Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 40 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
dd (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (29 януари 2007)

Вторият том на романа е: „Още десет години по-късно — Луиз дьо Ла Валиер“.

 

Източник: http://dubina.dir.bg

Книжното тяло предостави Огнян Лашев.

 

Издание:

Александър Дюма. Още десет години по-късно. Виконт дьо Бражелон

„Народна младеж“, София, 1975

Редактор Борчо Обретенов

Художник Борис Ангелушев

Худ. оформление Иван Стоилов

Художествен редактор Петър Тончев

Технически редактор Маргарита Воденичарова

Коректори Маргарита Георгиева и Лиляна Иванова

 

Alexandre Dumas, Le Vicomte de Bragelonne, Dix ans plus tard

A. Le Vasseur et Cie, editeurs. Paris

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от dd според хартиенотото издание

Статия

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
АвторАлександър Дюма - баща
Първо издание1847–1850 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаДвадесет години по-късно
Следващаняма

„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

LXXXVII
ОТ ХАВЪР ДО ПАРИЖ

На другия ден се състояха празненства с всичкия блясък и всичката веселост, които можеха да дадат средствата на града и разположението на духовете.

През последните часове, прекарани в Хавър, всичко беше подготвено за заминаването.

Нейно височество се сбогува с английската флота, след това поздрави за последен път родината, като се поклони на родното знаме, и се качи в каретата, заобиколена от блестяща свита.

Дьо Гиш се надяваше, че херцог Бъкингам ще се върне в Англия заедно с адмирала; но Бъкингам успя да докаже на кралицата, че би било неприлично за нейно височество да пристигне в Париж почти изоставена.

Когато беше решено, че Бъкингам ще придружава нейно височество, младият херцог се заобиколи със свита от английски благородници и офицери; така че към Париж потегли цяла армия, която пръскаше злато и поразяваше с блясъка си градовете и селата, през които минаваше.

Времето беше прекрасно. Франция беше хубава, а особено хубав беше пътят, по който минаваше шествието. Пролетта застилаше пътя на тия млади същества с благоуханни цветя и листа. Цяла Нормандия с богатата си растителност, със сините хоризонти, със сребристите реки се представяше като рай на новата сестра на краля.

Пътуването се превърна в непрекъснат празник и опиянение. Дьо Гиш и Бъкингам забравиха всичко; дьо Гиш се мъчеше само да отдалечи англичанина от принцесата, а Бъкингам се стремеше да събуди в сърцето на нейно височество живите спомени за родината, с която се свързваха за него картините на щастливите дни.

Но, уви, клетият херцог забелязваше, че колкото по-дълбоко проникваше любовта към Франция в сърцето на нейно височество, толкова повече образът на скъпата му Англия избледняваше от ден на ден в главата й.

Той забелязваше, че всичките му старания не будеха никаква благодарност у нея; напразно яздеше напето върху един от най-необузданите коне на Йоркшайр; принцесата го поглеждаше само случайно и съвсем бегло.

Напразно, желаейки да привлече върху себе си погледите й, които се губеха в пространството или се спираха на друго място, той й показваше цялата сила, ловкост и буйност на коня си; напразно, възбуждайки коня с огнени ноздри, той, с риск да се пребие или да падне в рововете, препускаше над бариерите или по склоновете на стръмните хълмове; привлечена от шума, принцесата, обръщаше за миг глава, но скоро с лека усмивка се връщаше към разговора с верните си телохранители, Раул и дьо Гиш, които спокойно яздеха край вратичките на каретата й.

Тогава Бъкингам чувствуваше всички мъки на ревността; непозната, нечувана, пареща болка проникваше в кръвта му, обсаждаше сърцето му; тогава, за да покаже колко ясно съзнава лудостта си, колко иска да изкупи заблудата на лекомислието си със скромно поведение, той укротяваше коня си, облян в пот и покрит с гъста пяна, и го принуждаваше да върви търпеливо край каретата, сред тълпата придворни.

Понякога, като награда, чуваше забележка от нейно височество, но и тая забележка звучеше като укор.

