Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 32 гласа)

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
Vicomte de Bragelonne Gravure1.jpg
Автор Александър Дюма - баща
Първо издание 1847–1850 г.
Флаг на Франция Франция
Оригинален език френски
Жанрове Историческа
Приключенска
Вид роман
Поредица Тримата мускетари
ПредходнаДвадесет години по-късно
Следваща няма

"Виконт дьо Бражелон" (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание "Векът", а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

X
АРИТМЕТИКАТА НА ГОСПОДИН МАЗАРИНИ

Докато кралят отиваше бързо към крилото на замъка, заето от кардинала, като водеше със себе си само камердинера, офицерът на мускетарите излизаше, въздъхвайки като човек, принуден да задържа дълго време дишането си, от малката стаичка, за която вече говорихме и която кралят смяташе, че е празна. В миналото тая малка стаичка беше част от спалнята; сега беше отделена от нея с тънка преградка; през нея се чуваше всичко, което ставаше в спалнята на краля.

И така, нямаше никакво съмнение, че лейтенантът на мускетарите е чул целия разговор между Луи XIV и Чарлз II.

Като чу последните думи на младия крал, той излезе навреме от стаичката, застана на мястото си, поздрави негово величество и го проследи с поглед, докато той изчезна в коридора.

После, когато кралят се скри, той поклати глава по особен начин, присъщ само на него, и каза с гасконски изговор, който не се беше изгубил, макар че четиридесет години не бе ходил в родината си:

— Жалка служба! Жалък господар! — След тия думи лейтенантът седна на предишното си място в креслото, протегна ръка и затвори очи като човек, който спи или размисля.

През време на тоя къс монолог и последвалата я мизансцена, докато кралят отиваше по дългите коридори на стария замък при господин Мазарини, у кардинала се разиграваше сцена от съвсем друг род.

Мазарини беше легнал в леглото си, измъчван слабо от подаграта, но тъй като беше човек на реда, който използуваше дори болката, той принуждаваше безсънието да бъде най-покорен слуга на труда му. Затова заповяда на камердинера си Бернуен да му донесе едно подвижно бюро, за да може да пише от леглото си.

Но подаграта не е противник, който се оставя да бъде победен тъй лесно. При всяко движение на кардинала болката се усилваше много, така че най-после той попита Бернуен:

— Тук ли е Бриен?

— Не, монсеньор — отговори камердинерът. — След като го освободихте, господин дьо Бриен отиде да спи. Но ако ваше високопреосвещенство желае, можем да то събудим.

— Не, няма нужда. Все пак трябва да се работи. Проклети цифри!

И кардиналът се замисли, като смяташе на пръсти.

— О, цифри! — каза Бернуен. — Моля, ако ваше високопреосвещенство се занимава със сметки, обещавам му, че утре ще има най-хубавата мигрена! И на това отгоре господин Гено не е тук!

— Имаш право, Бернуен. Е, добре, ти ще заместиш Бриен, приятелю мой. Наистина аз трябваше да взема със себе си господин дьо Колбер. Тоя млад човек напредва, Бернуен, много напредва. Делови момък!

— Не зная — отговори камердинерът, — но не ми харесва лицето на вашия млад човек, който много напредва.

— Добре, добре, Бернуен! Няма нужда от вашето мнение. Седнете тук, вземете перо и пишете.

— Готов съм, монсеньор. Какво трябва да пиша?

— Започни тук… Да, така… след тия първи два реда…

— Виждам.

— Пиши: седемстотин и шестдесет хиляди ливри.

— Написано.

— От Лион…

Кардиналът като че ли се поколеба.

— От Лион — повтори Бернуен.

— Три милиона и деветстотин хиляди ливри.

— Добре, монсеньор.

— От Бордо, седем милиона.

— Седем — повтори Бернуен.

— Да, да, седем — раздразнено каза кардиналът. После побърза да прибави: — Ти разбираш, Бернуен, всички тия суми са предназначени за разход.

— Ех, монсеньор, за разход или за приход, все ми е едно, защото тия милиони не са мои.

