Жул Верн
Децата на капитан Грант (1)

Глава I
РИБАТА ВЕЗНИ

На 26 юли 1864 година при силен североизточен вятър една великолепна яхта се носеше с пълна пара по вълните на Северния канал. На задната мачта се вееше английският флаг, а на върха на предната мачта върху син щандарт под херцогска корона бяха извезани със сърма инициалите Е. Г. Яхтата се наричаше „Дънкан“ и принадлежеше на лорд Гленарван, един от шестнадесетте шотландски перове, които заседават в Горната камара, и най-видния член на тъй известния в цялото Обединено кралство „Кралски яхт-клуб на Темза“.

Лорд Едуард Гленарван беше на борда на яхтата с младата си жена, леди Елена, и един свой братовчед — майор Мак Набс.

„Дънкан“, новопостроен кораб, се прибираше в Глазгоу от пробно плаване на няколко мили извън Клайдския залив. На хоризонта вече се очертаваше остров Арън, когато морякът на вахт съобщи, че в дирята на яхтата играе огромна риба. Капитанът Джон Манглс нареди веднага да уведомят за това лорд Едуард. Лордът се качи заедно с майор Мак Набс на капитанския мостик и запита капитана какво мисли за това животно.

— Мисля, ваша светлост — отговори Джон Манглс, — че това е една доста голяма акула.

— Акула по тези места! — се учуди лорд Гленарван.

— Няма нищо чудно — продължи капитанът. — Тази риба принадлежи към един вид акули, които се срещат във всички морета и на всякаква ширина — „рибата везни“^[1]. Струва ми се, че тя е точно от рода на тия проклетници. Ако ваша светлост е съгласен и ако на леди Гленарван би направило удоволствие да присъствува на един интересен лов, скоро ще узнаем истината.

— Какво ще кажете, Мак Набс? — запита лорд Гленарван майора. — Мислите ли, че заслужава да опитаме?

— Както намерите за добре — отговори спокойно майорът.

— Впрочем — продължи Джон Манглс — тия страшни хищници не се изтребват достатъчно. Трябва да използуваме случая. Така ще имаме не само интересно зрелище, но и ще извършим добро дело.

— Почвайте, Джон! — каза лорд Гленарван.

След това той изпрати да предупредят леди Елена, която дойде при него на капитанския мостик твърде заинтригувана от този необикновен лов.

Морето беше великолепно. По повърхността на водата лесно се следяха бързите движения на акулата, която ту се гмуркаше, ту отново изплуваше с учудваща стремителност. Джон Манглс даде своите нареждания. Моряците хвърлиха през перилата на десния борд здраво въже с кука, на която надянаха дебело парче сланина. Макар че беше още на петдесетина ярда^[2], акулата подуши стръвта и се запъти бързо към яхтата. Виждаше се как перките й, сиви по края и черни в основата си, бият със сила вълните, а опашката и я насочваше точно по права линия. Колкото се приближаваше, толкова повече се очертаваха нейните големи изпъкнали очи, разпалени от жажда за плячка, а като се обърнеше по гръб, зеещите й челюсти откриваха четири реда зъби. Главата й беше широка и наподобяваше двоен чук, набучен на дръжка. Джон Манглс не беше се излъгал: това бе един от най-хищните представители на семейството на акулите „риба везни“, както я наричат англичаните, или „риба евреин“, както я наричат провансалците.

Пътниците и моряците на „Дънкан“ следяха с напрегнато внимание движенията на акулата. Скоро животното дойде близо до въдицата, извърна се по гръб, за да я захапе по-добре, и огромната кука изчезна в широкото му гърло. Акулата се дръпна назад, като разтърси силно въжето, и сама се „хвана“ на въдицата. Моряците започнаха да я издигат с помощта на макара, прикрепена на напречника на главната мачта.

Усетила, че я изтръгват от водата, акулата започна да се съпротивлява жестоко, но бе победена. Едно въже с подвижна примка я стегна през опашката и парализира движенията й. След малко тя бе издигната над перилата и хвърлена върху палубата на яхтата. Един моряк веднага се приближи предпазливо до нея и със силен удар на брадва отсече огромната й опашка.

Ловът бе завършен. Чудовището не представляваше вече никаква опасност. Мъстта на моряците бе задоволена, но не и тяхното любопитство. И наистина на корабите има обичай да се проверява внимателно стомаха на всяка уловена акула. Моряците познават необикновената им лакомия, винаги очакват някоя изненада и тяхното очакване понякога се оправдава.

Леди Гленарван не пожела да присъствува на това отблъскващо „изследване“ и влезе в каюткомпанията^[3]. Акулата още дишаше. Беше дълга десет стъпки^[4] и тежеше повече от шестстотин ливри^[5]. Тия размери и това тегло не са необикновени. Рибата везни, макар да не е причислена към акулите великани, се смята за една от най-опасните.

Скоро огромната риба бе чисто и просто изкормена със секи-ра. Куката бе стигнала до стомаха, който беше съвсем празен. Очевидно животното бе гладувало дълго време. Разочарованите моряци се готвеха да хвърлят късовете в морето, когато вниманието на боцмана бе привлечено от един груб предмет, здраво загнезден в един от ъглите на корема.

— Какво е пък това? — се провикна той.

— Това — обади се един моряк, — това е парче скала, което животното е погълнало, за да си засили организма.

— Ами — поде друг, — това са чисто и просто скачени гюллета^[6], които този лакомник е налапал и не е успял още да смели.

