Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 31 гласа)

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
Vicomte de Bragelonne Gravure1.jpg
Автор Александър Дюма - баща
Първо издание 1847–1850 г.
Флаг на Франция Франция
Оригинален език френски
Жанрове Историческа
Приключенска
Вид роман
Поредица Тримата мускетари
Предходна Двадесет години по-късно
Следваща няма

"Виконт дьо Бражелон" (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание "Векът", а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

LII
УРОКЪТ НА Д’АРТАНЯН

На другия ден Раул не намери д’Артанян, както се надяваше. Завари само Планше, който се зарадва много, като видя младия човек, и му направи два-три войнствени комплимента, които съвсем не миришеха на бакалница. Но на следния ден, когато се завръщаше от Венсен, водейки петдесет драгуни, поверени му от господин принца, Раул видя на площад Бодоайе един човек, който с вирната глава оглеждаше една къща, както се оглежда кон, когато желаят да го купят.

Тоя човек с цивилна дреха, закопчана от горе до долу като мундир, с малка шапка и дълга шпага, се обърна веднага, щом чу конски тропот, и престана да гледа къщата, за да види драгуните.

Това беше просто господин, д’Артанян; господин д’Артанян пеша; д’Артанян с ръце на гърба, който почна да разглежда драгуните, както разглеждаше преди сградите. Той не пропусна нито един войник, нито един презрамен ремък, нито едно копито.

Раул яздеше отстрани на отряда си. Д’Артанян го видя последен.

— Ей, ей! Пусто да остане! — извика той.

— Не се ли лъжа? — каза Раул, като смушка коня си.

— Не, не се лъжеш! — отговори бившият мускетар. — Добър ден!

И Раул стисна сърдечно ръката на стария си приятел.

— Внимавай, Раул — каза д’Артанян, — вторият кон в петия ред ще изгуби подковата си, преди да стигнете до моста Мари; на предния му крак са останали само Два гвоздея.

— Почакайте ме — рече Раул, — ще дойда с вас.

— Ти напускаш отряда си?

— Корнетът ще ме замести.

— Ще обядваш ли с мене?

— С най-голямо удоволствие, господин д’Артанян.

— Тогава слизай от коня си или заповядай да ми Дадат един кон.

— Предпочитам Да вървя пеша с вас.

Раул побърза да предупреди корнета, който зае мястото му; след това скочи на земята, даде коня си на един драгун и съвсем весело улови подръка господин д’Артанян, който гледаше всичките му разпоредби със задоволството на познавач.

— От Венсен ли идваш? — запита той най-напред.

— Да, господин кавалере.

— Кардиналът?…

— Е много болен; разправят дори, че е умрял.

— Добре ли си с господин Фуке? — попита д’Артанян, като показа с едно пренебрежително движение на раменете, че смъртта на Мазарини не го вълнува ни най-малко.

— С господин Фуке ли? — повтори Раул. — Не го познавам.

— Толкова по-зле, толкова по-зле, защото един нов крал гледа винаги да се заобиколи с предани хора.

— О, кралят не ми мисли злото!

— Аз ти говоря не за короната — възрази д’Артанян, — а за краля… Сега, когато кардиналът умря, крал стана господин Фуке. Трябва да бъдеш в много добри отношения с господин Фуке, ако не искаш да плесенясваш цял живот, както плесенясвах аз… Наистина ти имаш други покровители за най-голямо твое щастие.

— Господин принцът, най-напред.

— Изтъркан, изтъркан, приятелю мой.

— Господин граф дьо Ла Фер.

— Атос? О, това е друго! Да, Атос… и ако искаш да служиш в Англия, не можеш да намериш по-добър покровител. Ще ти кажа дори без много хвалба, че и самият аз имам известна тежест при двора на Чарлз II. Това се казва крал!

— А! — каза Раул с простодушното любопитство на благороден момък, който обича да слуша един опитен и храбър човек.

— Да, един крал, който се забавлява наистина, но който умее да се сражава и да цени полезните хора. Атос е добре с Чарлз II. Върви да служиш в Англия и зарежи тия рушветчии, които крадат също тъй добре с френски ръце, както и с италиански пръсти; остави тоя плачльо краля, който ще повтори у нас царуването на Франсоа II. Знаеш ли историята, Раул?

— Да, господин кавалере.

— Знаеш ли тогава, че Франсоа II страдаше винаги от уши?

— Не, не знаех това.

— Че Шарл IX страдаше винаги от главоболие? А!

— А Анри III — от стомах? Раул се разсмя.