— Тия милиони са на краля; аз броя кралските пари. И така, на какво се спряхме?… Ти все ме прекъсваш!

— Седем милиона, от Бордо.

— Да, така. От Мадрид, четири милиона. Обяснявам ти на кого са тия пари, Бернуен, тъй като цял свят има глупостта да ме смята за милионер. Мъча се да изкореня тая глупост. Впрочем един министър не може да има нищо свое… Сега продължавай. Общи постъпления — седем милиона. Недвижими имоти — девет милиона. Написа ли, Бернуен?

— Да, монсеньор.

Налични пари — шестстотин хиляди ливри; разни — два милиона… Ах, забравих: дадени имоти в различни замъци — Не, не, няма нужда; това се подразбира. Написа ли, Бернуен?

— Да, монсеньор.

— И цифрите?

— Са написани една под друга.

— Събери ги, Бернуен.

— Тридесет и девет милиона двеста и шестдесет хиляди ливри, монсеньор.

— рече кардиналът с явна досада, — няма още четиридесет милиона!

Бернуен повтори събирането.

— Не, монсеньор, — не достигат седемстотин и четиридесет хиляди ливри.

Мазарини поиска сметката и я прегледа внимателно.

— Все едно — рече Бернуен, — тридесет и девет милиона двеста и шестдесет хиляди ливри са много пари.

— Ах, Бернуен, ето каква сума бих желал да видя в касата на краля!

— Ваше високопреосвещенство ми казваше, че всички тия пари са на негово величество.

— Без съмнение, но само за миг. Тия четиридесет и девет милиона са разпределени вече предварително и дори няма да стигнат!

Бернуен се усмихна, както си знаеше, тоест като човек, който вярва само онова, което иска да вярва. Той приготви нощното питие на кардинала и му оправи възглавницата.

— О, все още няма четиридесет милиона! — каза Мазарини, когато камердинерът излезе. — Все пак трябва да достигна тая цифра от четиридесет и пет милиона, която съм си определил. Но кой знае дали ще имам време! Аз старея; слабея, няма да достигна целта. Все пак кой знае дали няма да намеря два-три милиона в джобовете на нашите добри приятели испанците? Тия хора откриха Перу и, дявол да го вземе, сигурно им е останало нещо от това откритие!

Докато си говореше така, изцяло зает с цифрите, той забрави подаграта, потисната от страстта му към парите, а тая страст беше у кардинала по-силна от болестта. Изведнъж Бернуен, силно уплашен, се втурна в стаята му.

— Е, какво има? — попита кардиналът.

— Кралят, монсеньор, кралят!

— Как кралят! — извика Мазарини, като скри бързо листа си. — Кралят тук! Кралят в тоя час! Аз мислех, че отдавна вече си е легнал. Какво се е случило?

Луи XIV можа да чуе последните думи и да види уплашеното лице на кардинала, който се надигна в леглото си, защото тая минута влизаше в стаята.

— Нищо особено, господин кардинал, или поне нищо такова, което би могло да ви разтревожи. Само трябваше да поговоря тая вечер с ваше високопреосвещенство по една много важна работа.

Мазарини си спомни веднага с какво внимание кралят слушаше думите му за госпожица Майчини и си въобрази, че важната работа се отнася навярно до племенницата му. Лицето му се проясни мигновено и доби израз на крайна любезност; тая промяна зарадва извънредно много младия крал.

Той седна.

— Всемилостиви господарю — каза кардиналът, — аз би трябвало да слушам ваше величество прав, но мъчителната подагра…

— Няма нужда от церемонии между нас, любезни господин кардинал — отвърна Луи сърдечно. — Аз съм ваш ученик, а не крал, вие знаете добре това, и особено тая вечер, защото дойдох при вас като молител, и дори като най-смирен молител, който желае да бъде приет благосклонно.

Като видя, че кралят се изчерви, Мазарини се убеди в първата си мисъл, тоест, че под всички тия хубави думи се крият любовни помисли. Тоя път, при всичката си досетливост, хитрият политик се лъжеше: кралят се изчерви не от пламенния порив на младежката страст, а само от досадното унижение на кралската гордост.

