Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 31 гласа)

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
Vicomte de Bragelonne Gravure1.jpg
Автор Александър Дюма - баща
Първо издание 1847–1850 г.
Флаг на Франция Франция
Оригинален език френски
Жанрове Историческа
Приключенска
Вид роман
Поредица Тримата мускетари
Предходна Двадесет години по-късно
Следваща няма

"Виконт дьо Бражелон" (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание "Векът", а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

XLIII
ГЕНО

Заповедта на кардинала не търпеше отлагане: Гено побърза да дойде.

Той завари болния на легло, с отекли крака, мъртвешки блед, с разстроен стомах. Мазарини току-що беше прекарал жесток пристъп на подагра. Страдаше ужасно и нетърпеливо, като човек, несвикнал с неприятностите. Щом видя Гено, каза:

— Е, сега съм спасен!

Гено беше много учен и много благоразумен човек, който се ползуваше с добро име. Когато стоеше пред болестта, той се отнасяше безцеремонно с болния, дори да беше крал. И така Гено не каза на Мазарини, както очакваше министърът: „Ето лекаря! Сбогом, болест!“ Напротив, той прегледа болния с много сериозен вид и каза:

— Охо!

— Е, какво, Гено?… Какъв вид имате!

— Аз имам такъв вид, какъвто трябва, за да видя вашата болест, монсеньор, и то много опасна болест.

— Подагра… Да, да, подагра!

— С усложнения, монсеньор.

Мазарини се надигна на лакът и запита неспокойно:

— Какво говорите? Нима съм по-болен, отколкото си мисля?

— Монсеньор — каза Гено, като седна до леглото, — ваше високопреосвещенство е работил много през живота си, ваше високопреосвещенство е страдал много.

— Но аз не съм толкова стар, струва ми се… Покойният господин дьо Ришельо беше със седемнадесет месеца по-млад, когато умря, и умря от неизлечима болест. Аз съм млад, Гено, помислете си: едва на петдесет и две години съм.

— О, монсеньор, вие сте на много повече!… Колко години се продължава фрондата?

— Защо ми задавате тоя въпрос, Гено?

— От лекарски съображения, монсеньор.

— Десет години… приблизително.

— Много добре. Сметнете, моля, всяка година на фрондата за три години… това прави тридесет; двадесет повече и така, двадесет и петдесет и две правят седемдесет и две години. Вие сте на седемдесет и две години, монсеньор, а това е вече старост.

Като казваше това, той проверяваше пулса на болния. Пулсът му беше толкова лош, че прибави веднага въпреки възражението на болния:

— Ако сметнем всяка година на фрондата за четири години, вие сте живели осемдесет и две години.

Мазарини побледня силно и запита с едва чут глас:

— Сериозно ли говорите, Гено?

— Уви, да, монсеньор.

— Значи вие ми казвате със заобикалки, че съм тежко болен?

— Ей богу, да, монсеньор, макар че с такъв умен и безстрашен човек като ваше високопреосвещенство не би трябвало да има заобикалки.

Кардиналът дишаше така тежко, че дори неумолимият лекар се съжали над него.

— От болест до болест има разлика — възрази Мазарини. — От някои може да се избегне.

— Вярно е това, монсеньор.

— Нали? — извика Мазарини почти радостно. — Иначе за какво биха служили могъществото, силата на волята? За какво, би служил геният, вашият гений, Гено? За какво най-после служат науката и изкуството, ако болният, който ги има на свое разположение, не може да се спаси от опасността?

Гено поиска да заговори. Но Мазарини продължи:

— Спомнете си, че аз съм най-послушният от вашите болни; спомнете си, че ви се подчинявам сляпо и че следователно…

— Зная, зная — рече Гено.

— Значи ще оздравея?

— Монсеньор, нито силата на волята, нито могъществото, нито геният, нито науката могат да спрат болестта, която бог изпраща на творението си с неограничено пълномощие да унищожава и убива хората. Болестта убива, когато е неизлечима, и тук нищо не може да се направи…

— Значи… моята болест… е неизлечима? — попита Мазарини.

— Да, монсеньор.

Негово високопреосвещенство падна изнемощял в леглото като нещастник, смазан от паднала колона… Но господин дьо Мазарини имаше здрава душа или по-скоро здрав ум.

— Гено, — каза той, като се приповдигна, — ще ми позволите ли да проверя решението ви? Ще събера най-учените лекари от цяла Европа, ще се консултирам с тях… Искам да живея с помощта на каквито и да е лекарства.

— Монсеньорът, вярвам, не предполага, че аз съм се решил да се произнеса съвсем сам за такова скъпоценно съществуване като неговото — отговори Гено. — Аз свиквах вече най-добрите лекари и практици на Франция и Европа… те бяха дванадесет души.

— И какво казаха?

— Казаха, че ваше високопреосвещенство е повален от неизлечима болест; подписаната от тях консултация е в чантата ми. Ако ваше високопреосвещенство желае да се запознае с нея, той ще види колко неизлечима болест открихме. Първо…

— Не, не! — извика Мазарини, като отблъсна хартията. — Не, Гено, предавам се, предавам се!

И дълбоко мълчание, през което кардиналът мислеше и събираше сили, последва тая бурна сцена.

— Има и друго средство — промърмори Мазарини, — билкарите, шарлатаните. В моята родина болните, изоставени от лекарите, прибягват до помощта на шарлатаните, които десет пъти убиват, но сто пъти спасяват.

— Нима ваше високопреосвещенство не забеляза, че през последния месец смених десет пъти лекарствата му?

— Да… И какво?

— Какво ли? Пръснах петдесет хиляди ливри, за да купя тайните на всички тия обесници; други няма, а и пари нямам. Вие не сте излекуван, а без моето изкуство щяхте да умрете отдавна.

— Свършено — прошепна кардиналът, — свършено! Той хвърли мрачен поглед на своите богатства около себе си.

— Трябва да се разделя с всичко това! — въздъхна той. — Аз съм мъртъв, Гено, аз съм мъртъв!

— О, още не, монсеньор! — отвърна лекарят. Мазарини го улови за ръката.

— След колко време? — попита той, като погледна с ококорени очи безстрастното лице на лекаря.

— Монсеньор, никога не се казва това.

— На обикновените хора може би, но на мене… на мене, на когото всяка минута струва съкровище, може. Кажи ми, Гено!

— Не, не, монсеньор.

— Кажи, искам това. О, дай ми един месец и за всеки от тия тридесет дни ще ти платя по сто хиляди ливри.

— Монсеньор — отговори Гено с твърд глас, — бог ви дава дните по милост, а не аз. Бог ви дава не повече от петнадесет дни.

Кардиналът въздъхна тежко, падна отново на възглавницата и прошепна:

— Благодаря, Гено, благодаря! Лекарят се приготви да си върви.

Умиращият се надигна отново и очите му заблестяха.

— На никого нито дума! — каза той. — Нито дума!

— Монсеньор, от два месеца зная тая тайна: вие виждате, че я запазих добре.

— Вървете, Гено, ще се погрижа за вас. Вървете и кажете на Бриен да ми изпрати чиновника, който се казва господин Колбер. Вървете!