— Добре, господин Бъкингам — казваше тя, — сега сте вече благоразумен.

Или Раул му подхвърляше:

— Вие ще уморите коня си, господин Бъкингам.

И Бъкингам изслушваше търпеливо Бражелон, защото инстинктивно, без всякакви доказателства, чувствуваше, че Раул укротяваше също и поривите на дьо Гиш и че без Раул някоя безумна постъпка, било от страна на графа, било от страна на него, Бъкингам, би довела до разрив, до скандал, а може би и до заточение.

От прословутия разговор между двамата млади хора в Хавър, когато Раул накара херцога да почувствува колко са неуместни проявите на страстта му, Бъкингам чувствуваше неволно влечение към Раул.

Често той влизаше в разговор с него и почти винаги заговорваше или за баща му, граф дьо Ла Фер, или за д’Артанян, техен общ приятел, от когото Бъкингам се възхищаваше също тъй силно, както и Раул.

Бражелон предпочиташе особено да насочва разговора към тая тема пред дьо Вард, който през цялото пътуване кипеше от превъзходството на Бражелон и особено от влиянието му над дьо Гиш. Дьо Вард имаше хитър и изпитателен поглед, присъщ на злите души; той беше забелязал веднага тъгата на дьо Гиш и любовното му влечение към принцесата.

Вместо да говори за нея сдържано като Раул, вместо, подобно на виконта, да щади достойно приличието в името на дълга, дьо Вард засягаше винаги в душата на графа звучната струна на младежката смелост и егоистичната гордост.

И така, една вечер, при престоя в Мант, дьо Гиш и дьо Вард разговаряха, облегнати на една ограда, Бъкингам и Раул разговаряха също, като се разхождаха, Маникан ухажваше кралицата и принцесата, които се държеха с него неофициално поради гъвкавостта на ума му, добродушните му учтиви обноски и сговорчивия му характер.

— Признай си — каза дьо Вард на графа, — че си много болен и че наставникът ти не може да те излекува.

— Не те разбирам — рече графът.

— А е лесно да се разбере: ти съхнеш от любов.

— Лудост, дьо Вард, лудост!

— Това би било лудост, да, съгласен съм с това, ако нейно височество беше равнодушна към мъките ти; но тя ги забелязва до такава степен, че просто се излага; наистина аз се страхувам да не би твоят наставник господин дьо Бражелон да ви издаде двамата, когато пристигнем в Париж.

— Дьо Вард, дьо Вард! Пак нападка срещу Бражелон!

— Хайде, стига детинщини — полугласно продължи злият гений на графа, — ти знаеш също тъй добре като мене какво искам да кажа; впрочем ти виждаш отлично, че погледът на принцесата се смекчава, когато тя говори с тебе; по звука на гласа й ти разбираш, че й е приятно да те слуша; ти чувствуваш, че тя се опива от стиховете, които и декламираш, и няма да отречеш, че всяка сутрин ти казва, че е спала зле.

— Така е, дьо Вард, така е. Но защо ми казваш всичко това?

— Нима не е важно да виждаме ясно нещата?

— Не, когато онова, което виждаме, може да ни подлуди.

И се обърна неспокойно към страната на принцесата, сякаш, отхвърляйки подмятанията на дьо Вард, искаше да намери потвърждение в очите й.

— Аха — каза дьо Вард, — гледай, тя те вика, виждаш ли? Хайде, възползувай се от случая, наставникът го няма.

Дьо Гиш не можа да издържи; непреодолимо чувство го влечеше към принцесата.

Дьо Вард погледна с усмивка как се отдалечава.

— Вие се лъжете, господине — внезапно каза Раул, като се прекачи през оградата, където миг преди това се бяха облегнали двамата събеседници, — наставникът е тук и ви слуша.

Дьо Вард позна гласа на Раул, без да има нужда да се обърне, изтегли шпагата си наполовина.

