Александър Дюма
Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон (38)

XXXVIII
В КОЯТО СЕ ВИЖДА, ЧЕ ФРЕНСКИЯТ БАКАЛИН СИ БЕШЕ ВЪЗСТАНОВИЛ ВЕЧЕ ДОБРОТО ИМЕ ПРЕЗ XVII ВЕК

Като си уреди сметките и си даде съветите, д’Артанян почна да мисли само как да се върне в Париж, и то колкото се може по-бързо. От своя страна, Атос бързаше да се върне у дома си и да си поотпочине. Колкото и да не са се огънали характерът и човекът след уморителното пътуване, пътникът вижда с удоволствие в края на деня, дори когато денят е бил хубав, че настъпва нощта, която ще донесе малко сън. Ето защо от Було до Париж, докато яздеха един до друг, двамата приятели приказваха за такива незначителни неща, че не смятаме за необходимо да ги разказваме на читателите. Всеки от тях, отдал се на собствените си мисли и строейки бъдещето въз основа на своите мечти, се занимаваше само с едно: да съкрати разстоянието с по-голяма бързина.

И така Атос и д’Артанян пристигнаха до бариерите на Париж вечерта, на четвъртия ден след заминаването им от Булон.

— Къде ще идете, мили приятелю? — попита Атос.

— Аз тръгвам право към квартирата си.

— А аз право у съдружника си.

— У Планше?

— Боже мой, да: в „Златното чукало“.

— Разбира се, ще се видим, нали?

— Да, ако останете в Париж, защото аз оставам.

— Не, след като се видя с Раул, на когото дадох среща у дома, в квартирата, ще замина веднага за Ла Фер.

— Е, тогава сбогом, мили и прекрасни приятелю.

— По-скоро довиждане: не зная защо не дойдете да живеете с мене в Блоа. Ето сега сте свободен, богат; ще ви купя, ако искате, едно хубаво имение около Шеверни или Брасьо. От едната страна ще имате най-хубавите гори на света, които стигат до Шамборските, а от другата — чудесни блата. Вие обичате лова и, щете, не щете, сте поет, мили приятелю; там ще намерите фазани, водни дърдавци и диви патици, без да смятаме слънчевите залези и разходките с лодка, които биха накарали да мечтаят дори Немврод и Аполон. До купуването на имението ще живеете в Ла Фер и ще гоним свраките в лозята, както правеше крал Луи XIII. Това е едно умно удоволствие за такива старци като нас.

Д’Артанян улови ръцете на Атос.

— Мили графе — рече той, — не ви казвам нито да, нито не. Оставете ме да прекарам в Париж толкова време, колкото е необходимо, за да уредя работите си и да свикна полека-лека с тежката и блестяща мисъл, която кипи в ума ми и ме заслепява. Виждате ли, аз съм богат и докато не свикна с богатството, ще бъда нетърпимо животно: познавам се добре. О, аз още не съм оглупял напълно и не искам да се показвам простак пред такъв приятел като вас, Атос. Дрехата е хубава, дрехата е богато позлатена, но е нова и ме стиска под мишниците.

Атос се усмихна.

— Добре — каза той. — Но по повод на тая дреха, мили д’Артанян, искате ли да ви дам един съвет?

— О, на драго сърце!

— Няма ли да се разсърдите?

— Хайде де!

— Когато богатството идва на някого късно и неочаквано, той трябва, за да не се промени, да стане скъперник, тоест да харчи малко повече от това, което е харчил по-преди, или да стане прахосник, тоест да направи толкова много дългове, че да стане отново сиромах.

— О, това, което ми казвате, прилича много на софизъм, скъпи философе.

— Не вярвам. Искате ли да станете скъперник?

— Не, пусто опустяло! Бях вече скъперник, когато нямах нищо. Да опитаме другото.

— Тогава бъдете прахосник.

— И това не искам, дявол да го вземе! Дълговете ме плашат. Кредиторите ми напомнят дяволите, които пекат грешниците в ада, а тъй като търпението не е главната ми добродетел, винаги ме е изкушавало да набъхтам тия дяволи.

