Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 40 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
dd (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (29 януари 2007)

Вторият том на романа е: „Още десет години по-късно — Луиз дьо Ла Валиер“.

 

Източник: http://dubina.dir.bg

Книжното тяло предостави Огнян Лашев.

 

Издание:

Александър Дюма. Още десет години по-късно. Виконт дьо Бражелон

„Народна младеж“, София, 1975

Редактор Борчо Обретенов

Художник Борис Ангелушев

Худ. оформление Иван Стоилов

Художествен редактор Петър Тончев

Технически редактор Маргарита Воденичарова

Коректори Маргарита Георгиева и Лиляна Иванова

 

Alexandre Dumas, Le Vicomte de Bragelonne, Dix ans plus tard

A. Le Vasseur et Cie, editeurs. Paris

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от dd според хартиенотото издание

Статия

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
АвторАлександър Дюма - баща
Първо издание1847–1850 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаДвадесет години по-късно
Следващаняма

„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

XXXII
КАК АТОС И Д’АРТАНЯН СЕ СРЕЩНАХА ОТНОВО В СТРАННОПРИЕМНИЦАТА „ЕЛЕНОВ РОГ“

Английският крал влезе с голяма тържественост в Дувър, после в Лондон. Той повика братята си; доведе майка си и сестра си. Англия беше толкова дълго време предоставена сама на себе си, тоест на тиранията, посредствеността и безразсъдството, че завръщането на краля Чарлз II, впрочем познат на англичаните само като син на човека, на когото бяха отсекли главата, беше празник за трите съединени кралства. Ето защо всички тия благопожелания, всички тия възторжени викове, които придружаваха завръщането му, поразиха така младия крал, че той се наведе към ухото на Джек Йоркски, по-малкия си брат, и му каза:

— Наистина, Джек, наша грешка е, струва ми се, че тъй дълго време отсъствувахме от една страна, където толкова ни обичат.

Шествието беше великолепно. Чудното време благоприятствуваше за тържествеността. Чарлз стана като по-преди млад, като по-преди весел; изглеждаше преобразен; сърцата му се усмихваха като слънцето.

В тая шумна тълпа от ласкатели и обожатели, които сякаш бяха забравили, че са водили на ешафода в Уайтхол бащата на новия крал, един човек, облечен като лейтенант на мускетари, гледаше с лека насмешка ту народа, който ревеше от възторг, ту Чарлз II, който се преструваше на трогнат и се кланяше — особено на жените: техните букети падаха под краката на коня му.

— Колко хубав занаят е да бъдеш крал! — си казваше тоя човек, който толкова се беше загледал и толкова се беше замислил, че се спря насред пътя, когато шествието минаваше. — Наистина ето един крал, обсипан със злато и диаманти като Соломон, изпъстрен с цветя като пролетна поляна; той ще гребе с шепи от огромната хазна, в която неговите поданици, сега много верни, а по-преди много неверни, са му събрали купища злато. Сега просто го затрупват с букети, а ако се беше явил преди два месеца, щяха да го обсипят с толкова гюллета и куршуми, с колкото цветя го обсипват сега. Положително от значение е да си се родил знатен — не искам с това да обидя незнатните, които, както твърдят, не отдават значение на това, какви са се родили.

Шествието продължаваше да минава; заедно с краля се отдалечиха и възторжените викове по посока на двореца; но блъсканицата не намаляваше за нашия офицер.

— Пусто да остане! — продължаваше нашият философ. — Всички тия хора ме настъпват по краката и почти не ме поглеждат или по-скоро не ме смятат за нищо, защото са англичани, а аз съм французин. Ако запитат всички тия хора: „Какво е д’Артанян?“, те ще отговорят: „Nescio vos“. Ho ако им кажат: „Ето кралят минава! Ето господин Мънк минава!“, те ще си раздерат гърлото да викат: „Да живее кралят! Да живее господин Мънк!“ Все пак — продължаваше той, като изпращаше с присъщия му лукав и понякога горд поглед отдалечаващата се тълпа, — все пак помислете малко, добри хора, какво е извършил вашият крал Чарлз, какво е извършил господин Мънк и после си спомнете какво е извършил горкият непознат, наричан д’Артанян. Наистина вие не знаете какво е извършил, защото той е непознат, а това ви пречи може би да разсъждавате. Но хайде де, какво значение има това! То не пречи на Чарлз II да бъде велик крал, макар че прекара дванадесет години в заточение, а на господин Мънк да бъде велик пълководец, макар че извърши пътешествие до Холандия в сандък. И така, щом е общопризнато, че единият е велик крал, а другият — велик пълководец, да викаме: „Hurrah for the king Charles II! Hurrah for the captain Monck!“[1]

И гласът му се сля с хилядите гласове на зрителите, дори ги заглуши за минута. За да изтъкне повече своята преданост, той си свали шапката и я размаха. Някой го улови за ръката точно по средата на излиятелния му лоялизъм (така се наричаше през 1660 година това, което днес се нарича роялизъм).