— Сложете обратно шпагата в ножницата — каза Раул. — Вие знаете, че през време на пътуването ни всяка проява от тоя род ще бъде безполезна, Сложете обратно шпагата, но скрийте и езика си. Защо вливате в сърцето на човека, когото наричате приятел, жлъчката, която трови вашето сърце? Мене искате да накарате да мразя един честен човек, приятел на баща ми и на близките ми. Графа искате да накарате да обикне една жена, предназначена за вашия господар. Наистина, господине, вие бихте били предател и подлец в очите ми, ако съвсем основателно не гледах на вас като на луд.

— Господине — извика излезлият от кожата си дьо Вард, — значи не съм се излъгал, като ви нарекох наставник! Тонът, с който си служите, и начинът, по който постъпвате, са на йезуит с камшик, а не на благородник. И така, откажете се от тях, моля ви се, по отношение на мене. Аз мразя господин д’Артанян, защото извърши подлост спрямо баща ми.

— Вие лъжете, господине — каза Раул студено.

— О — извика дьо Вард, — вие ме изобличавате в лъжа, господине?

— Защо не, щом това, което казвате, не е вярно?

— Вие ме изобличавате в лъжа и не вземате шпагата в ръка?

— Господине, аз си дадох дума да ви убия само след като предадем нейно височество на съпруга й.

— Да ме убиете? О, вашият камшик не може да убие, господин педант.

— Разбира се, че не — студено възрази Раул, — но шпагата на д’Артанян убива; и не само тая шпага е в моите ръце, господине, но той сам ме научи да си служа с нея; именно с тая шпага, господине, когато му дойде времето, аз ще отмъстя за името му, оскърбено от вас.

— Господине, господине — извика дьо Вард, — внимавайте! Ако не ми дадете удовлетворение веднага, всички средства за отмъщение ще бъдат добри за мене.

— Охо, господине — рече Бъкингам, като се появи неочаквано на сцената, — ето една заплаха, която граничи с убийство и която следователно не подобава на един благородник.

— Какво казвате, господин херцог? — попита дьо Вард, като се обърна.

— Казвам, че вашите думи звучат зле за английските ми уши.

— Е, ако вие казвате истината, господине — извика вбесеният дьо Вард, — толкова по-добре! Поне във вас ще намеря човек, който няма да се изплъзне от ръцете ми. И така приемете думите ми, както намерите за добре.

— Приемам ги, както трябва, господине — отговори Бъкингам с присъщия му високомерен тон, който дори в обикновен разговор придаваше на думите му отсянка на предизвикателство. — Господин дьо Бражелон е мой приятел, вие оскърбявате господин виконта, вие ще ми дадете удовлетворение за това.

Дьо Вард погледна Бражелон, който, верен на ролята си, оставаше спокоен и студен дори пред предизвикателството на херцога.

— Преди всичко, както изглежда, аз не оскърбявам господин дьо Бражелон, защото господин виконтът, който носи шпага, не се смята за оскърбен.

— Но вие оскърбявате някого, нали?

— Да, оскърбявам господин д’Артанян — продължи дьо Вард, който беше забелязал, че това беше единственото жило, с което можеше да събуди гнева на Раул.

— Тогава това е друго нещо — забеляза Бъкингам.

— Нали? — каза дьо Вард. — Приятелите на господин д’Артанян трябва да го защищават.

— Напълно споделям мнението ви, господине — отговори англичанинът, който отново стана съвсем флегматичен. — За оскърбения господин дьо Бражелон аз наистина не можех да се застъпя, защото той е тук; но щом става въпрос за господин д’Артанян…

— Вие ми отстъпвате мястото, господине, нали? — рече дьо Вард.

— Съвсем не, напротив, шпагата ми е готова — каза Бъкингам и действително извади шпагата от ножницата си, — защото ако господин д’Артанян е обидил господин баща ви, той е направил или поне се е опитал да направи голяма услуга на моя баща.

Дьо Вард трепна от учудване.

— Господин д’Артанян — продължи Бъкингам — е най-храбрият и най-честният благородник, когото познавам. Тъй като лично съм му много задължен, ще бъда във възторг да изплатя неплатения му дълг с удар на шпагата.

И същевременно Бъкингам се поклони на Раул и зае отбранително положение.