— Вие сте най-умният човек, когото познавам, и нямате нужда от никакви съвети. Нямат ум тия, които биха си въобразили, че могат да ви научат на нещо. Но, струва ми се, ние сме на улица Сент Оноре, а?

— Да, мили Атос.

— Вижте ей там, наляво, малката бяла къща — там е квартирата ми. Забележете, тя е само на два етажа. Първия заемам аз; във втория живее един офицер, който отсъствува служебно по осем-девет месеца в годината, така че в тая квартира съм като у дома си, ако не се смятат разноските.

— О, колко добре се нареждате, Атос! Какъв ред и каква широта! Ето какво бих искал да съединя. Но какво да се прави, това е от рождение и не се придобива.

— Ласкател! Хайде сбогом, мили приятелю. А, тъкмо се сетих, напомнете му на почтения Планше за мене. Той е все още умен момък, нали?

— И умен, и сърдечен… Сбогом, Атос!

Те се разделиха. През време на тоя разговор д’Артанян не сваляше нито за миг очи от коня, върху гърба на който се намираха торбите със злато в кошове, закрити отгоре със сено. В Сен Мери удари девет часът вечерта; момчетата на Планше затваряха бакалницата. Д’Артанян спря пощальона, който водеше коня, на ъгъла на улица де Ломбар, под един навес, повика едно момче на Планше и му нареди да пази не само двата коня, но и пощальона. След това влезе при Планше, който току-що беше вечерял и с известно безпокойство гледаше календара: той имаше навик всяка вечер да задрасква изминалия ден. В момента когато, според всекидневния си навик, Планше заличаваше с опакото на перото си изтеклия ден, като въздишаше, д’Артанян стъпи на прага, при което железните му шпори издрънкаха.

— А, боже мой! — извика Планше.

Достойният бакалин не можа да каже нищо повече: той видя съдружника си. Д’Артанян влезе прегърбен, омърлушен. Гасконецът кроеше нещо срещу Планше.

„Боже господи! — помисли си бакалинът, като погледна пътника. — Той е печален!“

Мускетарят седна.

— Драги господин д’Артанян — каза Планше, при което сърцето му биеше страшно, — ето че дойдохте! А как сте със здравето?

— Доста добре, Планше, доста добре — отговори д’Артанян с въздишка.

— Надявам се, че не сте ранен, а?

— Уф!

— Ах, виждам — продължи Планше все повече и повече разтревожен, — експедицията е била тежка, а?

— Да — отвърна д’Артанян. Тръпки полазиха по гърба на Планше.

— Пие ми се — каза мускетарят и жадно вдигна глава.

Планше се спусна към долапа и донесе на д’Артанян вино в голяма чаша. Д’Артанян погледна бутилката и попита:

— Какво е това вино?

— Уви, вашето любимо, господине — отговори Планше, — доброто старо анжуйско вино, което едно време за малко щеше да ни струва доста скъпо на всички.

— Ах! — каза д’Артанян с меланхолна усмивка. — Ах, клети ми Планше, трябва ли още да пия добро вино?

— Слушайте, драги ми господарю — рече Планше със свръхчовешко усилие, докато всичките мускули, бледината и трепетът му издаваха най-жива мъка, — слушайте, аз съм бил войник, следователно имам кураж. Не ме измъчвайте, драги господин д’Артанян: нашите пари загинаха, нали?

Преди да отговори, д’Артанян помълча малко, което се стори цял век на нещастния бакалин. Но той успя — само да се обърне на стола си.

— А ако е така — каза д’Артанян бавно, като клатеше глава отгоре надолу, — какво би казал, клети ми приятелю?

От бледен Планше стана жълт. Сякаш беше глътнал езика си — толкова му се изду гърлото, толкова му се зачервиха очите.

— Двадесет хиляди ливри! — промърмори той. — Това са двадесет хиляди ливри!….

С проточена шия, протегнати крака и отпуснати ръце д’Артанян сякаш беше статуя на обезсърчението. Планше изпусна скръбна въздишка от дъното на гърдите си.

— Хайде, виждам каква е работата — каза той. — Да бъдем мъже. Свършено е, нали? Най-важното е, че си спасихте живота, господине.

— Без съмнение, без съмнение животът е нещо; но все пак аз съм разорен напълно.