— Атос! — извика д’Артанян. — Вие тук? И двамата приятели се прегърнаха.

— Вие тук — продължи мускетарят — и като се намирате тук, не сте сред всички придворни, мили графе? Какво! Вие, героят на празника, вие не яздите от лявата страна на негово величество реставрирания крал, както господин Мънк язди от дясната му страна! Наистина, съвсем не разбирам нито вашия характер, нито характера на принца, който ви е толкова задължен.

— Вие се шегувате, мили д’Артанян — отговори Атос. — Никога ли няма да се отучите от тоя лош навик?

— С една дума, не сте в свитата, а?

— Не съм в свитата, защото не поисках да бъда в нея.

— А защо не поискахте?

— Защото не съм нито пратеник, нито посланик, нито представител на френския крал и не е редно да се показвам така при друг крал, който не е мой господар.

— Пусто да остане! Вие се показвахте при покойния крал, баща му.

— Това е друго нещо, приятелю: онзи беше на път да умре.

— И все пак това, което направихте за тоя…

— Направих го, защото трябваше да го направя. Вие знаете обаче, че не обичам излагането на показ. Нека кралят Чарлз II, който няма вече нужда от мене, да ме остави сега на мира и в сянка — това е всичко, което искам от него.

Д’Артанян въздъхна.

— Какво ви е? — попита Атос. — Сякаш това щастливо завръщане на краля в Лондон ви опечалява, приятелю мой, вие, който направихте за негово величество поне толкова, колкото и аз.

— Нали — запита д’Артанян с гасконския си смях, — нали и аз направих много за негово величество, макар че не подозират това?

— О, да! — извика Атос. — И кралят знае това, приятелю мой.

— Знае ли? — рече мускетарят горчиво. — Ей богу, не подозирах това и дори в тая минута се мъчех да го забравя.

— Но той няма да забрави, приятелю мой, уверявам ви.

— Казвате ми това, за да ме утешите малко, Атос.

— Да ви утеша… за какво?

— Пусто да остане, за всички разходи, които направих. Аз се разорих, приятелю мой, разорих се за възстановяването на тоя млад принц, който преди малко подскачаше на кулестия си кон.

— Кралят не знае, че сте се разорили, приятелю мой; но знае, че ви е много задължен.

— Това ще ми помогне ли с нещо, Атос? Кажете! Все пак аз ви отдавам справедливост, вие работихте благородно. Но всъщност аз доведох до благополучен край всичките ви планове, точно аз, макар че наглед попречих на успеха им. Следвайте моята мисъл: вие не бихте убедили може би генерал Мънк с доводи и кротост, докато аз се отнесох тъй жестоко с него, с тоя мил генерал, че доставих на вашия принц случай да се покаже великодушен; това великодушие му беше вдъхнато от щастливата ми грешка; за великодушието Мънк заплати на Чарлз, като му върна трона.

— Всичко това, мили приятелю, е самата истина — отговори Атос.

— Е, добре, макар че е самата истина, не по-малко вярно е, мили приятелю, че аз ще се завърна силно обичан от господин Мънк, който цял ден ме нарича my dear captain[2], макар че съвсем не съм му нито мил, нито капитан и силно ценен от краля, който е вече забравил името ми; не по-малко вярно е, казвам, че аз ще се завърна в хубавото ми отечество, проклинан от войниците, които примамих с обещания за тлъста награда, проклинан от добрия Планше, на когото взех част от богатството му.

— Как така? Какво общо има Планше с всичко това?

— Ето какво, мили мой: господин Мънк си въобразява, че е повикал тоя натруфен, усмихнат и обожаван крал, вие си въобразявате, че сте го подкрепили, аз си въобразявам, че съм го довел обратно, народът си въобразява, че го е извоювал отново, самият той си въобразява, че е постигнал целта си с преговори. Но всичко това не е истина: Чарлз II, крал на Англия, Шотландия и Ирландия е възстановен на трона си от един френски бакалин, който живее на улица де Ломбар и се нарича Планше. Ето какво значи величие! „Суета! — казва светото писание. — Суета! Всичко е суета!“

Атос не можа да се въздържи да не се засмее.

