Александър Дюма
Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон (6)

VI
НЕПОЗНАТИЯТ

Основана по такъв начин и прославена с фирмата си, странноприемницата на господин Кропол процъфтяваше сигурно.

Кропол не можеше да очаква огромно богатство, но можеше да се надява, че ще удвои хилядата луидора, завещани от баща му, ще получи още хиляда луидора от продажбата на къщата и на заведението — най-после ще заживее щастливо на свобода, както живееха богатите граждани на Блоа.

Кропол беше алчен за печалба и с неизмерима радост прие новината за пристигането на крал Луи XIV.

Той, жена му, Питрино и двамата готвачи се заловиха да избиват веднага всичко живо в гълъбарника, в курника и в зайчарниците, така че в дворовете на странноприемницата „Медичи“ се чуха толкова вопли и викове, колкото едно време са се чували в Рама.

В това време у Кропол живееше само един пътник.

Той беше на около тридесет години, хубав, висок, строг или по-скоро меланхолен.

Носеше черно кадифено облекло с ахатови гарнитури; простата бяла яка като на най-строгите пуритани подчертаваше матовата и нежна отсянка на младата му шия; малки светли мустаци едва прикриваха треперещата му устна, изразяваща презрение.

Говореше на хората, като ги гледаше право в лицето, непринудено наистина, но твърдо; блясъкът на сините му очи ставаше толкова непоносим, че много погледи се навеждаха пред него, както става с най-слабата шпага през време на дуел.

По онова време, когато хората, създадени от бога равни, се разделяха благодарение на предразсъдъците на две различни касти — благородници и простолюдие, — както сега се разделят на две раси — бяла и черна, по онова време, казваме, тоя непознат не можеше да не бъде взет за благородник, и то най-чистокръвен. За това беше достатъчно да се погледнат ръцете му, дълги, тънки и бели: мускулите и вените прозираха под кожата при най-малкото му движение, ставите на пръстите почервеняваха при най-слабото свиване.

Тоя благородник пристигна сам у Кропол. Без да се колебае, без да мисли дори, той нае най-хубавия апартамент, показан му от съдържателя на странноприемницата с користна цел, много непохвална, ще кажат едни, много похвална, ще кажат други, ако предположат, че Кропол беше физиономист и умееше да съди за хората от пръв поглед.

Тоя апартамент заемаше цялата лицева страна на старата триъгълна къща: на първия етаж се намираше салонът, голям, осветен от два прозореца, отстрани една малка стая, а горе, над тях, спалнята.

Откак пристигна, тоя благородник едва се допираше до храната, която му се носеше в стаята. Той каза само две думи на съдържателя, като заръча да пуснат при него един пътник на име Пари, които скоро щял да дойде.

След това млъкна тъй упорито, че Кропол, които обичаше благовъзпитаните хора, почти се обиди.

Най-после тоя благородник стана много рано сутринта в деня, когато започна тая история, седна върху прозоречния перваз на салона си, облегна се върху перилата на балкона и загледа тъжно и упорито двете страни на улицата, като очакваше навярно пътника, за когото беше съобщил на съдържателя.

По тоя начин той видя как мина малкото шествие на негово височество, когато се завръщаше от лов, а после отново почна да се наслаждава на дълбокото спокойствие в града и се отдаде изцяло на очакването.

Изведнъж раздвижването на бедните, които отиваха по полята, на заминаващите куриери, на миещите малката уличка, на доставчиците в принцовия дом, на изплашените и бъбриви дюкянски слуги, потеглящите коли, тичането на фризьорите и пажовете — тоя шум и тая врява го изненадаха, но той не изгуби безстрастното си величие, онова величие, което дава на орела и на лъва спокоен и презрителен поглед всред виковете на ловците или любопитните.

Но скоро крясъците на жертвите, избити в курника, бързите стъпки на госпожа Кропол по извънредно тясната и скърцаща дървена стълба и скачанията на Питрино, които още сутринта пушеше на вратата флегматично като холандец, всичко това накара непознатия да се поучуди и да се поразвълнува.