Като добър чичо, Мазарини се реши да облекчи признанието.

— Говорете, всемилостиви господарю — каза той, — и тъй като ваше величество благоволява да забрави за миг, че съм негов поданик, щом ме нарече свой учител и наставник, позволете да засвидетелствувам на ваше величество своите предани и сърдечни чувства.

— Благодаря ви, господин кардинал — отговори кралят. — Впрочем онова, което възнамерявам да искам от ваше високопреосвещенство, е дребна работа за него.

— Толкова по-зле — възрази кардиналът, — толкова по-зле, всемилостиви господарю. Аз бих желал ваше величество да ми поиска нещо важно, дори пожертвуване… Но каквото и да ми поискате, аз съм готов да се съглася на всичко, само за да ви угодя, скъпи всемилостиви господарю.

— Е, добре, ето каква е работата — каза кралят, сърцето на когото биеше също тъй силно, както сърцето на министъра, — при мене пристигна брат ми, английският крал…

Мазарини скочи в леглото си, сякаш се беше допрял до лайденска стъкленица или до волтова дъга. В същото време от изненада или по-скоро от разочарование лицето на кардинала се покри с такава червенина от гняв, че Луи XIV, колкото и да беше слаб дипломат, видя ясно, че министърът се надяваше да чуе съвсем друго нещо.

— Чарлз II! — извика Мазарини с дрезгав глас и презрително движение на устните. — Как! Вие сте приели Чарлз II!

— Да, приех крал Чарлз II — отговори Луи XIV, като наблегна на титлата крал, която Мазарини забрави да даде на внука на Анри IV. — Да, господин кардинал, тоя нещастен крал трогна сърцето ми, като ми разказа злополуките си. Той е в отчаяно положение, господин кардинал. На мене също ми оспорваха трона, аз също бях принуден в дните на вълненията да бягам от столицата си, аз също познавам нещастието; и затова ми се стори, че е срамота да оставя без подкрепа един брат, лишен от всичко и при това беглец.

— Ах, защо при него няма един Джулио Мазарини, както при вас, всемилостиви господарю? — каза кардиналът с досада. — Неговата корона щеше да се запази непокътната.

— Аз зная всичко, което моят дом дължи на ваше високопреосвещенство — гордо отвърна кралят, — и повярвайте, господине, че от своя страна няма да забравя никога това. Именно затова, че брат ми, английският крал, няма край себе си могъщия гений, който ме спаси, именно затова, казвам, бих искал да му осигуря помощта на същия тоя гений и да помоля ръката ви да се протегне над главата му, уверен, че ръката ви, господин кардинал, само като се допре до него, ще му върне короната, паднала от баща му в подножието на ешафода.

— Всемилостиви господарю — възрази Мазарини, — благодаря ви за доброто мнение, което имате за мене, но ние няма какво да правим там: те са побеснели хора, които отричат бога и отсичат главите на кралете си. Те са опасни, знаете ли, всемилостиви господарю, и гадни, откак се оваляха в кралската кръв и презвитерианската кал. Такава политика никога не съм обичал и бягам от нея.

— Но вие можете да ни помогнете, като я замените с друга.

— Каква?

— Например реставрацията на Чарлз II.

— Боже мой! — извика Мазарини. — Нима нещастният крал се залъгва още с тая химера?

— Да, разбира се — възрази младият монарх, уплашен от трудностите, които набитото око на министъра му виждаше в тоя замисъл. — Дори той иска за това само един милион.

— Нищо повече. Едно милионче, моля ви се? — иронично рече кардиналът, като засили италианския си изговор. — Едно милионче, моля ви се, братко мой! Ех, просяшко семейство!

— Кардинале — каза Луи XIV, като вдигна глава, — това просяшко семейство е клон от нашия род.

— Достатъчно богат ли сте, за да раздавате милиони, всемилостиви господарю? Де са вашите милиони?

— Да — отговори младият крал с неизразима скръб, която обаче благодарение на волята успя да скрие, — да, господин кардинал, зная, че съм беден, но все пак френската корона струва един милион; а за да направя едно добро дело, аз съм готов, ако трябва, да заложа короната си. Ще намеря евреи, които ще ми дадат назаем един милион.