— Е, добре, мили ми приятелю, Луи XIV страда винаги от сърце; жалко е да се гледа как един крал въздиша от сутрин до вечер и цял ден да не казва нито веднъж: „Верицата му!“, или „Пусто да остане!“ — с една дума, нещо възбудително.

— Затова ли напуснахте службата, господин кавалере? — попита Раул.

— Да.

— Но и вие сам вдигате ръка от всичко, скъпи господин д’Артанян! Вие няма да забогатеете.

— О, моята работа е наред! — каза д’Артанян безгрижно. — Аз имам наследствено имение.

Раул го погледна. Бедността на д’Артанян беше пословична. Но мускетарят беше гасконец и от яд пускаше Самохвалства, каквито не можеха да се чуят нито във Франция, нито в Навара. Сто пъти беше чувал Раул, че поменаваха Йов и д’Артанян като двамата близнаци Ромул и Ром.

Д’Артанян забеляза учудването на младия човек.

— Баща ти каза ли ги, че ходих в Англия?

— Да, господин кавалере.

— И че там ми се усмихна щастието?

— Не, господине, не знаех това.

— Да, един от моите добри приятели, много голям човек, вицекрал на Шотландия и Ирландия, ми помогна да намеря наследство.

— Наследство?

— Доста внушително.

— Така че вие сте богат?

— Охо!…

— Приемете моите най-искрени поздравления.

— Благодаря… Ето къщата ми.

— На площад Грев?

— Да; не ти ли се харесва кварталът?

— Напротив: чудесен изглед към реката… О, прекрасна стара къща!

— „Образът на света Богородица“ е стара пивница, която за два дни аз превърнах в къща:

— Но пивницата е все още отворена?

— Разбира се!

— А де живеете?

— Живея у Планше.

— Но преди малко казахте: „Ето къщата ми!“

— Казах го, защото къщата е наистина моя… Купих я.

— А! — рече Раул.

— Десет на сто чист доход, мили ми Раул, великолепна работа! Купих къщата за тридесет хиляди ливри: има и градина към улица дьо ла Мортелери. Пивницата заедно с първия етаж се дава под наем за хиляда ливри; а таванът, или вторият етаж — за петстотин ливри.

— Не може да бъде!

— Наистина е така.

— Таван за петстотин ливри? Но там не може да се живее.

— Затова и никой не живее в него; но, както виждаш, таванът има два прозореца към площада.

— Да, господине.

— Е, всеки път, когато подлагат на мъчения върху колело, когато бесят, когато разчекват или изгарят, двата прозореца се дават под наем до двадесет пистола.

— О! — извика Раул с погнуса.

— Отвратително, нали? — попита д’Артанян.

— О! — повтори Раул.

— Отвратително, но е така… Парижките зяпачи са понякога истински човекоядци. Не разбирам как хора, християни, могат да правят такива спекулации.

— Наистина.

— Ако аз живеех в тая къща — продължи д’Артанян, — аз щях да запуша дори дупките на ключалките в дните на екзекуциите; но не живея в нея.

— И вие давате тоя таван под наем за петстотин ливри?

— На кръвожадния кръчмар, който от своя страна го пренаема… Значи казах хиляда и петстотин ливри.

— Само пет на сто — рече Раул, — не е много.

— Вярно. Остава ми задната част на сградата: складовете, квартирите и всяка зима наводняваните изби; всичко това се дава за двеста ливри; а градината, която е много хубава, много добре засадена, много закътана зад стените и под сянката на черковната фасада на Сен Жерве и Сен Проте — за хиляда и триста ливри.

— Хиляда и триста ливри! Но това е приказно!

— Ето каква е работата. Силно подозирам, че някой каноник от енорията (тия каноници са богати като Крезове) е наел градината ми, за да се отдава на волни удоволствия. Наемателят се е нарекъл господин Годар… Това име е или измислено, или истинско; ако е истинско, то е на каноник; ако е измислено, то е на някой непознат. Има ли смисъл да му търся името? Той ой дава наема винаги в предплата. Ето защо преди малко, когато те срещнах, ми хрумна да купя къщата на площад Бодоайе; тая къща граничи отзад с градината ми и ще закръгли владенията ми. Твоите драгуни ме отвлякоха от тая мисъл. Слушай, да тръгнем по улица дьо ла Ванри, така ще отидем право у Планше.

Д’Артанян ускори крачките си и наистина заведе Раул у Планше, в една стая, която бакалинът беше отстъпил на бившия си господар. Планше го нямаше в къщи, но обедът беше вече готов. Бакалинът спазваше все още военния ред и военната точност.

Д’Артанян заговори отново за бъдещето на Раул…

— Строг ли е баща ти към тебе? — попита той.