Той ставаше вече, за да се осведоми, когато вратата на стаята се отвори. Непознатият помисли, че навярно му водят пътника, тъй нетърпеливо очакван от него.

Затова направи бързо няколко крачки към вратата, която се отваряше.

Но вместо лицето, което очакваше, появи се господин Кропол. Зад него в полумрака на стълбата се показа доста миловидното личице на госпожа Кропол, зяпнала от любопитство. Тя погледна крадешката хубавия благородник и изчезна.

Кропол пристъпи усмихнато, с шапка в ръка и по-скоро превит, отколкото наведен за поклон.

Без дума да продума, непознатият го запита с движение на ръката.

— Господине — каза Кропол, — дойдох да ви попитам как… но как трябва да ви наричам: ваша светлост или господин графе, или господин маркизе?…

— Наричайте ме просто господине и говорете по-скоро — отговори непознатият с онзи високомерен тон, които не допуска нито спорове, нито възражения.

— Та аз дойдох да се осведомя как господинът е прекарал нощта и дали господинът има намерение да задържи апартамента.

— Да.

— Но, господине, появи се едно ново обстоятелство, което не бяхме предвидели.

— Какво?

— Негово величество Луи XI ще пристигне днес в нашия град и ще остане тук цял ден, а може би и два дни.

Силно учудване се изписа по лицето на непознатия.

— Френският крал ще пристигне в Блоа?

— Той е на път, господине.

— Тогава още едно основание, за да остана — рече непознатият.

— Много добре, господине; но господинът ще задържи ли целия апартамент?

— Не ви разбирам. Защо днес трябва да заемам по-малко помещение от вчера?

— Защото, ваша светлост ще ми позволи да му кажа, вчера, когато избирахте жилището си, нямаше нужда да определям цена, която би показала, че мисля за средствата на ваша светлост… Но днес…

Непознатият се изчерви. Той си помисли веднага, че го смятат за беден и че го обиждат.

— А днес се замислихте за моите средства, нали? — запита той студено.

— Господине, аз съм благороден човек, слава богу! И макар да съм съдържател на странноприемница, в мене има благородническа кръв. Баща ми беше служител и домоуправител на поксиния господин маршал д’Анкр. Бог да го прости!…

— Не ви оспорвам това, господине; само искам да зная и да зная колкото се може по-скоро накъде клонят вашите въпроси.

— Господине, вие сте много умен човек, за да не разберете, че градът ни е малък, че дворът ще го залее, че къщите ще бъдат претъпкани с гости и че следователно наемите ще поскъпнат извънредно много.

Непознатият се изчерви отново.

— Кажете си условията, господине — рече той.

— Моите условия не са тежки, господине, защото търся честни печалби и искам да уредя работата, без да бъда неучтив или груб в моите желания… И тъй, апартаментът, които заемате, е много голям, а вие сте сам…

— Това е моя работа.

— О, разбира се!… Аз не ви пъдя, господине!

Кръвта нахлу в слепите очи на непознатия. Той хвърли на клетия Кропол, потомък на домоуправител на господин маршал д’Анкр, поглед, от които съдържателят би се скрил под прословутата плоча на камината, ако интересите му не го приковаваха на място.

— Вие искате да изляза? — рече той. — Обяснете се, но бързо.

— Господине, господине, вие не ме разбрахте. Постъпката ми е много деликатна; но аз се изразявам зле или може би, тъй като господинът е чужденец, което познавам по изговора…

Действително непознатият изговаряше малко гърлено буквата „р“, което е характерно за английската интонация дори у хората от тоя народ, които говорят най-чисто френски.

— Тъй като господинът е чужденец, казвам, той не долавя отсенките на моите думи. Аз искам да кажа, че господинът би могъл да освободи една или две от трите стаи, които заема; това би намалило много наема му и би успокоило съвестта ми. Действително неприятно е да се повишава неразумно наемът на стаите, когато сме имали честта да определим един разумен наем.

