дъх на тамян. Тоя парфюм не опияняваше, той проникваше в човека, вдъхваше не желание, а уважение.

Като влезе в стаята, Арамис не се поколеба нито за миг; не произнесе нито дума — всяка дума би била студена в такъв случай, — приближи се до мускетаря, тъй добре предрешен в костюма на господин Анян, и го стисна в прегръдките си с такава нежност, в която и най-недоверчивият човек не би открил студенина или престореност.

Д’Артанян го прегърна също тъй горещо.

Портос стисна нежната ръка на Арамис и д’Артанян забеляза, че негово преосвещенство протегна на великана лявата си ръка, навярно по навик. Сигурно Портос беше причинявал десетки пъти болка на пръстите му, нанизани с пръстени. И така Арамис се страхуваше от великана и му остави да стиска до посиняване само плътта, като не му позволи да притиска пръстите към златото на пръстените или плоскостите на диамантите.

Между две прегръдки Арамис погледна д’Артанян в лицето, предложи му стол, а самият той седна в сянка, като се постара светлината да пада върху лицето на събеседника му.

Тая маневра, присъща на дипломатите и на жените, напомня много всички предимства на прикриване, които през време на дуелите противниците се мъчат да намерят повече или по-малко успешно.

Д’Артанян разбра маневрата, но не показа, че я е забелязал. Той чувствуваше, че е хванат; но именно защото беше хванат, чувствуваше, че е на път да узнае всичко; беше стар кондотиер и не се страхуваше да претърпи привидно поражение, стига само да извлече от него облагите на победата.

Пръв заговори Арамис.

— Ах, мили приятелю, скъпи ми д’Артанян! — каза той. — Какъв чудесен случай!

— Тоя случай, преподобни ми другарю, аз ще нарека приятелство — отговори д’Артанян. — Аз ви търсех, както винаги съм ви търсил, когато съм имал да ви предложа някое голямо предприятие или да ви посветя няколко свободни часа.

— А, тъй ли? — рече Арамис без жар. — Вие ме търсехте?

— Е да, търсеше ви, мили ми Арамис — намеси се Портос, — и ето доказателството: той ме настигна в Бел Ил. Много мило, нали?

— Аха — провлечено рече Арамис, — разбира се, в Бел Ил…

„Ето на — помисли си д’Артанян, — моят простодушен Портос, без да мисли, даде първия топовен изстрел на атаката.“

— В Бел Ил — каза Арамис, — в тая дупка, в тая пустиня! Да, наистина много мило.

— А аз му казах, че сте във Ван — продължи Портос със същия тон.

Д’Артанян въоръжи устата си с тънка, почти иронична усмивка.

— Напротив, знаех това; но исках да видя — рече той.

— Какво да видите?

— Дали е още живо нашето старо приятелство; дали, като се видим, ще забият нашите сърца, закоравели от възрастта; дали от тях ще се изтръгне пак радостният вик, с който се поздравяват приятелите.

— Е какво, останахте ли доволен? — попита Арамис.

— Горе-долу.

— Защо?

— Да, Портос ми каза: „Шт“, а вие…

— Е, а аз?

— А вие ме благословихте.

— Какво да се прави, приятелю мой — усмихнато рече Арамис. — Това е най-скъпоценното, което има един беден прелат като мене.

— Хайде де, мили ми приятелю!

— Така е.

— А между това в Париж разправят, че Ван е едно от най-богатите епископства на Франция.

— А, вие говорите за земните блага? — забеляза Арамис с разсеян вид.

— Но, разбира се. Аз държа на тях.

— В такъв случай да говорим за това — рече Арамис с усмивка.

— Значи вие признавате, че сте един от най-богатите френски прелати?

— Мили мой, щом ми искате парична сметка, ще ви кажа, че ванското епископство дава двадесет хиляди ливри годишен доход, ни повече, ни по-малко. В тая епархия има сто и шестдесет енории.

— Много хубаво — забеляза д’Артанян.

— Великолепно — каза Портос.

— Обаче — продължи мускетарят, без да сваля очи от Арамис, — вие не сте се погребали тук завинаги, нали?

— Простете ми, но аз не признавам думата „погребал“.

— Но струва ми се, че на това разстояние от Париж човек се чувствува погребан.

