Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 31 гласа)

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
Vicomte de Bragelonne Gravure1.jpg
Автор Александър Дюма - баща
Първо издание 1847–1850 г.
Флаг на Франция Франция
Оригинален език френски
Жанрове Историческа
Приключенска
Вид роман
Поредица Тримата мускетари
Предходна Двадесет години по-късно
Следваща няма

"Виконт дьо Бражелон" (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание "Векът", а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

XXXI
МЪНК СЕ ОБРИСУВА

Макар че очакваше много по-голям успех, все пак д’Артанян не разбираше много добре положението. Той мисли дълго и много за пътуването на Атос в Англия, за съюза на краля с Атос и за чудното преплитане на неговото намерение с намерението на граф дьо Ла Фер. Най-добре беше да се предостави на съдбата. Получи се глупава постъпка: д’Артанян извърши подвига, който искаше да извърши, но не получаваше никакви облаги от успеха. Всичко е изгубено, следователно нищо вече не се рискуваше.

Д’Артанян пристигна с Мънк в лагера. Завръщането на генерала направи силно впечатление, защото го мислеха за загинал. Но Мънк със строгото си лице и леденото си държане сякаш питаше усърдните си офицери и възхитените си войници за причината на това ликуване. Лейтенантът го посрещна и му предаде какво безпокойство е причинило на всички заминаването му.

— Защо сте се безпокоили? — попита Мънк. — Нима съм длъжен да ви давам сметка?

— Но, ваша светлост, овците без пастир могат да се страхуват.

— Да се страхуват! — повтори Мънк със спокойния си и мощен глас. — Ах, господине, каква дума!… Бог да ме убие! Ако овците ми нямат зъби и нокти, отказвам се да им бъда пастир. А, вие се уплашихте, господине!

— За вас, генерале.

— Гледайте си работата; ако аз нямам ума, който господ изпращаше на Оливър Кромуел, имам тоя, който той ми е дал, и съм доволен от него, колкото и малък да е.

Офицерът не възрази; така Мънк наложи мълчание на хората си и всички останаха убедени, че той е извършил някакво важно дело или просто ги е изпитвал. Виждаше се, че те познаваха малко тоя добросъвестен и търпелив гений. Мънк, ако беше истински пуританин, трябваше да благодари горещо на своя светия, задето го беше избавил от сандъка на господин д’Артанян.

Докато ставаше всичко това, нашият мускетар не преставаше да си повтаря:

„Боже мой, направи така, че господин Мънк да няма толкова самолюбие като мене; защото, обявявам, ако някой ме сложи в сандък с тая решетка на устата и ме вози така като теле през морето, аз бих запазил такъв неприятен спомен за жалкия си вид в сандъка, така бих се сърдил на тоя, който ме е затворил, така силно бих се страхувал да не видя на лицето му подигравателна усмивка или в държането му смешно подражание на положението ми в сандъка, че… дявол да го вземе, бих му забил нож в гърлото като награда за решетката и бих го заковал в един истински мъртвешки ковчег като спомен за фалшивия, в който киснах два дни.“

И д’Артанян беше искрен, като казваше това, защото нашият гасконец беше наистина много чувствителен. За щастие в ума на Мънк се въртяха други мисли. Той дума не продума за миналото пред плахия си победител, напротив, почти споделяше с него работата си, водеше го на някои разузнавания, навярно с цел да примири д’Артанян със себе си, което без съмнение желаеше силно. Д’Артанян се държеше като най-опитен ласкател: възхищаваше се от цялата тактика на Мънк и реда в лагера му; шегуваше се весело над окопите на Ламберт, който (според думите му) напразно си правеше труда да прави лагер за двадесет хиляди души, докато му бяха достатъчни десет крачки земя за капрала и петдесетте души, които може би щяха да му останат верни.

Веднага след завръщането си Мънк се съгласи на свиждане, предложено му от Ламберт в навечерието и на което лейтенантите на Мънк бяха отговорили с отказ под предлог, че генералът е болен. Това свиждане не беше нито дълго, нито интересно. Ламберт попита за политическото верую на своя противник. Мънк отговори, че е напълно съгласен с мнението на мнозинството. Ламберт попита дали не ще е по-полезно да свършат разпрата си със съюз вместо със сражение. Мънк поиска една седмица, за да помисли. Ламберт не Посмя да му откаже, макар че когато тръгваше на поход, твърдеше, че веднага ще унищожи армията на Мънк. Ето защо, когато след това свиждане, нетърпеливо очаквано от привържениците на Ламберт, не последва нито мир, нито сражение, бунтовната армия на Ламберт (както предвидя д’Артанян) започна да предпочита добрата кауза пред лошата и парламента, колкото и да не бе зачитан, пред пищните, но нищожни намерения на генерал Ламберт.