— Мили д’Артанян — каза той, като му стисна приятелски ръката, — нима престанахте да бъдете философ? Нима не сте доволен, че ми спасихте живота, като пристигнахте толкова навреме с Мънк, когато тия проклети парламентаристи искаха да ме изгорят жив?

— Хайде, хайде, вие си я бяхте заслужили донякъде тая клада, мили графе! — каза д’Артанян.

— Как! Задето спасих милиона на краля Чарлз ли?

— Какъв милион?

— А, наистина, вие не знаете нищо за него, приятелю мой; но не трябва да ми се сърдите, това не беше моя тайна. Думата „Remember!“, която каза кралят Чарлз върху ешафода…

— И която значи „помни“, нали?

— Точно така. Тая дума значеше: „Помни, че в подземията на Нюкасъл е скрит един милион и че тоя милион принадлежи на моя син“.

— А, сега разбирам. Но разбирам също така — и това е още по-ужасно, — че всеки път, когато си помисли за мене, негово величество Чарлз II ще си каже: „Тоя човек за малко щеше да стане причина да изгубя короната си. За щастие аз бях великодушен, благороден, пълен с присъствие на духа.“ Ето какво ще каже за мене и за краля младият благородник с много износена черна дреха, който в замъка Блоа с шапка в ръка ме питаше дали ще бъда тъй добър да го пусна при френския крал.

— Д’Артанян, д’Артанян! — рече Атос, като сложи ръка върху рамото на мускетаря. — Вие не сте справедлив.

— Имам право за това.

— Не, защото не знаете бъдещето.

Д’Артанян погледна втренчено приятеля си и се разсмя.

Наистина, мили ми Атос — каза той, — у вас се срещат великолепни изрази, които съм чувал само от вас и от господин кардинала Мазарини.

Атос трепна.

— Извинете — продължи д’Артанян със смях, — извинете, ако ви обиждам. Бъдещето! Тю! Колко хубави са думите, които обещават много! Колко добре изпълват устата, когато в нея няма друго нещо! Пусто да остане! След като съм срещал толкова обещаващи думи, кога ще срещна една, която дава? Но да оставим това — продължи д’Артанян. — Какво правите тук, мили ми Атос? Да не сте ковчежник на краля?

— Как, ковчежник на краля ли?

— Да, тъй като притежава един милион, кралят има нужда от ковчежник. Френският крал, който няма пукната пара, има суперинтендант на финансите, господин Фуке. Наистина в замяна на това господин Фуке има доста милиони.

— О, нашият милион хвръкна отдавна — каза Атос и се засмя на свой ред.

— Разбирам: той се е превърнал в атлаз, скъпоценни камъни, кадифе и различни по вид и цвят пера. Всички тия принцове и всички тия принцеси имаха голяма нужда от шивачи и шивачки… Е, Атос, помните ли колко похарчихме, за да се екипираме, когато отивахме за Ла Рошел и искахме да влезем там също на коне? Две или три хиляди ливри, бога ми! Но една кралска дреха е много по-разкошна и трябва милион само за купуването на плата. Кажете, Атос, ако не сте ковчежник, добре ли сте поне в двора?

— Честна дума на благородник, сам не зная — отговори Атос просто.

— Хайде де, не знаете ли?

— Не; не съм виждал краля от Дувър.

— Значи той е забравил и вас, пусто да остане! Много приятно!

— Негово величество има толкова работи!

— О! — извика д’Артанян с една от тия духовити гримаси, които само той знаеше да прави. — Ето, заклевам се в честта си, че започвам да обичам отново монсеньор Джулио Мазарини. Как, мили Атос, кралят не ви е виждал?

— Не.

— И вие не се разгневихте?

— Аз! Защо? Нима вие си въобразявате, мили д’Артанян, че аз действувах така заради краля? Че аз не познавах тоя млад човек. Защищавах баща му, защото представляваше монархическата власт, свещена за мене, и започнах да служа на сина все от любов към нея. Впрочем баща му беше достоен рицар, крайно благороден човек, помните ли?

— Наистина добър и отличен човек; води окаян живот, но умря във величие.