— Приятелю мой, аз остарявам — отговори Арамис. — Шумът и движението на града не са вече за мене. На петдесет и седем години човек търси спокойствие и размисъл. Намерих ги тук. Какво може да бъде — по-хубаво и едновременно по-сурово от тоя старинен край? Тук, мили д’Артанян, аз намирам тъкмо противоположното на това, което обичах някога. А в края на живота човек трябва да живее не така, както е живял в началото. От време на време моите бивши удоволствия ми напомнят за себе си, без да ме отвличат от грижите за спасението на душата ми. Аз съм още на тоя свят, а все пак с всяка крачка се приближавам до бога.

— Красноречив, умен, сдържан, вие сте съвършен прелат, Арамис, и аз ви поздравявам.

— Но — забеляза Арамис с усмивка — вие не сте дошли само за да ми правите комплименти, мили приятелю… Говорете, какво ви доведе тук? Нима бих бил тъй щастлив да имате нужда от мене?

— Слава богу, не, мили ми приятелю — каза д’Артанян; — няма нищо подобно. Аз съм свободен и богат.

— Богат?

— Да, богат за мене; не за вас, нито за Портос, разбира се. Аз имам около петнадесет хиляди ливри годишен доход.

Арамис го погледна недоверчиво. Той не можеше да повярва, че старият му приятел е забогатял, особено като гледаше скромния му костюм.

Тогава д’Артанян разбра, че е настъпил часът за обяснения, и разказа английската си история.

През време на разказа той видя как постоянно блестяха очите на прелата и тънките му пръсти се свиваха.

Колкото за Портос, той не се възхищаваше от д’Артанян, а просто се прекланяше пред него, не можеше да се побере в кожата си от възторг. Когато д’Артанян млъкна, Арамис попита:

— А после?

— После — отговори мускетарят, — вие виждате, че в Англия имам приятели и недвижими имоти, а във Франция — пари. Ако желаете, аз ви предлагам всичко, което имам. Ето защо съм дошъл.

Въпреки всичката си твърдост д’Артанян не можа да издържи в тоя момент погледа на Арамис. И така той насочи погледа си към Портос, както се отмества шпагата, която отстъпва пред всемогъщ натиск и търси друг път.

— Във всеки случай — каза епископът — вие сте избрали много особен костюм за пътуване, мили приятелю.

— Ужасен е, зная. Но, разбирате, не исках да пътувам нито като кавалер, нито като сеньор. Откак забогатях, станах скъперник.

— И вие казвате значи, че сте дошли в Бел Ил? — попита Арамис без преход.

— Да — отвърна д’Артанян, — знаех, че там ще намеря Портос и вас.

— Мене? — извика Арамис. — Мене? Аз съм тук от една година и нито веднъж не съм минавал морето.

— О, не знаех, че сте такъв домашар.

— Ах, мили приятелю, трябва да ви кажа, че не съм вече предишният човек. С мъка яздя, морето ме уморява. Аз съм нещастен болен свещеник, който винаги се оплаква, винаги мърмори; аз съм склонен към суров живот, който, както ми се струва, подобава на старостта, склонен съм да водя преговори със смъртта. Аз живея на едно място, мили ми д’Артанян, на едно място.

— Е, толкова по-добре, приятелю мой, защото ще станем навярно съседи.

— Хайде де! — рече Арамис не без известна изненада, която не се помъчи дори да скрие. — Вие ще станете мой съсед?

— Боже мой, да.

— Как така?

— Искам да купя твърде доходните солници между Пириак и Кроазик. Представете си, мили мой, добивът на сол дава дванадесет на сто чиста печалба; никакви щети, никакви непредвидени разноски; верен и редовен, океанът ще внася всеки шест часа своя дял в касата ми. Аз съм първият парижанин, който се сеща за такава спекулация. Но не разгласявайте това, моля ви се, и в скоро време ще станем съседи. Ще получа три левги за тридесет хиляди ливри.

Арамис хвърли поглед на Портос, сякаш го питаше дали е истина всичко това, дали тук не се крие някоя клопка; но скоро, сякаш се засрами от желанието, да се посъветва с тоя слаб помощник, той събра всичките си сили за нов щурм или за нова отбрана.

— Уверяваха ме, че сте имали неприятности при двора, но че сте излезли от тях, както знаете да излизате от всяко положение, мили ми д’Артанян, тоест с почести.

— Аз ли? — извика мускетарят и високо се засмя. Но смехът не можа да скрие смущението му, защото тия думи на Арамис го накараха да мисли, че на прелата са известни новите му отношения с краля. — Аз? А, разкажете ми това, мили ми Арамис?