— Справедлив е, господин кавалере.

— О, зная, че Атос е справедлив, но стиснат може би, а?

— Има кралска ръка, господин д’Артанян.

— Не се стеснявай, момче, ако някога ти потрябват няколко пистола, старият мускетар е тука.

— Скъпи господин д’Артанян…

— Поиграваш ли на карти?

— Никога.

— Тогава си щастлив с жени, а?… Ти се изчерви… О, малки Арамис!… Това струва много по-скъпо от играта. Наистина, можеш да се биеш, когато загубиш, и това е достатъчно възнаграждение. Е, малкият плачльо кралят взема глоба от хората, които вадят шпага. Какво царуване, бедни ми Раул, какво царуване! Като си Помисли човек, че на моето време мускетарите бяха обсаждани в къщите, като Хектор и Приам в град Троя; и тогава жените плачеха, стените се смееха, а петстотин нехранимайковци ръкопляскаха и ревяха: „Убивай! Убивай!“, когато не се отнасяше за един мускетар! Дявол да го вземе, вие, днешните, няма да видите това!

— Вие сте много строг към краля, скъпи господин д’Артанян, а едва го познавате.

— Аз ли? Слушай, Раул, и си вземи добра бележка от думите ми: аз ще ти предскажа това, което ще направи, ден по ден, час по час. Когато кардиналът умре, той ще плаче. Добре: това ще бъде най-малко глупавата му постъпка, особено ако сам не вярва на сълзите си.

— После?

— После той ще си издействува издръжка от господин Фуке и ще отиде във Фонтенебло да съчинява стихове за някаква Манчини, на която кралицата ще извади очите. Кралицата е испанка, Раул, а свекърва й е Ана Австрийска. О, аз познавам испанките от австрийския дом!

— А после?

— После, след като откъсне сребърните нашивки на швейцарците си, защото везбата струва много скъпо, той ще заповяда мускетарите да ходят пеша, защото овесът и сеното за един кон струват пет су на ден.

— О, не говорете това!

— Какво значение има за мене! Вече не съм мускетар, нали? Нека яздят на кон, нека ходят пеша, нека носят шиш за месо, шило, шпага или нищо, какво значение има за мене?

— Скъпи господин д’Артанян, много ви се моля, престанете да ми говорите лошо за краля… Аз съм почти на служба у него и баща ми би ми се разсърдил много, че съм слушал дори от вашата уста оскърбителни думи за негово величество.

— Баща ти?… Е, той се застъпва за всяка съмнителна кауза. Бога ми! Да, баща ти наистина е храбрец, Цезар; но е човек без поглед.

— Е, кавалере, браво! — каза Раул, като се смееше. — Ето че започвате да говорите лошо за баща ми, за тоя, когото наричахте великия Атос; днес сте в лошо настроение и богатството ви озлобява, както бедността озлобява другите.

— Ей богу, имаш право! Аз съм глупак и дрънкам глупости; аз съм нещастен старец, разнищено въже, пробита броня, ботуш без подметка, шпора без шипове; но направи ми удоволствието, кажи ми едно нещо.

— Какво, скъпи господин д’Артанян?

— Кажи: „Мазарини беше нехранимайко!“

— Той е може би умрял.

— Затова и казах беше; ако не се надявах, че е умрял, бих те помолил да кажеш: „Мазарини е нехранимайко“. Кажи, хайде, кажи, ако ме обичаш.

— Съгласен съм.

— Кажи!

— Мазарини беше нехранимайко — каза Раул, като се усмихна на мускетаря, който изпадна във възторг.

— Чакай, ти каза само началото; ето и заключението. Повтори след мене, Раул, повтори: „Но аз ще съжалявам за Мазарини“.

— Кавалере!

— Ти не искаш да повториш, тогава аз ще го кажа вместо тебе… Но ти ще съжаляваш за Мазарини.

Те се смееха още и бъбреха, когато влезе едно от момчетата на бакалницата.

— Господине — каза то, — едно писмо за господин д’Артанян.

— Благодаря… Охо! — извика мускетарят.

— Почеркът на господин графа — прибави Раул.

— Да, да.

И д’Артанян разпечата писмото. Атос пишеше:

„Мили приятелю,

Току-що ме помолиха от страна на краля да ви намеря…“

— Мене? — извика д’Артанян и изпусна писмото, което падна под масата.

Раул го вдигна и продължи да чете с висок глас:

„Побързайте… Негово величество има голяма нужда да поговори с вас и ви чака в Лувър.“

— Мене? — повтори мускетарят.

— Ехе! — рече Раул.

— Охо! — отвърна д’Артанян. — Какво значи това?