Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 40 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
dd (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (29 януари 2007)

Вторият том на романа е: „Още десет години по-късно — Луиз дьо Ла Валиер“.

 

Източник: http://dubina.dir.bg

Книжното тяло предостави Огнян Лашев.

 

Издание:

Александър Дюма. Още десет години по-късно. Виконт дьо Бражелон

„Народна младеж“, София, 1975

Редактор Борчо Обретенов

Художник Борис Ангелушев

Худ. оформление Иван Стоилов

Художествен редактор Петър Тончев

Технически редактор Маргарита Воденичарова

Коректори Маргарита Георгиева и Лиляна Иванова

 

Alexandre Dumas, Le Vicomte de Bragelonne, Dix ans plus tard

A. Le Vasseur et Cie, editeurs. Paris

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от dd според хартиенотото издание

Статия

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
АвторАлександър Дюма - баща
Първо издание1847–1850 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаДвадесет години по-късно
Следващаняма

„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

XLVII
КАК АНА АВСТРИЙСКА ДАДЕ ЕДИН СЪВЕТ НА ЛУИ XIV, А ГОСПОДИН ФУКЕ — СЪВСЕМ ДРУГ

Новината, че кардиналът е на умиране, се разпространи бързо и привличаше в Лувър толкова посетители, колкото и новината за женитбата на херцог д’Анжу, брата на краля, за която вече беше съобщено официално.

Едва Луи XIV се върна в двореца, все още замислен за това, което беше видял и чул тая вечер, и камердинерът му съобщи, че същата тълпа придворни, които сутринта присъствуваха при ставането му, е дошла отново за лягането му: откак царуваше кардиналът, дворът, много малко въздържан в предпочитанията си, даваше тоя знак на почит на министъра, без да се грижи много дали това се харесва на краля.

Но министърът, както казахме вече, имаше силен пристъп на подагра и ласкателството преливаше към трона.

Придворните имат чудния инстинкт да надушват събитията; придворните знаят всичко: те са дипломати и обясняват развръзката на най-трудните положения, пълководци и предсказват изхода на битките, лекари и лекуват болестите.

Луи XIV, на когото Ана Австрийска беше предала тая аксиома заедно с много други, разбра, че негово високопреосвещенство монсеньор кардинал Мазарини е много болен.

Ана Австрийска заведе младата кралица в покоите й, облекчи челото й от тежестта на парадната прическа и веднага отиде в кабинета при сина си, където, сам, навъсен и с огорчено сърце, той изливаше върху себе си, сякаш да изпита своята воля, един от тия неми и страшни пристъпи на гняв, кралски гняв, които докарват събития, когато избухват, но които у Луи XIV благодарение на чудното му самообладание се превръщаха в безобидни бури. Той се разсърди силно само веднъж в живота си, както пише Сен Симон; тоя прословут гняв го обзе петдесет години по-късно, когато узна за едно скривалище на господин херцог дю Мен, и завърши с — градушка от удари с бастун по гърба на един нещастен лакей, който беше откраднал един бисквит.

И така младият крал, както казахме вече, беше страшно раздразнен и като се гледаше в едно огледало, си казваше:

— Крал!… Крал само по име, а не в действителност!… Ти си призрак, празен призрак!… Безжизнена статуя, на която се кланят само ласкателите! Кога ще вдигнеш кадифената си ръка и ще свиеш копринените си пръсти? Кога ще отвориш за друго нещо, а не само за въздишка или за усмивка устата си, осъдена на тъпата неподвижност на мраморните статуи в галерията ти?

Като прекара ръка по челото си и поиска да се освежи, той се приближи до прозореца и видя няколко конници, които приказваха помежду си, и група плахо любопитни хора. Конниците бяха отряд от нощната стража; групата беше от бедната класа на народа, тия, за които един крал е винаги нещо любопитно, като носорог, крокодил или змия.

Той се плесна по челото и извика:

— Френски крал! Каква титла! Френски народ! Каква маса хора! И ето аз се връщам в моя Лувър, конете ми, едва разпрегнати, още изпускат пара, а колко любопитство възбудих? Едва двадесет души ме гледат… Двадесет… какво казвам? Няма и двадесет, които да проявяват любопитство към френския крал, няма дори десет войници, които Да пазят двореца ми: войници, народ, пазачи — всичко е в Пале Роял. Защо, боже мой? Аз, кралят, нямам ли правото да изисквам това?