— Е, добре, мили д’Артанян, тогава разберете това: на тоя крал, на тоя сърцат човек, на тоя приятел на мисълта ми, ако смея да кажа така, аз се заклех в последната минута на живота му да запазя вярно тайната за съкровището, което трябваше да предам на сина му, за да му помогна в случай на нужда. Тоя млад човек дойде при мене; разказа ми за крайната си нужда, като ме смяташе само за жив спомен на баща си; аз изпълних за Чарлз II това, което бях обещал на Чарлз I, нищо повече. Следователно няма никакво значение за мене дали е благодарен, или не. Аз направих на себе си услуга, а не на него, свалих от себе си тая отговорност.

— Винаги съм казвал — рече д’Артанян с въздишка, — че безкористието е най-хубавото нещо на света.

— Е, добре, мили приятелю — забеляза Атос, — самият вие не сте ли в същото положение като мене? Ако разбрах добре думите ви, вие сте се трогнали от нещастието на тоя млад човек; вие постъпихте много по-хубаво от мене: не бяхте абсолютно с нищо задължен към сина на мъченика, а аз трябваше да изпълня дълга си. Вие не трябваше да му заплатите скъпоценната капка кръв, която падна на челото ми от пода на ешафода му. Карало ви е да действувате само сърцето, благородното и добро сърце, което се крие у вас под привидния ви скептицизъм, под саркастичната ви ирония; вие вложихте богатството на един слуга, вашето може би — почти съм уверен в това, благодетелни скъпернико! — и не се признава вашата жертва. Какво значение има? Искате ли да върнем парите на Планше? Разбирам желанието ви, приятелю мой: неприлично е един благородник да взема назаем от подчинения си, без да му върне капитала заедно с лихвите. Е добре, аз ще продам замъка Ла Фер, ако трябва, или ако това е много, някоя малка ферма. Вие ще платите на Планше и бъдете уверен, че в хамбарите ми ще остане още доста жито за нас двамата и за Раул. По такъв начин, приятелю, вие ще бъдете задължен само на себе си и — добре ви познавам — ще ви бъде приятно да си казвате: „Аз създадох един крал“. Така ли е?

— Атос, Атос — каза д’Артанян замислено, — казвал съм ви вече, че когато станете абат, ще дойда да слушам проповедите ви; когато ми кажете, че има ад, пусто да остане, ще ме е страх от огъня и вилите. Вие сте по-добър от мене или по-скоро по-добър от всички хора, а в себе си признавам само едно достойнство: не съм завистлив. Освен тоя порок, бог да ме убие, както казват англичаните, аз имам всички други.

— Аз не познавам никого, който би можал да се сравни с д’Артанян — възрази Атос. — Но ето че пристигнахме незабелязано до къщата, в която живея. Искате ли да се отбиете при мене, приятелю мой?

— Е, но това е, струва ми се, странноприемницата „Еленовият рог“? — извика д’Артанян.

— Признавам си, приятелю, че нарочно я избрах. Обичам старите познати, обичам да сядам на това място, на което се отпуснах, капнал от умора, убит от отчаяние, когато се завърнахте на 31 януари вечерта.

— След като открих жилището на маскирания палач, нали? Да, това беше ужасен ден!

— Тогава елате — каза Атос, като го прекъсна.

Те влязоха в залата, която някога беше обща. Изобщо странноприемницата и особено тая обща зала бяха претърпели големи промени; някогашният съдържател забогатя толкова много, че затвори заведението и превърна тая зала, за която говорим, в склад за колониални стоки. Всички останали стаи на къщата даваше напълно мебелирани на чужденци.

С неизразимо вълнение д’Артанян позна всички мебели в тая стая на първия етаж и дори географската карта, която Портос изучаваше с такава любов в свободното си време.

— Единадесет години оттогава! — извика д’Артанян. — Пусто да остане! Струва ми се, че е минал цял век.

— А на мене ми се струва, че е минал един ден — каза Атос. — Разбирате ли, приятелю мой, каква радост чувствувам при мисълта, че сте тук с мене, че стискам ръката ви, че мога да захвърля надалече шпагата и ножа и да се заловя без недоверие с тая бутилка херес. О, не бих можал да ви изразя тая радост, ако нашите двама приятели седяха тук край масата, а Раул, любимият ми Раул, стоеше на прага и ни гледаше с големите си блестящи и кротки очи!

— Да, да — каза д’Артанян силно развълнуван, — това е истина. Особено съм съгласен с първата част на вашата мисъл: приятно е да се усмихваме на същото място, където напълно основателно треперехме, като мислехме, че всеки миг господин Мордаунт може да се появи на прага.