Дьо Вард направи крачка напред, за да кръстоса шпагата си с неговата.

— Не, не, господа — каза Раул, като пристъпи към тях и на свой ред сложи голата си шпага между двамата противници, — всичко това не заслужава да се колят хората едни други почти пред очите на принцесата. Господин дьо Вард злослови срещу господин д’Артанян, без дори да го познава.

— Охо! — рече дьо Вард, като скръцна със зъби и опря върха на шпагата си в носа на своя ботуш. — Вие казвате, че не познавам господин д’Артанян ли?

— Не, не, вие не го познавате — студено продължи Раул — и дори не знаете къде е.

— Аз? Аз не зная къде е?

— Без съмнение, защото търсите да се карате с други хора заради него, вместо да отидете да намерите господин д’Артанян там, където е.

Дьо Вард побледня.

— Е добре, господине, аз ще ви кажа къде е той — продължи Раул. — Господин д’Артанян е в Париж; той се намира в Лувър, когато е дежурен, а когато е свободен — на улица де Ломбар. Господин д’Артанян може да се намери лесно на едно от тия места. — И така вие имате толкова причини за оплакване от него, че няма да бъдете благовъзпитан човек, ако не отидете да му поискате удовлетворение, което, изглежда, търсите от всички други, но не и от него.

Дьо Вард изтри челото си, плувнало в пот.

— Пфу, господин дьо Вард — продължи Раул, — не ви подобава да се стремите към дуели, когато е издаден указ срещу тях. Помислете си, кралят ще ни се разсърди за нашето неподчинение, особено в такъв момент, и ще бъде прав.

— Оправдания — промърмори дьо Вард, — предлози!

— Хайде де — възрази Раул, — вие говорите глупости, драги ми господин дьо Вард; добре знаете, че господин херцог Бъкингам е благовъзпитан човек, който десет пъти е изваждал шпагата си и който на драго сърце ще се бие за единадесети път. Че какво, той носи име, което налага задължения! Колкото за мене, вие знаете, нали, че аз също не се страхувам да се бия. Аз се бих в Санс, в Блено, в Дюните, пред артилеристите, на сто крачки пред бойната линия, докато вие, в скоби казано, бяхте на сто крачки зад нея. Наистина, тогава се сражаваха прекалено много хора и никой не би видял вашата храброст, затова я скривахте; но тук това би било зрелище, скандал, вие искате да заговорят за вас, безразлично по какъв повод. Е добре, не разчитайте на мене, господин дьо Вард, аз няма да ви помогна в това отношение; няма да ви направя това удоволствие.

— Напълно разумно — каза Бъкингам, като прибра шпагата в ножницата си. — Моля да ме извините, господин дьо Бражелон, задето неволно се поддадох на първия порив на гнева.

Но разяреният дьо Вард скочи напред и с високо вдигната шпага заплаши Раул, който едва успя да отбие удара.

— Е, господине — спокойно забеляза Бражелон, — внимавайте, щяхте да ми извадите окото.

— Значи не искате да се биете? — извика дьо Вард.

— Засега не; но ето какво ви обещавам, когато пристигнем в Париж. Ще ви заведа при господин д’Артанян и вие ще му разкажете какво имате срещу него. Господин д’Артанян ще поиска от краля позволение да ви нанесе удар с шпагата, кралят ще му разреши, а след като получите тоя удар, драги ми господин дьо Вард, вие ще гледате по-спокойно предписанията на евангелието, което ни учи да прощаваме обидите.

— О — извика дьо Вард, побеснял от това хладнокръвие, — вижда се, че сте полунезаконен син, господин дьо Бражелон!

Раул побледня като яката На ризата си и очите му тъй блеснаха, че дьо Вард отстъпи.

Самият Бъкингам беше заслепен от тоя блясък и се спусна между двамата противници, като очакваше, че те ще се нахвърлят един на друг.

Дьо Вард беше запазил това оскърбление за най-накрая; той стискаше конвулсивно шпагата си и чакаше нападението.

