Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 31 гласа)

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
Vicomte de Bragelonne Gravure1.jpg
Автор Александър Дюма - баща
Първо издание 1847–1850 г.
Флаг на Франция Франция
Оригинален език френски
Жанрове Историческа
Приключенска
Вид роман
Поредица Тримата мускетари
Предходна Двадесет години по-късно
Следваща няма

"Виконт дьо Бражелон" (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание "Векът", а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

XLV
ИЗПОВЕД НА ЕДИН ДОБРОДЕТЕЛЕН ЧОВЕК

Театинецът влезе спокойно, без да се учудва на шума и движението в двореца, предизвикани от безпокойството за здравето на кардинала.

— Елате, преподобни отче — каза Мазарини, след като хвърли последен поглед зад кревата, — елате и ме облекчете.

— Това е мой дълг, монсеньор — възрази театинецът.

— Най-напред се разположете удобно, защото възнамерявам да направя пълна изповед; вие ще ми опростите веднага греховете и аз ще се смятам по-спокоен.

— Монсеньор — каза преподобният отец, — вие не сте толкова болен, — за да бъде неотложна една пълна изповед… И тя ще бъде много уморителна, пазете се!

— Нима мислите, че греховете са много, преподобни отче?

— Как може да се мисли другояче, когато ваше високопреосвещенство е живял тъй интензивно?

— Да, наистина…. Разказът може да бъде дълъг.

— Божието милосърдие е неизчерпаемо — изгъгна театинецът.

— Ах — каза Мазарини, — ето и аз сам започвам да се плаша, че съм допуснал толкова неща, които всевишният може да накаже.

— Нали? — простодушно запита театинецът, като отстрани от лампата умното си лице, заострено като у къртица. Всички грешници са такива: най-напред забравят, а после си спомнят, когато е вече много късно.

— Грешници или рибари[1]? — попита Мазарини. — Не казвате ли тая дума с ирония и за да ме укорите за всичките генеалогии, които позволих да се съставят за моите прадеди… аз, син на рибар всъщност?

— Хм! — промърмори, театинецът.

— Това е първият ми грях, преподобни отче, защото позволих да изкарат, че родът ми води началото си от древните римски консули Геганий Мацерин I, Мацерин II и Прокул Мацерин III, за когото говори хрониката на Хаоландер… От Мацерин до Мазарини[2] близостта беше изкусителна. Мацерин, умалително, значи слабичък. О, преподобни отче, днес Мазарини може да значи, уголемително, слаб като Лазар. Вижте!

И той показа измършавелите си ръце и крака, изсушени от треската.

— Че сте се родили в рибарско семейство, в това не виждам нищо лошо… — забеляза театинецът. — Та и свети Петър е бил рибар и е станал върховен глава на църквата, а вие, монсеньор, сте само кардинал. По-нататък, ако обичате!

— Още повече, че исках да хвърля в Бастилията някой си Буне, авиньонски свещеник, който искаше да обнародва генеалогия на Casa Mazarini, толкова прекрасна…

— Че никой не би й повярвал, нали? — прибави театинецът. — О, ако действувах в тоя дух, преподобни отче, тогава грехът щеше да бъде много тежък… грях на гордостта… друг грях.

— То е било излишък на ум, а за такива заблуди никой никога не може да бъде укорен. По-нататък, по-нататък!

— Бях стигнал до гордостта… Знаете ли, преподобни отче, ще се помъча да разделя всичко по смъртни грехове.

— Обичам хубавите подреждания.

— Много се радвам. Трябва да ви кажа, че през 1630 година… Уви! Тридесет и една година оттогава…

— Вие сте били на двадесет и девет години, монсеньор.

— Пламенна възраст. Аз си давах вид на войник и в Казал се хвърлях в престрелките, за да покажа, че яздя на кон не по-зле от всеки офицер. Наистина аз донесох мир на испанците и французите. Това изкупва донякъде моя грях.

— Съвсем не виждам грях в желанието на някого да покаже, че умее да язди — каза театинецът. — Това е много хубаво и прави чест на расото ни. Като християнин, хваля постъпката ви, че сте спрели проливането на кръв; като монах, гордея се с храбростта, проявена от един мой другар.

Мазарини кимна скромно с глава.

— Да — рече той, — но последиците…

— Какви последици?

— Е, тоя проклет грях — гордостта, има безкрайни корени… Откак се хвърлих между двете армии, откак помирисах барута й обходих фронта, почнах да гледам малко съжалително пълководците.

— А!

— Ето го злото!… И оттогава не можах да намеря нито един поносим.

— Истината е — каза театинецът, — че пълководците ни не бяха на нужната висота.

— О! — извика Мазарини. — Ние имахме господин принца… Аз го измъчих много!

— Той не е за оплакване, спечели доста слава и доста пари.

— Съгласен съм за господин принца. А господин дьо Бофор например… когото накарах толкова да страда във Венсенската кула?

— Да, но той беше бунтовник и държавната сигурност изискваше да го принесете в жертва… По-нататък!

— Струва ми се, че изчерпах гордостта. Има един друг грях, който дори ме е страх да наименувам…

— Аз ще го наименувам… Говорете.

— Много голям грях, преподобни отче.

— Ще видим, монсеньор.