— Я мълчете вие там — отвърна Том Остин, помощник-капитанът на яхтата, — не виждате ли, че това животно е било закоравял пияница и за да не изгуби нищо, е изпило не само виното, но е глътнало и бутилката?

— Какво? — извика лорд Гленарван — Бутилка ли има в стомаха на акулата?

— Истинска бутилка — отговори боцманът, — но личи, че не идва направо от избата.

— Извадете я внимателно, Том — каза лорд Едуард. — Намерените в морето бутилки често съдържат ценни документи.

— Допускате ли? — запита майор Мак Набс.

— Допускам поне, че това може да се случи.

— О, и аз не казвам противното — отвърна майорът, — възможно е тя да крие някоя тайна.

— Тъкмо това ще проверим — каза Гленарван. Е, Том?

— Ето — отговори помощник-капитанът, като показа нещо безформено, което той не без усилия бе извадил от стомаха на акулата.

— Добре — каза Гленарван, — наредете да измият тази нечистотия и да я донесат в каюткомпанията.

Том изпълни нареждането и бутилката, намерена при такива особени обстоятелства, бе сложена върху четвъртитата маса на каюткомпанията, около която насядаха лорд Гленарван, майор Мак Набс, капитанът Джон Манглс и леди Елена, която, като всяка жена, бе и малко любопитна.

В открито море всичко става събитие. За миг настъпи мълчание. Всеки се мъчеше да отгадае какво съдържа тая крехка находка. Криеше ли тя тайната на някое бедствие или само незначително писмо, доверено на вълните от отегчен от безделие мореплавател?

Трябваше да се види кое е вярното и без да чака повече, Гленарван започна да я изследва. Той взе, разбира се, всички необходими за случая предпазни мерки. Човек би казал, че е криминален следовател, който проучва подробностите на някой сериозен случай. Гленарван имаше право, защото и най-незначителните на пръв поглед улики често могат да насочат към някое важно разкритие.

Преди да отворят бутилката, внимателно я огледаха отвън. Гърлото й беше тясно, дълго, а на надебеления му край още имаше парче тел, разядено от ръжда. Стените й, които бяха много дебели и годни да издържат налягане от няколко атмосфери, показваха ясно, че е от шампанско. С тия бутилки лозари-те в Аи или Еперне трошат пръчки на столове, без стъклото да се счупи. Тъй че тая бутилка е могла да понесе безнаказано случайностите на дълго странствуване.

— Бутилка от фирмата „Клико“ — констатира майорът.

И тъй като беше познавач, твърдението му бе прието без възражения.

— Драги майоре, — отговори Елена, — няма значение каква е бутилката, щом не знаем откъде иде.

— Ще узнаем, мила Елена — каза лорд Едуард, — но още отсега може да се твърди, че иде отдалеч. Вижте вкаменелостите, които я покриват, тия тъй да се каже, минерализирани от морската вода вещества! Тази бутилка е прекарала дълго време в океана, преди да попадне в стомаха на акулата.

— Не мога да не се съглася с вас — отговори майорът. — Този крехък съд, предпазван от каменната си обвивка, е могъл да пътува дълго.

— Но откъде иде? — попита леди Гленарван.

— Не бързайте, скъпа Елена, не бързайте. С бутилките човек трябва да има търпение. Струва ми се, че не се лъжа, и бутилката сама ще отговори на всички наши въпроси.

С тия думи Гленарван започна да стърже коравия слой, който покриваше шията на бутилката. Скоро се показа тапата, но твърде похабена от морската вода.

— Лошо — каза Гленарван, защото ако вътре има някакъв документ, той ще бъде доста повреден.

— Има такава опасност — отвърна майорът.

— Бих добавил — поде Гленарван, — че тази зле запушена бутилка е щяла скоро да потъне и цяло щастие е, че с била глътната от акулата, която ни я донесе на „Дънкан“.

— Разбира се — отговори Джон Манглс, — но по-добре да бяхме я уловили в открито море, при точно определена ширина и дължина. Тогава, като изучим въздушните и морските течения, щяхме да установим изминатия от нея път. А сега при такъв разносвач, при тия акули, които шарят по всички посоки, човек не знае какво да предполага.

— Ще видим — отвърна Гленарван.

В тоя момент той много предпазливо извади тапата и силна солена миризма изпълни каюткомпанията.

— Е? — попита леди Елена с чисто женско нетърпение.

— Да, не съм се лъгал! — каза Гленарван. — Вътре има книжа!

— Документи! Документи! — извика леди Елена.

— Само че изглежда са повредени от влагата — отговори Гленарван — и е невъзможно да се извадят, защото са залепнали о стените на бутилката.

— Да я счупим — обади се Мак Набс.

— Бих предпочел да я запазим здрава — отвърна Гленарван.

— Аз също — отговори майорът.

— Разбира се — каза леди Елена, — но съдържанието е по-ценно от бутилката и по-добре е да я пожертвуваме вместо него.

— Ваша светлост, отчупете само гърлото — намеси се Джон Мангле. — Тогава ще можем да извадим документа, без да го повредим.

— Хайде, хайде, драги Едуард! — нетърпеливо извика леди Гленарван.

Мъчно беше да се постъпи другояче и лорд Гленарван въпреки всичко се реши да счупи гърлото на скъпоценната бутилка. Трябваше да си послужи с чук, защото каменната обвивка бе станала твърда като гранит. След малко парчетата нападаха по масата и се подадоха късове хартия, залепнали помежду си. Гленарван ги извади внимателно, отдели ги един от друг и ги разстла пред себе си. Леди Елена, майорът и капитанът се струпаха около него.