— Да, на мен, бедния епископ, загубен в пущинаците, ми разказваха, че кралят ви е направил довереник на своята любов.

— Към кого?

— Към госпожица Манчини. Д’Артанян си отдъхна.

— А, не отричам това — отговори той.

— Кралят, разправят, ви е отвел една сутрин отвъд Блоаския мост, за да поприказва с хубавицата си.

— Това е вярно — съгласи се д’Артанян. — А, вие знаете това? Но тогава вие трябва да знаете, че същия ден си подадох оставката.

— Искрено?

— О, приятелю мой, повече от искрено.

— И тогава ли отидохте при граф дьо Ла Фер?

— Да.

— При мене?

— Да.

— И при Портос?

— Да.

— Просто да ни посетите?

— Не; аз не знаех, че не сте свободен, и исках да ви заведа в Англия.

— Да, разбирам, и тогава вие, удивителни човече, извършихте сам това, което искахте да ни предложите да извършим четиримата. Аз подозирах, че играете някаква роля в тая прекрасна реставрация, когато узнах, че са ви видели на приемите на краля Чарлз, който е говорил с вас като приятел или по-скоро като човек, който ви е задължен.

— Но как узнахте всичко това? — попита д’Артанян, който се страхуваше, че сведенията на Арамис се простират по-далече, отколкото му се искаше.

— Мили д’Артанян — каза прелатът, — моето приятелство прилича отчасти на грижовността на нощния пазач, който седи у нас в малката кула на вълнолома, в края на пристанището. Тоя добър човек пали всяка вечер фенер, за да свети на корабите, които идват от море го. Той е скрит в будката си и рибарите не го виждат; но той ги следи внимателно, открива ги, зове ги, привлича ги в пристанището. Аз приличам на тоя пазач; от време на време до мене стигат известия и ми напомнят всичко, което съм обичал. Тогава следвам някогашните приятели в бурното море на живота, аз, жалкият наблюдател, на когото господ е имал добрината да даде подслона на една будка.

— А какво правих след Англия? — попита д’Артанян.

— Ах, вие искате да насилите зрението ми. Не зная вече нищо след вашето завръщаме, д’Артанян; очите ми отслабнаха. Аз съжалявах, че не си спомнихте за мене. Много ми беше мъчно, като мислех, че просто сте ме забравили. Но не бях прав. Виждам ви отново и това за мене е празник, голям празник, кълна ви се… А как е Атос? — прибави Арамис.

— Много добре, благодаря.

— А нашият млад възпитаник?

— Раул ли?

— Да.

— Изглежда, че той е наследил ловкостта на баща си Атос и силата на опекуна си Портос.

— А по какъв случай се убедихте в това?

— Ех, боже мой, убедих се в навечерието на моето заминаване.

— Тъй ли?

— Да, на площада Грев се изпълняваше смъртна присъда; и заради нея избухна размирица. Ние се намирахме в центъра на разбунтуваната тълпа и се наложи да действуваме с шпагите; той се справи отлично.

— Охо! И какво направи? — попита Портос.

— Най-напред изхвърли през прозореца един човек, като че ли беше памучна баличка.

— Много добре! — извика Портос.

— После извади шпагата и почна да нанася удари с нея, както правехме ние в хубавите дни.

— А защо избухна размирицата? — запита Портос. Д’Артанян забеляза, че Арамис остана напълно спокоен при тоя въпрос на Портос.

— Заради двама откупчици — отговори той, като гледаше Арамис, — които обесиха по заповед на краля; те бяха двама приятели на господин Фуке.

Само леко намръщване на прелата показа, че той е чул думите на мускетаря.

— Охо! — извика Портос. — А как се казваха тия приятели на господин Фуке?

— Д’Еймери и Лиодо — отвърна д’Артанян. — Знаете ли тия имена, Арамис?

— Не — рече прелатът пренебрежително. — Струва ми се, че са имена на финансисти.

— Именно.

— О, господин Фуке е оставил да обесят приятелите му? — извика Портос.

— Защо не? — попита Арамис.

— Но струва ми се…

— Ако тия нещастници са били обесени, това е станало по заповед на краля. Впрочем господин Фуке може да управлява финансите, но няма право да се разпорежда с живота и смъртта на хората.

— Все едно — промърмори Портос, — ако бях на мястото на, господин Фуке…

Арамис разбра, че Портос щеше да каже някоя глупост. Той прекъсна разговора, като каза:

— Е, мили ми д’Артанян, стига сме говорили за другите; да поговорим за вас.