— По дяволите, господине! — извика Планше. — Макар да е така, не трябва да се отчайвате! Ще ми станете съдружник, ще търгуваме заедно и ще делим печалбите, а когато няма печалби, е, ще делим бадемите, сухото грозде и сушените сини сливи и ще изядем заедно последното късче холандско сирене.

Д’Артанян не можа да се въздържи повече.

— Пусто да остане! — извика той, силно развълнуван. — Ти си славен човек, Планше, кълна се в честта си! Слушай, ти не се ли преструваше? Не видя ли там на улицата, под навеса, коня с торбите?

— Какъв кон? Какви торби? — попита Планше и сърцето му се сви при мисълта, че д’Артанян е полудял.

— Е, английските торби, пусто да остане! — каза д’Артанян сияещ, преобразен от радост.

— О, боже мой! — изрече ясно Планше и отстъпи, като видя блясък в очите му.

— Глупак! — извика д’Артанян. — Ти мислиш, че съм полудял. Пусто да остане! Напротив, никога главата ми не е била по-здрава и сърцето по-весело. Да идем за торбите, Планше, за торбите!

— Но, боже мой, за какви торби? Д’Артанян бутна Планше към прозореца.

— Там, под навеса, виждаш ли един кон? — го запита той.

— Да.

— Виждаш ли, че на гърба му има кошове?

— Да, да.

— Виждаш ли, че едно от момчетата ти приказва с пощальона?

— Да, да, да.

— Е, добре, щом момчето е твое, ти знаеш името му. Повикай го.

— Абдон! Абдон! — се развика Планше от прозореца.

— Доведи коня! — суфлира д’Артанян.

— Доведи коня! — изрева Планше.

— Дай десет ливри на пощальона — каза д’Артанян с тон, сякаш командуваше маневри. — Две момчета, за да качат първите две торби, две други за останалите две. Давай, пусто да остане! Живо!

Планше се спусна по стълбата, като че ли го гонеше дяволът. След минута момчетата се изкачваха нагоре, превили се под товара си. Д’Артанян ги изпрати да спят, грижливо затвори вратата и каза на Планше, който на свой ред започваше да полудява:

— Сега двамата на работа!

Той постла на пода една широка покривка и изсипа първата торба върху нея. Планше изсипа втората; после д’Артанян изтърбуши с нож третата. Когато Планше чу възбудителния шум на среброто и златото, когато видя, че от торбата се изсипват блестящи екюта, които се мятаха като риби, изхвърлени от мрежа, когато почувствува, че краката му потъват в злато, той се слиса, залитна като поразен от гръм и падна тежко на огромния куп, който се разпръсна с невъобразим звън.

Задушен от радост, Планше загуби съзнание. Д’Артанян му плисна в лицето чаша бяло вино, от което бакалинът дойде веднага на себе си.

— О, боже мой! О, боже мой! О, боже мой! — повтаряше Планше, като триеше мустаците и брадата си.

По онова време, както и сега, бакалите носеха кавалерийски мустаци и ландскнехтски бради; само че къпането в пари, и по онова време много рядко, сега е почти неизвестно.

— Пусто да остане! — каза д’Артанян. — Тук има сто хиляди ливри за вас, господин съдружнико. Вземете си вашата част, ако обичате; аз ще взема моята.

— О, каква хубава сума, господин д’Артанян, каква хубава сума!

— Преди половин час съжалявах за частта, която трябва да ти дам — рече д’Артанян, — но сега вече не съжалявам. Ти си честен бакалин, Планше. Хайде да си уредим сметките! Нали казват — добри сметки, добри приятели!

— О, разкажете ми най-напред цялата история — каза Планше. — Тя трябва да е още по-хубава от парите.

— Да. — рече д’Артанян, като си гладеше мустаците, — да, не казвам, че не е. И ако някога историкът се сети за мене, за да събере сведения, ще може да каже, че не ги е черпил от лош източник. И така, слушай, Планше, всичко ще ти разкажа.

— А аз ще редя парите на купчинки — заяви Планше. — Започвайте, драги ми господарю.

— Почвам — каза д’Артанян, като пое дъх.

— Почвам — каза Планше, като взе първата шепа екюта.