— Значи така, всемилостиви господарю, вие казвате, че имате нужда от един милион? — попита Мазарини.

— Да, господине, казах го.

— Много се лъжете, всемилостиви господарю, вие имате нужда от много повече. Бернуен!… Ей сега ще видите, всемилостиви господарю, от колко имате нужда в действителност… Бернуен!

— Как, кардинале! — извика кралят. — Вие искате да питате един лакей за моите работи?

— Бернуен! — повтори кардиналът, като се престори, че не забелязва възмущението на младия монарх. — Ела тука, приятелю, и ми кажи каква сума исках да имам преди малко.

— Кардинале, кардинале! — каза Луи, побледнял от негодувание. — Не ме ли чухте?

— Не се сърдете, всемилостиви господарю; аз водя открито работите на ваше величество. Всички във Франция знаят това, моите книжа са открити за всички. Бернуен, какво те накарах да правиш преди малко?

— Ваше високопреосвещенство ме накара да събера цифри.

— И ти направи това, нали?

— Да, монсеньор.

— За да установя сумата, от която негово величество имаше нужда в тая минута? Не ти ли казах това? Бъди откровен, приятелю.

— Да, ваше високопреосвещенство ми каза това.

— Добре. А каква сума желаех?

— Четиридесет и пет милиона, струва ми се.

— А каква сума намерихме, като събрахме всичките ни средства без изключение?

— Тридесет и девет милиона двеста и шестдесет хиляди франка.

— Добре, Бернуен, това е всичко, което исках да зная. Сега ни остави — прибави кардиналът, като впери блестящия си поглед в младия крал, който не можа дума да продума от смайване и едва прошепна:

— Но… обаче…

— А, вие се съмнявате още, всемилостиви господарю — рече кардиналът. — Тогава ето ви доказателството за това, което ви казах.

Мазарини извади изпод възглавницата си листа, изписан с цифри, и го подаде на краля.

Кралят обърна глава — толкова беше огорчен.

— Вие желаете да имате още един милион, всемилостиви господарю, а тъй като тоя милион не влиза в сметката, значи ваше величество има нужда от четиридесет и шест милиона. Е, добре, на тоя свят няма евреи, които да дават назаем такава сума дори срещу френската корона.

Кралят сви юмруци под маншетите и отблъсна креслото.

— Добре — каза той, — значи брат ми, английският крал, ще умре от глад.

— Всемилостиви господарю — отговори Мазарини със същия тон, — не забравяйте тая пословица, която е израз на най-здрава политика: „Радвай се, че си беден, когато съседът ти е също беден“.

Луи помисли няколко минути, като поглеждаше с любопитство листа, единият край на който се подаваше под възглавницата.

— В такъв случай — каза той — по никой начин не може да се изпълни молбата ми за пари, господин кардинал, нали?

— Абсолютно невъзможно е, всемилостиви господарю.

— Помислете си: по-късно той ще бъде мои неприятел, ако се възкачи на трона си без моя помощ.

— Ако ваше величество се страхува само от това, може да бъде спокоен! — рече кардиналът живо.

— Добре, не настоявам повече — каза Луи XIV.

— Поне убедих ли ви, всемилостиви господарю? — попита Мазарини, като сложи ръка върху ръката на краля.

— Напълно.

— Искайте каквото и да е друго, всемилостиви господарю, и аз ще сметна за щастие да се съглася, след като ви отказах това.

— Каквото и да е друго, господине?

— Всичко, всичко! Не съм ли предан телом и духом на ваше величество? Хей, Бернуен! Факли и охрана за негово величество. Негово величество се връща в покоите си.

— Още не, господине, и понеже вие предоставяте вашата добра воля на мое разположение, ще се възползувам от това.

— За вас ли, всемилостиви господарю? — попита кардиналът, като се надяваше, че най-после той ще заговори за племенницата му.

— Не, господине, не за мене — отговори Луи, — а пак за брат ми Чарлз.

Лицето на Мазарини помръкна отново. Той промърмори няколко думи, които кралят не можа да чуе.