— Но за мене знаете всичко, което мога да ви кажа. Напротив, да говорим за вас, мили Арамис.

— Вече ви казах, приятелю мой, в мене не остана Арамис.

— И дори абатът д’Ербле?

— Дори той. Пред вас стои човек, когото господ е уловил за ръката и е издигнал до положение, превишаващо надеждите му.

— Господ? — попита д’Артанян.

— Да.

— Хм! Чудно. А пък ми казаха, че е господин Фуке.

— Кой ви каза това? — запита Арамис, при което въпреки всички усилия на волята си не можа да попречи на леката червенина да обагри страните му.

— Ами Базен.

— Ей че глупак!

— Не казвам, че е гениален човек, наистина; но той ми каза това и аз само повтарям думите му.

— Никога не съм виждал господин Фуке — отговори Арамис със спокоен и чист поглед на девица, която никога не е лъгала.

— Но — възрази д’Артанян — и да сте го виждали, и дори да го познавате, в това не би имало нищо лошо. Господин Фуке е прекрасен човек.

— А!

— Голям политик.

Арамис направи движение, пълно с равнодушие.

— Всемогъщ министър.

— Аз се подчинявам само на краля и на папата — забеляза Арамис.

— Хм, слушайте — каза д’Артанян с най-наивен тон, — казвам ви това, защото тук всички се кълнат в господин Фуке. Равнината е на господин Фуке; солниците, които се готвя да купя, са на господин Фуке; островът, в който Портос е станал топограф, е на господин Фуке; гарнизонът е на господин Фуке; галерите са на господин Фуке. И така, признавам си, не би ме учудило, ако се бяхте присъединили, или по-скоро ако бяхте присъединили епархията си, към господин Фуке. Той не е крал, но е също тъй могъщ владетел като краля.

— Слава богу, не съм присъединен към никого, не принадлежа на никого и изцяло разполагам със себе си — отговори Арамис, който през време на тоя разговор следеше всяко движение на д’Артанян, всяко мигване на Портос.

Но д’Артанян беше безстрастен, а Портос — неподвижен; сръчно нанесените удари бяха отбити от сръчен противник; нито един не улучи целта.

Все пак двамата приятели се умориха от борбата и поканата за вечеря се посрещна добре от всички.

Вечерята промени насоката на разговора. Впрочем те разбраха, че при това положение нито един от двамата няма да узнае нещо повече.

Портос не разбра нищо от целия тоя дуел. Той стоя неподвижен, защото Арамис му направи знак да не мърда. Но това бе напълно достатъчно за Портос.

И така вечерята мина чудесно.

Д’Артанян беше безкрайно весел.

Арамис се надмина в милата си любезност.

Портос яде като покойния Пелопс.

Говориха за война и финанси, изкуство и любов.

Арамис се учудваше на всяка подхвърляна от д’Артанян дума за политиката. Тоя дълъг наниз от учудени погледи увеличи недоверието на д’Артанян, както безкрайното недоверие на д’Артанян подбуждаше недоверието на Арамис.

Най-после д’Артанян подхвърли умишлено името на Колбер. Той беше запазил тоя удар за най-после.

— Кой е Колбер? — попита епископът.

„О, това пък е вече прекалено! — си каза мускетарят. — Да не дремем, пусто да остане, да не дремем“

И даде за Колбер всички сведения, които Арамис можеше да пожелае.

Вечерята или по-скоро разговорът между д’Артанян и Арамис се продължи до един часа през нощта.

Точно в десет часа Портос заспа на стола си и захърка като орган.

В полунощ го събудиха и го изпратиха да си легне.

— Хм! — каза той. — Струва ми се, че съм задрямал, обаче това, което говорехте, беше много интересно.

В един часа Арамис заведе д’Артанян в приготвената за него стая, най-хубавата в епископския дворец.

Двама слуги бяха оставени на негово разположение.

— Утре в осем часа — каза епископът, като се сбогуваше с д’Артанян, — ако искате, ще се разходим на коне заедно с Портос.

— В осем часа? Толкова късно? — попита д’Артанян.

— Вие знаете, че имам нужда от седем часа сън — възрази Арамис.

— Вярно.

— Лека нощ, мили приятелю! И сърдечно прегърна мускетаря. Д’Артанян не го задържа повече. „Добре! — си каза той, когато вратата се затвори след Арамис. — В пет часа ще бъда на крака.“

Като взе това решение, той си легна и заспа почти веднага.