— Вие имате право, господине — каза Раул, като направи страшно усилие над себе си, — аз зная само името на баща ми; но зная прекрасно колко е почтен господин граф дьо Ла Фер, колко държи на честта и не се страхувам дори за миг, че на рождението ми има някакво петно, както вие загатвате. Това, че не ми е известно името на майка ми, е за мене нещастие, но не позор. Впрочем вие не постъпвате честно, господине, не постъпвате учтиво, като ме укорявате за едно нещастие. Няма значение, оскърблението е нанесено и тоя път се смятам за оскърбен. И така, решено: след дуела с господин д’Артанян вие, ако обичате, ще имате работа с мене.

— Охо — отговори дьо Вард с горчива усмивка, — възхищавам се от вашата предпазливост, господине; преди малко ми обещахте удар с шпага от господин д’Артанян, а след тоя удар, получен от мене, вие ми предлагате вашия.

— Не се безпокойте — отвърна Раул с глух гняв. — Господин д’Артанян си играе с оръжието и аз ще го помоля като милост да направи за вас това, което е направил за господин баща ви, тоест да не ви убива, а да остави на мене това удоволствие, когато оздравеете, защото вие сте лош човек, господин дьо Вард, и наистина всички предпазни мерки, взети срещу вас, не са излишни.

— Бъдете спокоен, господине — каза дьо Вард, — аз сам ще взема предпазни мерки срещу вас.

— Господине — намеси се Бъкингам, — позволете ми да изтълкувам вашите думи с един съвет, който ще дам на господин дьо Бражелон: господин виконт, носете ризница.

Дьо Вард стисна юмруци.

— А, разбирам — рече той, — вие искате най-напред да вземете тая предпазна мярка, а после да си премерите силите с мене.

— Хайде, господине — отговори Раул, — щом искате непременно това, да свършим работата още сега.

И като извади шпагата си, той направи една крачка към дьо Вард.

— Какво правите? — попита Бъкингам.

— Бъдете спокоен — отвърна Раул, — това няма да се проточи.

Дьо Вард зае отбранително положение: шпагите се кръстосаха.

Дьо Вард се спусна стремително към Раул и още при първия допир на шпагите Бъкингам разбра, че Раул щади противника си.

Бъкингам отстъпи една крачка и загледа дуела.

Раул се биеше спокойно, сякаш държеше рапира, а не шпага. Той освободи шпагата си, кръстосала се с шпагата на противника до самата дръжка, като отстъпи крачка назад, и отби с контраудари три-четири напада на дьо Вард; после, заплашвайки с удар под пояса, който дьо Вард отби с кръгово движение, Раул изби шпагата от ръцете му и я изпрати на двадесет крачки зад оградата.

Дьо Вард остана обезоръжен, замаян. Раул сложи шпагата в ножницата си, улови треперещия и ревящ от яд противник за яката и за пояса и го хвърли от другата страна на оградата.

— Довиждане, довиждане! — промърмори дьо Вард, като стана и прибра шпагата си.

— Ей богу — рече Раул, — от един час вече ви повтарям същото.

След това се обърна към Бъкингам и прибави:

— Много ви моля, господин херцог, нито дума за това; срам ме е, че стигнах до такава крайност, но гневът ме увлече. Моля да ме извините и да забравите.

— Ах, скъпи виконте — каза херцогът, като стисна тая толкова сурова и едновременно толкова честна ръка, — напротив, вие ще ми позволите да помня и да мисля за вашето спасение. Тоя Човек е опасен, той ще ви убие.

— Баща ми — отговори Раул — е живял двадесет години под заплахата на много по-страшен неприятел и не е умрял. В моите жили тече кръв, която бог покровителствува, господин херцог.

— Вашият баща е имал добри приятели, виконте!

— Да — въздъхна Раул, — такива приятели, каквито вече не съществуват.

— О, много ви моля, не говорете така в момента, когато ви предлагам приятелството си.

И Бъкингам разтвори прегръдките си на Бражелон, който радостно прие предложения съюз.

— В моя род — прибави Бъкингам — умират за тия, които обичат, вие знаете това, господин дьо Бражелон.

— Да, господин херцог, зная — отговори Раул.