— Колко беше наемът вчера?

— Един луидор, господине, с храната и грижите по коня.

— Добре. А колко е днес?

— А, в това е мъчнотията! Днес пристига кралят; ако дворът пренощува тук, тогава наемът трябва да се увеличи за целия ден. От това следва, че за три стаи, по два за всяка, са необходими шест луидора. Два луидора, господине, са нищо, но шест луидора са вече много.

Сега непознатият, които се беше изчервил, побледня силно.

Той извади с героична храброст от джоба си една кесия с герб, които прикри грижливо с ръката си. Кесията беше тъй тънка, тъй мършава, тъй сплескана, че това не избягна от погледа на Кропол.

Непознатият изсипа кесията на дланта си. Тя съдържаше три двойни луидора, което правеше шест обикновени луидора, колкото съдържателят искаше за днес.

Но Кропол искаше общо седем.

Той погледна непознатия, сякаш желаеше да му каже: „А после?“

— Остава още един луидор, нали, господин съдържателю?

— Да, господине, но…

Непознатият претърси джоба на панталона си и извади малък портфейл, златен ключ и няколко сребърни монети. От монетите състави един луидор.

— Благодаря, господине — каза Кропол. — Сега ми остава да узная дали господинът възнамерява да задържи и утре апартамента си, в такъв случай ще му го оставя; а ако господинът не възнамерява, ще го обещая на служителите на негово величество, които ще дойдат.

— Вярно — отговори непознатият след доста дълго мълчание, — но тъй като нямам повече пари, както сам видяхте, а задържам обаче апартамента, трябва да продадете тоя диамант на някого в града или да го задържите като залог.

Кропол разглежда тъй дълго диаманта, че непознатият побърза да каже:

— Предпочитам да го продадете, господине, защото струва триста пистола. Един евреин — няма ли евреин в Блоа? — ще ви даде за него двеста или най-малко сто и петдесет. Вземете колкото и да ви даде, дори ако ви предложи само онова, което имате да вземате от мене за квартирата. Вървете си!

— О, господине! — извика Кропол, като се срамуваше, че така неочаквано беше унижен от благородството и безкористието на непознатия, както и от огромното му търпение към толкова тикания и подозрения. — О, господине, в Блоа съвсем не грабят така, както вие, изглежда, си мислите, и ако диамантът струва, както казвате…

Непознатият порази още веднъж Кропол с лазурния си поглед.

— Аз не съм познавач на диаманти, господине, повярвайте ми! — извика Кропол.

— Но бижутерите разбират от скъпоценни камъни, попитайте ги — рече непознатият. — Сега, мисля, сметките ни са приключени, нали, господин съдържателю?

— Да, господине, и за мое най-голямо съжаление, защото се страхувам, че обидих господина.

— Ни най-малко — отговори непознатият величествено.

— Или, както изглежда, че ограбих един благороден пътник… Моля ви се, влезте ми в положението.

— Да не говорим повече за това, ви казвам, и бъдете тъй любезен да ме оставите сам.

Кропол се поклони ниско и излезе смутен, което показваше, че има добро сърце и че наистина съвестта го гризе.

Непознатият затвори сам вратата и щом остана самичък, погледна в празната си кесия, от която беше извадил малка копринена торбичка, дето лежеше диамантът, последната му надежда.

Той потършува също така в празните джобове, погледна книжата в портфейла и се убеди, че сега остава без всякакви средства.

Тогава вдигна очи към небето с възвишено спокойствие и с отчаяние, изтри с разтреперана ръка няколкото капки пот, които браздяха благородното му чело, и наведе към земята поглед, преди малко пълен с величие.

Бурята отмина далеч от него — може би се беше молил с цялата си душа.

Той се приближи до прозореца, седна на предишното си място и остана там неподвижно като мъртвец, докато небето потъмня и по изпълнената с благоухания улица минаха първите факли, като дадоха сигнал, че е вече време да започне илюминацията по всички прозорци на града.