Започнахме развитието на нов библиографски проект и активно търсим хора, които да участват в него и да помагат за обогатяването му.
Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 31 гласа)

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
Vicomte de Bragelonne Gravure1.jpg
Автор Александър Дюма - баща
Първо издание 1847–1850 г.
Флаг на Франция Франция
Оригинален език френски
Жанрове Историческа
Приключенска
Вид роман
Поредица Тримата мускетари
Предходна Двадесет години по-късно
Следваща няма

"Виконт дьо Бражелон" (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание "Векът", а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

LXV
ФИЛОСОФИЯТА НА СЪРЦЕТО И НА УМА

За човек, който е изпадал в по-тежки положения, сблъскването на д’Артанян с Колбер беше само смешно.

Ето защо през целия дълъг път от улица Ньов де Пти Шан до улица де Ломбар д’Артанян не преставаше да се смее, като си спомняше за разговора с господин интенданта.

Той все още се смееше, когато Планше, също така засмян, се показа на прага на къщата си. Впрочем Планше, откак се завърна патронът му и донесе английските гвинеи, се отдаваше почти непрекъснато на това, което правеше д’Артанян само от улица Ньов де Пти Шан до улица де Ломбар.

— Ето ви и вас най-после, драги ми господарю — каза той на д’Артанян.

— Да, но не за дълго, приятелю мой — отговори мускетарят. — Ще замина колкото се може по-скоро, тоест ще вечеряме, ще легна, ще спя пет часа и призори ще яхна коня. Какво, дадохте ли порция и половина на коня ми?

— Е, драги ми господарю — възрази Планше, — вие знаете много добре, че конят ви е любимец на цялата къща, че по цял ден момчетата ми го галят и хранят с моята захар, моите лешници и моите бисквити. Питате ме дали е получил порцията си овес? По-добре ме питайте дали няма да се пръсне от ядене.

— Добре, Планше, добре. Тогава минавам на това, което ме засяга. Готова ли е вечерята?

— Готова: горещо печено, бяло вино, раци и пресни череши. Всичко е както трябва, господарю.

— Много си мил, Планше! Хайде да вечеряме, а после ще си легна.

През време на вечерята д’Артанян забеляза, че Планше си търкаше често челото, като че ли искаше да улесни излизането на някаква здраво заседнала в мозъка му мисъл. Той погледна гальовно тоя достоен другар на някогашните си странствувания, чукна си чашата с неговата и каза:

— Хайде, приятелю Планше, ти имаш да ми кажеш нещо и се стесняваш. Пусто да остане, кажи направо какво има?

— Струва ми се — отговори Планше, — че вие се впускате в някаква нова експедиция.

— Не отричам.

— Тогава имате някаква нова идея.

— Възможно е, Планше.

— Пак ли ще се рискува капитал? Аз влагам петдесет хиляди ливри в новото ви предприятие.

Като каза това, Планше си потърка радостно ръцете.

— Само че тук има една спънка, Планше — възрази д’Артанян.

— Каква?

— Идеята за новото предприятие не е моя… не мога да вложа нищо свое.

Тия думи изтръгнаха дълбока въздишка от гърдите на Планше. Сребролюбието е голям изкусител; подобно на сатаната то качва своя човек на планината, за да му покаже всички земни царства, а след това оставя на своята сестра завистта да довърши останалото — тя се залавя да гризе неуморно сърцето на човека. Вкусил от леката печалба, Планше свикна много бързо да отива далеч в желанията си; но въпреки сребролюбието си той имаше добро сърце и боготвореше д’Артанян; затова не можа да се удържи от хиляди съвети, едни от други по-грижовни.

Желаеше силно да долови поне една малка частица от тайната, която заобикаляше новото предприятие на бившия му господар; но всички хитрини, съвети, подмамки и клопки бяха безполезни: д’Артанян оставаше непроницаем.