— Вие сигурно сте чули да се говори, че съм имал известни връзки… с нейно величество кралицата майка… Злите езици…

— Злите езици, монсеньор, са глупави… За благото на държавата и в интерес на младия крал не трябваше ли да живеете в пълно съгласие с кралицата? По-нататък, по-нататък!

— Уверявам ви — каза Мазарини, — че сваляте страшна тежест от гърдите ми.

— Всичко това са дреболии… Говорете за сериозни неща.

— Честолюбието, преподобни отче…

— То е причина за всички велики деяния, монсеньор.

— Дори домогването до папската корона?…

— Да бъде човек папа, значи да бъде пръв от християните… Защо да не сте имали това желание?

— Писаха, че за тая цел съм продал Камбре на испанците.

— Може би вие сам сте писали памфлети и не сте преследвали строго памфлетистите?

— Тогава, преподобни отче, аз дишам свободно. Сега остават само леките провинения.

— Говорете.

— Страстта към играта.

— Това е малко светско, но званието ви е принуждавало да давате приеми.

— Обичах да печеля…

— Никой не играе, за да губи.

— Играех малко нечестно…

— Използували сте предимствата си. По-нататък!

— Ако е така, преподобни отче, на съвестта ми не остана вече абсолютно нищо. Дайте ми опрощение на греховете и душата ми, когато бог я повика, ще може да излети безпрепятствено до трона му.

Театинецът не помръдна нито ръце, нито устни.

— Какво чакате, преподобни отче? — попита Мазарини.

— Чакам края.

— Края на какво?

— На изповедта, монсеньор.

— Но аз свърших.

— О, не! Ваше високопреосвещенство греши.

— Струва ми се, не.

— Спомнете си добре.

— Спомних си всичко, което можах.

— Тогава аз ще помогна на паметта ви.

— Да видим.

Театинецът се покашля няколко пъти.

— Вие не ми казахте нищо за скъперничеството, друг смъртен грях, нито за тия милиони — каза той.

— Какви милиони, преподобни отче?

— Но тия, които притежавате, монсеньор.

— Отче, тия пари са мои, защо ще ви говоря за тях?

— Виждате ли, нашите мнения се различават по тоя въпрос. Вие казвате, че парите са ваши, а аз мисля, че принадлежат малко и на други.

Мазарини поднесе студената си ръка към челото, покрито с капчици пот.

— Как така? — измънка той.

— Ето, Ваше високопреосвещенство натрупа значително състояние в служба на краля…

— Значително… Хм! Но не прекалено голямо.

— Както и да е, откъде идва то?

— От държавата.

— Държавата е кралят.

— Но какво заключение вадите от това, преподобни отче? — попита Мазарини, който започваше да трепери.

— Не мога да вадя заключение, без да имам списък на богатствата ви. Нека се опитаме да изброим, ако обичате. Вие имате епископството Мец, нали?

— Да.

— Абатствата Сен Клеман, Сен Арну и Сен Венсан, все в Мец, нали?

— Да.

— Вие имате абатството Сен Дени, едно прекрасно имение във Франция.

— Да, преподобни отче.

— Вие имате абатството Клюни, което е богато!

— Имам го.

— И абатството Сен Медар, в Соасон, което дава годишно сто хиляди ливри доход!

— Не отричам.

— А на юг, в Марсилия, също така имате едно от най-добрите абатства — Сен Виктор!

— Да, отче.

— Цял милион годишно. С кардиналската и министерската заплата стават може би два милиона годишно.

— Ех!

— За десет години това прави двадесет милиона… А двадесет милиона, вложени с петдесет на сто, дават за десет години още двадесет милиона.

— Вие сте театинец, а колко добре смятате!

— Откак ваше високопреосвещенство настани нашия орден в манастира близо до Сен Жерменде Пре през 1644 година, аз водя сметките на братството ни.

— А и моите, както забелязвам, преподобни отче.

— Трябва да се знае от всичко по малко, монсеньор.

— Е, добре, какво е сега заключението?

— Заключението е, че товарът е много голям, за да минете през вратата на рая.

— Значи ще бъда осъден на вечни мъки?

— Да, ако не върнете парите. Мазарини изпусна жална въздишка.

— Да върна! Но на кого, боже мой?

— На господаря на тия пари, на краля.

— Но сам кралят ми даде всичко това!…

— Чакайте! Кралят не подписва платежните заповеди!

Мазарини премина от въздишки към стонове.

— Дайте ми опрощение на греховете — каза той.

— Невъзможно, монсеньор… Върнете, върнете парите — отвърна театинецът.

— Но щом ми опрощавате всички грехове, защо не ми простите и тоя?

— Защото ако ви простя, сам ще извърша грях, който кралят няма да ми прости никога, монсеньор.

След това изповедникът се изправи с важен вид и излезе също така, както беше влязъл.

— Боже мой!… — изстена кардиналът. — Елате тука, Колбер! Аз съм много болен, приятелю мой.

Бележки

[1] Игра на думи: думата pecheur значи и грешник, и рибар. — Б. пр.

[2] Цялата генеалогия на Мазарини е измислена. Според някои Данни, дядо му бил сицилийски занаятчия. Неприятелите на кардинала твърдят, че баща му, фалирал сицилийски търговец, станал в Рим пръв лакей на конетабъла Колона. — Б. пр.