В тоя миг вратата се отвори и д’Артанян, колкото и да беше храбър, не можа да не потрепери. Атос го разбра и каза усмихнато:

— Това е нашият хазяин, който ми носи някакво писмо.

— Да, милорд — каза добрякът, — наистина нося писмо за ваша светлост.

— Благодаря — рече Атос и взе писмото, без да го погледне. — Кажете, драги хазяине, не познавате ли господина?

Старецът вдигна глава и внимателно погледна д’Артанян.

— Не — отговори той.

— Това е един от тия приятели — продължи Атос, — за които ви говорих и които живееха тук с мене преди единадесет години.

— О, тук живяха толкова чужденци! — забеляза старецът.

— Но ние живеехме тук на 30 януари 1641 година — прибави Атос, като мислеше, че с това пояснение ще раздвижи ленивата памет на съдържателя.

— Възможно е — отговори той усмихнато, — но толкова време мина оттогава!

Поклони се и излезе.

— Благодаря! — каза д’Артанян. — Вършете подвизи, правете революции, опитвайте се да дълбаете името си по камъните или бронза с остри шпаги, има неща, които са по-непокорни, по-твърди, по-безпаметни от желязото, бронза и камъните: това е старият череп на всеки съдържател, забогатял в търговията си. Той не ме познава! Е, а аз наистина бих го познал!

Атос разпечата писмото, като се усмихваше.

— А! — каза той. — Писмо от Пари.

— Охо! — рече д’Артанян. — Четете, приятелю, четете! То сигурно съдържа нещо ново.

Атос поклати глава и прочете:

„Господин графе

Кралят забеляза с най-голямо съжаление, че не се намирахте при него днес при тържественото му влизане. Негово величество ми поръча да ви пиша за това и да ви помоля да си спомните за него. Негово величество ще чака ваша светлост довечера в двореца Сейнт Джеймз между девет и единадесет часа.

С истинско почитание, господин графе, имам чест да бъда ваш най-смирен и най-покорен слуга

Пари.“

— Вие виждате, мили ми д’Артанян — каза Атос, — че не трябва да се съмняваме в добрината на кралете.

— Не се съмнявайте, имате право — отвърна д’Артанян.

— О, мили, скъпи приятелю, простете ми! — прибави Атос, от когото не се изплъзна едва доловимата горчивина на д’Артанян. — Нима оскърбих, без да искам, най-добрия си приятел?

— Вие сте луд, Атос! Аз ще ви заведа дори до двореца, разбира се, до вратата; тъкмо ще се поразходя.

— Вие ще влезете заедно с мене, приятелю мой. Аз искам да кажа на негово величество…

— Няма нужда! — извика д’Артанян с истинска непресторена гордост. — Лошо е да проси човек, но още по-лошо е да проси чрез другите. Да вървим, приятелю мой, разходката ще бъде много приятна; по пътя ще ви покажа къщата на господин Мънк, който ме прибра при себе си: хубава къща, ей богу! Знаете ли, повече сметка има да бъде човек генерал в Англия, отколкото маршал във Франция!

Атос тръгна, опечален силно от престорената веселост на д’Артанян.

Целият град ликуваше; двамата приятели срещаха непрекъснато ентусиазирани хора, които в опиянението си ги караха да викат: „Да живее добрият крал Чарлз!“ Д’Артанян отговаряше с мърморене, а Атос с усмивка. Така пристигнаха до къщата на Мънк, край която, както казахме, трябваше да минат действително, за да отидат до двореца Сейнт Джеймз.

По пътя Атос и д’Артанян говориха малко, защото ако бяха говорили, щяха да си кажат много неща. Атос мислеше, че ако заговори, ще изкаже по тоя начин радостта си, която ще оскърби приятеля му. А д’Артанян се страхуваше от своя страна, че ако заговори, в думите му ще проличи горчивина, която ще смути Атос. Това беше своеобразно съперничество на мълчание между радостта и лошото настроение. Д’Артанян не можа да се сдържи и поиска да си почеше езика.

— Помните ли, Атос — каза той, — онова място в мемоарите на д’Обинье, където тоя предан слуга, гасконец като мене, беден като мене — и едва не казах храбър като мене — разказва за прекаленото скъперничество на Анри IV? Баща ми казваше винаги, спомням си това, че господин д’Обинье е лъжец. Но все пак вижте как цялата низходяща линия на великия Анри прилича на него в това отношение!