Вечерта мина така. След вечерята д’Артанян се залови да подрежда вещите си; после отиде в конюшнята, където погали коня си и прегледа подковите и краката му; сетне си преброи парите, легна си в леглото, духна лампата и подир пет минути заспа дълбоко, като двадесетгодишен, защото нямаше нито грижи, нито угризения на съвестта.

А при това много събития можеха да го държат буден. Отначало в главата му се роеха най-различни мисли и предположения. Но с това невъзмутимо спокойствие, което допринася повече за щастието и успеха на деловите хора, той отложи за следния ден всички размисли от страх, както си казваше той, да не би тогава да бъде недостатъчно бодър.

Нощта отлетя. Още при първите розови лъчи на зората д’Артанян беше вече на крака. Той сложи куфарчето си под мишница и слезе тихо по стълбата под звуците на равномерното хъркане, което долиташе от всички ъгли на къщата. После, като оседла коня си и затвори вратата на конюшнята и на бакалницата, той се впусна в дългия си път към Бретан.

Д’Артанян имаше пълно основание да освободи вечерта главата си от занимаващите го политически и дипломатически въпроси: сред утринната свежест и нежния здрач на зората той почувствува веднага, че мислите му текат с особена яснота и свобода.

Най-напред той мина край къщата на Фуке и хвърли в пощенската кутия на входа злополучната платежна заповед, която предния ден едва изтръгна от стиснатите пръсти на интенданта.

В плик, адресиран до Фуке, тая заповед не събуди ни най-малко подозрение дори у Планше, който в своята проницателност можеше да съперничи с Калхас или Аполон Питийски.

Д’Артанян върна тоя документ на Фуке, без да се излага сам и като се избавяше веднъж завинаги от укори на собствената си съвест.

Като направи това, той си каза:

„Сега да се нагълтаме с повече утринен въздух, с повече безгрижие и здраве, да оставим да се надиша конят Зефир, който така издува хълбоците си, като че ли се готви да изгълта всичкия въздух, и да бъдем по-изобретателни в бъдещите си планове.

Време е да изработим походен план и, според методите на господин дьо Тюрен, тая светла глава, пълна със забележителни мисли, да направим най-напред преглед на неприятелските пълководци, с които Ще имаме работа.

От тях на първо място стои господин Фуке. Кой е господин Фуке? Той е хубав мъж, силно обичан от жените, благороден човек, много обичан от поетите, умен човек, мразен само от глупаците.

Аз не съм нито жена, нито поет, нито глупак; следователно нито обичам, нито мразя господин суперинтенданта: значи се намирам абсолютно в същото положение, в което се е намирал господин дьо Тюрен преди битката с испанците. Той не ги е мразел, но ги е бил здравата.

Не, не, има по-добър пример, пусто да остане! Аз съм в положението на същия господин дьо Тюрен, когато се намерил срещу принц дьо Конде в Жаржо, Жиен и предградието Сент Антоан. Той не е мразел господин принца, но трябвало да изпълни волята на краля. Господин принцът е очарователен човек, но кралят си е крал. Тюрен въздъхнал дълбоко и помел армията на своя мил братовчед.

Сега какво иска кралят? Това не е моя работа.

Какво иска господин Колбер? О, това е друго нещо. Господин Колбер иска това, което не иска господин Фуке.

Значи какво иска господин Фуке? О, о, това е много важно! Той иска точно това, което иска кралят.“

Като свърши тоя монолог, д’Артанян се засмя високо и замахна с жилавата си пръчка, която изсвири във въздуха. Той беше вече на главния път, като плашеше птиците по плетовете и с удоволствие се вслушваше в дрънкането на златните монети в кожената си кесия. Трябва да признаем, че всеки път, когато изпадаше в такова положение, разнежеността не беше главният му порок.

— Хайде — каза той, — струва ми се, че тая експедиция не е много опасна и че пътуването ми може да се сравни с оная пиеса, която господин Мънк ме заведе да гледам в Лондон и която, мисля, се казваше: „Много шум за нищо“.