— Защото в Пале Роял е всичкото злато, тоест цялото могъщество на тоя, който иска да господствува — каза в отговор един глас, който долетя иззад завесата на вратата.

Луи се обърна бързо, като позна гласа на Ана Австрийска. Кралят потрепера и се приближи до майка си.

— Надявам се — рече той, — че ваше величество не сте обърнали внимание на празните декламации, предизвикани от самотата и отегчението, които са присъщи на кралете дори с най-щастлив характер.

— Аз обърнах внимание само на едно, сине мой: вие се оплаквахте.

— Аз? Ни най-малко! — възрази Луи XIV. — Не, уверявам ви! Вие се лъжете, всемилостива господарке.

— А какво правехте, всемилостиви господарю?

— Стори ми се, че стоя под пръчката на моя учител и развивам дадена тема.

— Сине мой — подзе Ана Австрийска и поклати глава, — вие грешите, че не вярвате на думите ми вие грешите, че изобщо ми нямате доверие. Ще дойде ден, и то скоро може би, когато ще ви бъде необходимо да си спомните тая аксиома: „Златото е всемогъщието и само тия са истински крале, които са всемогъщи“.

— Обаче — забеляза кралят — вашето намерение не е да порицавате богаташите на тоя век, нали?

— Не, не, всемилостиви господарю! — възрази Ана Австрийска живо. — Тия, които са богати сега, при вашето царуване, са богати, защото вие сте пожелали това и аз не им се сърдя и не им завиждам; навярно те са служили добре на ваше величество, щом ваше величество им е позволил да се наградят сами. Ето какво исках да кажа с тия думи, за които, струва ми се, ме укорявате.

— Недай боже, всемилостива господарке, да укорявам някога в нещо моята майка!

— Впрочем — продължи Ана Австрийска — всевишният дава земните блага само временно; като противодействие на почестите и богатството всевишният изпраща страдание, болест, смърт. И никой — прибави тя с тъжна усмивка, която показваше, че прилага на себе си печалното правило, — никой не отнася богатството и величието си в гроба. Ето защо младите жънат това, което са посели за тях старите.

Луи слушаше с нарастващо внимание тия думи, които Ана Австрийска казваше очевидно за негово утешение.

— Всемилостива господарке — рече той, като гледаше втренчено майка си, — струва ми се, че вие искате Да кажете още нещо.

— Не, нищо, сине мой. Но вие забелязахте тая вечер, че господин кардиналът е много болен, нали?

Луи погледна майка си, като търсеше вълнение в гласа и, скръб по лицето й. Лицето на Ана Австрийска изглеждаше леко разстроено, но по-скоро от лични причини… Може би това разстройство се дължеше на рака, който започваше да гризе гърдите й.

— Да, да, всемилостива господарке — каза кралят, — господин дьо Мазарини е много болен.

— И това ще бъде голяма загуба за кралството, ако господ повика негово високопреосвещенство. Нали и вие сте на същото мнение, сине мой? — попита Ана Австрийска?

— Да, наистина, всемилостива господарке, това ще бъде голяма загуба за кралството — отговори Луи и се изчерви. — Но, струва ми се, опасността не е толкова голяма, а и господин кардиналът е още млад.

Кралят едва изговори това, когато камердинерът приповдигна завесата на вратата и застана на прага с хартия в ръка, като чакаше кралят да го запита.

— Какво има? — попита Луи.

— Писмо от господин Мазарини.

— Дайте.

И взе хартията. Но когато се готвеше да разпечата писмото, в галерията, в предните стаи и в двора се вдигна силен шум.

— Аха! — каза Луи XIV, който навярно знаеше причината за тоя троен шум. — Аз казвах, че има само един крал във Франция! Лъгал съм се: във Франция има двама крале.

В тая минута вратата се отвори и суперинтендантът на финансите Фуке се яви пред Луи XIV. Именно той вдигна тоя шум в галерията; именно неговите лакеи вдигнаха тоя шум в предните стаи; именно неговите коне вдигнаха тоя шум в двора. Освен това при преминаването му се чу продължителен шепот, който заглъхна дълго време, след като Фуке мина. Именно за тоя шепот съжаляваше толкова силно Луи XIV: той желаеше такъв шепот да се чува при неговото преминаване и да заглъхва подир него.

— Той не е истински крал, както си мислите — каза Ана Австрийска на сина си. — Той е извънредно богат човек, нищо повече!

Горчивината, която звучеше в думите на кралицата, издаваше нейната омраза; но Луи остана съвсем спокоен и хладнокръвен; на челото му не се появи дори най-лека бръчица.