— Моля ви се, д’Артанян, френските крале скъперници? — извика Атос. — Вие сте луд, приятелю мой!

— О, вие не признавате никога недостатъци в другите, защото сам сте съвършен. Но всъщност Анри IV беше скъперник. Луи XIII, синът му, беше също скъперник; ние знаем нещо за това, нали? У Гастон тоя порок се разви до немай-къде; затова го мразеха всички околни. Анриет, горката, беше скъперница по принуда: тя не ядеше всеки ден и не топлеше стаите си всяка зима; и даде пример на сина си Чарлз II, внук на великия Анри IV, който е скъперник като майка си и като дядо си. Какво, добре ли изложих родословието на скъперниците?

— Д’Артанян, приятелю мой — извика Атос, — вие сте много строг към тая порода орли, която се казва Бурбони.

— А, забравих най-добрия… другия внук на беарнеца, Луи XIV, бившия ми господар. Но надявам се, че той е скъперник: той не поиска да даде назаем един милион на брат си Чарлз! Добре! Виждам, че почвате да се сърдите. За щастие ето ни край къщата ми или по-скоро край къщата на моя приятел господин Мънк.

— Мили д’Артанян, вие не ме сърдите, а опечалявате; жестоко е наистина да видиш човек не в положението, на което той има право по заслугите си; но струва ми се, мили приятелю, че вашето име блести не по-малко от най-знаменитите имена във военното дело и в дипломацията. Кажете ми дали Люиновци, Белгардовци и Басомпиеровци са заслужили като нас богатството и почестите; вие имате право, хиляди пъти право, приятелю мой.

Д’Артанян въздъхна и поведе приятеля си в къщата на генерал Мънк.

— Позволете — каза той, — ще оставя кесията си у дома; ако в тълпата ловките лондонски крадци, които се славят дори в Париж, ми задигнат остатъка от нещастните ни екюта, не ще мога да се върна вече във Франция. Впрочем весел заминах от Франция, а още по-весел се завръщам там, защото всичките ми някогашни предубеждения към Англия възкръснаха, придружени от много други.

Атос не отговори нищо.

— И така значи, мили приятелю — каза му д’Артанян, — една минута, и ще дойда с вас. Зная, че бързате да отидете там да получите наградите си, но вярвайте ми, й аз бързам не по-малко от вас да се наслаждавам на вашата радост, макар и отдалече… Почакайте ме. Д’Артанян преминаваше вече вестибюла, когато един човек, полулакей-полувойник, който изпълняваше у Мънк длъжността портиер и пазач, спря нашия мускетар и му каза на английски:

— Извинете, милорд д’Артанян!

— Това пък какво е? Дали и генералът не ме отпраща?… Само това ми липсваше — да бъда изгонен от него!

Тия думи, казани на френски, не трогнаха ни най-малко тоя, за когото се отнасяха, защото портиерът говореше само английски, смесен с най-груб шотландски, Но те поразиха Атос, защото думите на д’Артанян сякаш започваха да се оправдават.

Англичанинът подаде едно писмо на д’Артанян и рече:

— From the general[3].

— Да, така е, дава ми път — каза гасконецът. — Да чета ли писмото, Атос?

— Вие сигурно се лъжете — отговори Атос. — Или на тоя свят няма честни хора освен вие и аз.

Д’Артанян вдигна рамене и разпечата писмото, а невъзмутимият англичанин приближи до него голям фенер, при светлината на който нашият мускетар можеше да чете.

— Е, какво ви е? — попита Атос, като видя, че лицето на четеца се промени.

— Ето, четете сам!

Атос взе писмото и прочете:

„Господин д’Артанян,

Кралят съжалява дълбоко, че не сте дошли със свитата му в Сейнт Пол. Негово величество каза, че сте му липсвали, както липсвахте и на мене, драги капитане. Има само едно средство да се поправи всичко това. Негово величество ме чака в девет часа в двореца Сейнт Джеймз. Желаете ли да бъдете там по същото време с мене? Негово величество ви определя тоя час за аудиенция.“

Писмото беше от Мънк.

Бележки

[1] Hurrah for the king Charles III Hurrah for the captain Monckt (англ.) — Ура за краля. Чарлз II! Ура за пълководеца Мънк. — Б. пр.

[2] My dear captain (англ.) — Мой мили капитане. — Б. пр.

[3] From the general (англ.) — От генерала. — Б. пр.