Освен това си спомниха за добрите лондонски обеди, за изобилието от малцова бира и херес, с които гражданите гощаваха своите приятели, войниците. Войниците на Ламберт гледаха с ужас черния походен хляб, мътната вода на Туийд, прекалено солена за пиене, прекалено безсолна за готвене, и си казваха: „Няма ли да бъдем по-добре на другата страна? Месото в Лондон не се ли пече за Мънк?“

Оттогава в армията на Ламберт се заговори само за бягство. Войниците се оставяха да бъдат увличани от силата на принципите, които, като дисциплината, са необходима връзка, за да има цяло тяло, съставено с някаква цел. Мънк защищаваше парламента, Ламберт го нападаше. Мънк желаеше толкова да поддържа парламента, колкото и Ламберт, но той го написа на знамената си, така че всички от противната партия бяха принудени да напишат върху своите: „Бунт“, което звучеше лошо в пуританските уши. И така, войниците идваха от Ламберт при Мънк, както грешниците идват от Ваал при бога.

Мънк си направи сметката: ако на ден има по хиляда дезертьори, Ламберт ще се задържи двадесет дни. Но при падането тежестта и бързината се увеличават непрекъснато: първия ден имаше сто бегълци, втория — петстотин, третия — хиляда. Мънк мислеше вече, че е достигната средната величина. Но от хиляда числото на бегълците скочи на две, после на четири и след една седмица Ламберт, почувствувал, че не може да влезе вече в сражение, ако му предложат да се бие, реши благоразумно да вдигне през нощта лагера си, за да се завърне в Лондон и да изпревари Мънк, като си състави отново силна армия от остатъците на военната партия.

Но Мънк, свободен и необезпокояван от нищо, тръгна като победител право към Лондон, като увеличаваше армията си с всички хора, които сами не знаеха ясно към коя партия принадлежат. Той разположи лагера си в Бърнет, тоест на четири левги от столицата; парламентът го носеше на ръце, защото мислеше, че е намерил в него покровител; народът го чакаше — искаше знаменитият пълководец да се обрисува, за да го прецени. Сам д’Артанян не можеше да каже нищо за тактиката му. Той наблюдаваше и се възхищаваше. Мънк не можеше да влезе в Лондон с взето решение, без да предизвика там гражданска война. Той реши да изчака.

Внезапно въпреки общото очакване Мънк изгони военната партия от Лондон, настани се в старата част на града всред гражданите по заповед на парламента; после, в момент, когато гражданите викаха срещу Мънк, когато дори войниците обвиняваха началника си, Мънк, напълно уверен, че мнозинството е на негова страна, обяви на „парламентчето“, че трябва да се откаже от правата си, да вдигне обсадата и да отстъпи мястото си на правителство, което нямаше да се шегува. Мънк оповести тая декларация, опрян на петдесет хиляди шпаги, към които същата вечер с безумно радостни „ура“ се присъединиха петстотинте хиляди жители на славния град Лондон.

Най-после, когато след тържеството си и шумните си пиршества по улиците народът търсеше с очи на кого да предаде властта, изведнъж узнаха, че от Хага е тръгнал един кораб, на който се намира Чарлз II и богатството му.

— Господа — каза Мънк на офицерите си, — аз отивам да посрещна законния крал. Който ме обича, да ме последва!

Бурни викове от възторг посрещнаха тия думи. Като ги чу, д’Артанян потрепера от удоволствие.

— Пусто да остане! — каза той на Мънк. — Това е смело, господине.

— Вие ще ме придружите, нали? — попита Мънк.

— Не ще и дума, генерале! Но кажете ми, моля ви се, какво написахте с Атос, тоест с господин граф дьо Ла Фер… помните… в деня на нашето пристигане?

— Аз нямам тайни от вас — отговори Мънк. — Написах само тия думи: „Всемилостиви господарю, чакам ваше величество след шест седмици в Дувър“.

— А, тогава няма да кажа, че това е смело — рече д’Артанян. — Ще кажа, че е добре изиграно. Смел ход!

— Вие ги разбирате тия работи — отвърна Мънк. Това беше единственото загатване на генерала за пътешествието му в Холандия.