Той кимна непринудено на Фуке и продължи да разпечатва писмото, дадено му от камердинера. Фуке забеляза това движение и с естествена, почтителна учтивост се приближи до Ана Австрийска, за да не пречи на краля.

Луи разпечата писмото, но не започна да го чете.

Той слушаше как Фуке правеше чудни комплименти на майка му за ръката й.

Лицето на Ана Австрийска се проясни и почти разцъфна в усмивка.

Фуке забеляза, че кралят не чете, а го гледа и слуша. Той се обърна веднага, но така, че все още продължаваше разговора с кралицата, а същевременно стоеше с лице към краля.

— Знаете ли, господин Фуке — каза Луи XIV, — че негово високопреосвещенство е много болен?

— Да, зная, всемилостиви господарю — отговори Фуке. — И действително той е много болен. Аз бях в имението ми във Во, когато получих известието за, тая внезапна болест; сметнах го за толкова важно, че веднага напуснах всичко.

— Тая вечер ли напуснахте Во, господине?

— Да, ваше величество, преди един час и половина — отвърна Фуке, като погледна часовника си, обсипан с диаманти.

— Преди един час и половина! — повтори кралят. Той можеше да владее гнева си, но не можеше да крие своето учудване.

— Разбирам, всемилостиви господарю, ваше величество се съмнява в думите ми; но аз пристигнах така скоро в Париж наистина като по чудо. Изпратиха ми от Англия три чифта коне — чудни бегачи, както ме уверяваха; наредих да ги поставят през всеки четири левги и ги опитах тая вечер. Те дойдоха наистина от Во до Лувър за един час и половина и ваше величество вижда, че не са ме излъгали.

Кралицата майка се усмихна със скрита завист. Фуке схвана тайната й мисъл, поиска да я изпревари и каза:

— Такива коне, всемилостива господарке, са създадени не за поданиците, а за кралете, защото кралете никога в нищо не трябва да отстъпват на никого.

Кралят вдигна глава.

— Но, доколкото ми е известно, господин Фуке — прекъсна го Ана Австрийска, — вие не сте крал; нали?

— Ето защо, всемилостива господарке, конете само чакат знак на негово величество, за да влязат в конюшните на Лувър; и аз си позволих да ги опитам само от страх да не би да предложа на краля нещо, което не е, напълно достойно за него.

Кралят се изчерви силно.

— Вие знаете, господин Фуке — каза кралицата, — че при френския двор няма обичай поданиците да подаряват нещо на своя крал.

— Аз се надявах, всемилостива господарке — каза Фуке силно развълнуван, — че моята любов към негово величество, моето непрекъснато желание да му харесвам ще надтежат изискванията на етикета. Впрочем аз си позволих да предложа не подарък, а данък.

— Благодаря, господин Фуке — каза кралят учтиво, — много съм ви благодарен за намерението, защото действително обичам хубавите коне; но вие знаете, че никак не съм богат; знаете това по-добре от всички, защото сте мой суперинтендант на финансите. Колкото и да е силно желанието ми, аз не мога да купя толкова скъпи коне.

Фуке погледна гордо кралицата майка, която сякаш се радваше на неудобното положение, в което беше изпаднал министърът, и отговори:

— Разкошът е добродетел на кралете, всемилостиви господарю; именно разкошът ги прави подобни на бога; само с разкоша те могат да се издигнат над останалото човечество. С разкоша един крал храни поданиците си и им прави чест. От приятната топлина на кралския разкош кълни разкошът на частните лица, източник на богатства за народа. Като приеме подаръка от шест безподобни коня, ваше величество ще жегне честолюбието на тия, които отглеждат коне в нашата страна, в Лимузен, в Перш, в Нормандия. От това съревнование всички ще имат полза… Но кралят мълчи и следователно аз съм осъден.

През това време, за да прикрие смущението си, Луи XIV въртеше в ръце писмото на Мазарини, което още не беше погледнал. Най-после спря поглед на него и още след първия ред възкликна.

— Какво има, сине мой? — попита Ана Австрийска и се приближи живо до краля.

— Писмо от кардинала? — рече кралят, като продължи да чете. — Да, да, от него е.

— По-зле ли е?

— Четете сами — продължи кралят и предаде листа на майка си, напълно уверен, че тя няма да повярва на чудната новина, докато сама с очите си не Се убеди в нея.

Ана Австрийска прочете на свой ред писмото. Докато четеше, очите й заблестяха от радост, която тя се мъчеше напразно да скрие и която привлече погледа на Фуке.

— О, истинско дарение! — извика тя.

— Дарение? — повтори Фуке.

— Да — каза кралят, като отговори специално на суперинтенданта. — Да, чувствувайки приближаването на смъртта, господин кардиналът ми прави дарение на всичките си богатства.

— Четиридесет милиона! — извика кралицата. — Ах, сине мой! Ето една хубава постъпка от страна на господин кардинала! Тя ще опровергае всички зложелателни слухове. Тия четиридесет милиона са събрани бавно, а ще се върнат всички вкупом в кралската хазна: така може да постъпи само верен поданик и истински християнин.

И след като прочете още веднъж дарението, тя го върна на Луи XIV, който се разтрепера, като чу, че става дума за такава огромна сума.

Фуке беше отстъпил няколко крачки назад и мълчеше.

Кралят го погледна и му подаде също акта.

Суперинтендантът спря за миг високомерния си поглед върху дарението.

След това се поклони и каза:

— Да, всемилостиви господарю, виждам, това е едно Дарение.

— Трябва да се отговори, сине мой — извика Ана Австрийска. — Трябва да се отговори веднага.

— Но как, всемилостива господарке?

— С посещение на кардинала.

— Но едва преди един час се разделих с негово високопреосвещенство — каза кралят.

— Тогава му пишете, всемилостиви господарю.

— Да пиша! — рече младият крал с отвращение.

— Най-после, струва ми се, сине мой — продължи Ана Австрийска, — че човек, който прави такъв подарък, има право да очаква, че ще му благодарят веднага.

След това се обърна към суперинтенданта и попита:

— И вие ли сте на същото мнение, господин Фуке?

— Да, подаръкът си заслужава труда, всемилостива господарке — отговори суперинтендантът с благородство, което не избягна от вниманието на краля.

— Приемете тогава и благодарете — каза Ана Австрийска настойчиво.

— Какво ще каже господин Фуке? — попита кралят.

— Ваше величество желае да знае моето мнение?

— Да.

— Благодарете, всемилостиви господарю…

— А! — възкликна Ана Австрийска.

— Но не приемайте подаръка — продължи Фуке.

— А защо? — запита Ана Австрийска.

— Но вие сама казахте, всемилостива господарке: кралете не трябва и не могат да приемат подаръци от поданиците си.

Кралят не знаеше какво да отговори, като слушаше тия две тъй противоположни мнения.

— Но четиридесет милиона! — каза Ана Австрийска със същия тон, с който нещастната Мария Антоанета казва по-късно: „Вие ще ми кажете толкова!“

— Зная — отвърна Фуке със смях, — четиридесет милиона са хубава, сума: такава сума би могла да изкуси дори кралска съвест.

— Но, господине — възрази Ана Австрийска, — вместо да разубеждавате краля да приеме тоя подарък, разяснете на негово величество, вашата длъжност налага това, че тия четиридесет милиона са богатство за него.

— Именно затова, всемилостива господарке, че тия четиридесет милиона са богатство, аз ще кажа на краля: „Всемилостиви господарю, ако не е прилично един крал да приема от поданик шест коня за двадесет хиляди ливри, далеч по-неприлично е да дължи богатството си на друг поданик, неподбиращ много материалите, които са допринесли за изграждането на това богатство“.

— Не ви подобава да учите краля, господине — каза Ана Австрийска. — По-скоро му доставете тия четиридесет милиона, от които го лишавате сега.

— Кралят ще ги получи, когато пожелае — отвърна суперинтендантът, като се поклони.

— Да, като се изстиска народът — забеляза Ана Австрийска.

— Е, а нима другояче, всемилостива господарке, са придобити четиридесетте милиона, дадени с тоя акт? Впрочем негово величество поиска мнението ми, аз го дадох; ако негово величество поиска съдействието ми, ще бъде същото.

— Хайде, хайде, приемете, сине мой — каза Ана Австрийска. — Вие сте над мълвата и порицанията.

— Откажете, всемилостиви господарю — каза Фуке. — Един крал, докато е жив, има само една преграда — съвестта, един съдия — желанието си; но като умре, остава му потомството, което го хвали или обвинява.

— Благодаря, майко — отговори Луи, като се поклони учтиво на кралицата. — Благодаря, господин Фуке — прибави той, като отпрати учтиво суперинтенданта.

— Приемате ли? — попита Ана Австрийска.

— Ще помисля — отвърна кралят, като гледаше Фуке.