Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 31 гласа)

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
Vicomte de Bragelonne Gravure1.jpg
Автор Александър Дюма - баща
Първо издание 1847–1850 г.
Флаг на Франция Франция
Оригинален език френски
Жанрове Историческа
Приключенска
Вид роман
Поредица Тримата мускетари
Предходна Двадесет години по-късно
Следваща няма

"Виконт дьо Бражелон" (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание "Векът", а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

XXXVII
КАК Д’АРТАНЯН ТУРИ В РЕД ПАСИВА НА ДРУЖЕСТВОТО, ПРЕДИ ДА ОПРЕДЕЛИ АКТИВА МУ

„Положително — си каза д’Артанян — върви ми. Тая звезда, която блести над всеки човек веднъж в живота му, която е блестяла над Йов и над Ирос[1], най-нещастния от евреите и най-бедния от гърците, тая звезда блести най-после над мене. Но аз няма да направя глупост, ще се възползувам от случая; време е вече да бъда благоразумен.“

Тая вечер той вечеря в много добро настроение с приятеля си Атос, не му каза нито дума за очакваното дарение, но не можа да се въздържи, докато ядеше, да не запита приятеля си за сеитбата, за прибирането на реколтата и изобщо за полските работи. Атос отговори любезно, както правеше винаги. Той си помисли, че д’Артанян иска да стане собственик, и със съжаление си спомни за предишния жив нрав и за забавните прояви на веселия си другар. Действително д’Артанян се възползува от останалата в чинията замръзнала мазнина, за да драска по нея цифри и да прави изненадващо големи сборове.

Вечерта те получиха заповедта или по-скоро разрешението за заминаване. Докато връчваха хартията на графа, друг пратеник подаде на д’Артанян малка връзка документи с всички печати, с които се украсява поземлената собственост в Англия. Атос го завари да прелиства тия актове, с които се утвърждаваше предаването на собствеността. Благоразумният Мънк, други биха казали великодушният Мънк, беше превърнал дарението в продажба и даваше разписка, че е получил петнадесет хиляди ливри за вилата си.

Пратеникът си беше вече отишъл. Д’Артанян продължаваше да чете. Атос го гледаше и се усмихваше. Като улови една от тия усмивки над рамото си, д’Артанян мушна, цялата връзка в широкия си джоб.

— Извинете — каза Атос.

— О, вие не сте нескромен, мили приятелю! — отговори лейтенантът. — Бих искал…

— Не, не ми казвайте нищо, моля ви се; заповедите са такива свещени неща, че получилият ги, не трябва да казва нито дума нито на брат си, нито на баща си. Например аз ви обичам повече от брат, от баща, повече от всичко на света…

— С изключение на вашия Раул, нали?

— Аз ще обичам още повече Раул, когато стане истински мъж, когато го видя да оформя характера си и да се обрисува с действията си… както видях вас, приятелю мой.

— Значи вие казвахте, че също имате заповед и че няма да ми я съобщите, а?

— Да, мили д’Артанян. Гасконецът въздъхна.

— Беше време — рече той, — когато вие бихте сложили тая заповед разтворена на масата и бихте казали: „Д’Артанян, прочетете тая драсканица на Портос, Арамис и на мене“.

— Наистина… О, това беше младостта, доверието, благодатното време, когато командуваше кръвта, разпалена от страстта!

— Е, добре, Атос, искате ли да ви кажа?

— Кажете, приятелю.

— За това омайно време, за това благодатно време, за това господствуваме на разпалената кръв, за всички тия несъмнено прекрасни неща аз съвсем не съжалявам. Това е също като времето, прекарано в училището… Винаги съм срещал някъде глупак, който да се хвали с това време, когато за наказание е преписвал задачи, когато са го били с пръчки, когато е ял корички сух хляб… Чудно, никога не съм обичал тия неща; и макар че бях много деен, много скромен (вие знаете това, Атос), много прост в облеклото си, винаги съм предпочитал шевиците на Портос пред моята дрипава дреха, която зиме не ме защищаваше от вятъра, а лете от слънцето. Повярвайте ми, приятелю, винаги ще ми вдъхва недоверие тоя, който казва, че предпочита лошото пред хубавото. А в миналото всичко беше лошо за мене; в миналото всеки месец виждаше една дупка повече в кожата и дрехата ми, едно златно екю по-малко в сиромашката ми кесия; от това отвратително време, когато живеехме от ден за ден, аз не съжалявам за нищо, нищо, нищо, освен за нашето приятелство… защото имам сърце и, истинско чудо, това сърце не е пресушено от вятъра на немотията, който се промъкваше през дупките на мантията ми, не е пронизано от най-различните шпаги, които се забиваха в нещастната ми плът!…

— Не съжалявайте за нашето приятелство — каза Атос, — то ще умре само заедно с нас. Приятелството се състои главно от спомени и навици и ако преди малко вие се присмяхте на моето приятелство, защото не се решавам да ви открия поръчението си във Франция…

— Аз ли?… О, боже мой, ако знаехте, мили и добри приятелю, колко малко ще ме занимават отсега нататък всички поръчения в света!

И той попипа документите в широкия си джоб.

Атос стана от масата и повика съдържателя, за да плати.

— Откакто съм ви приятел — рече д’Артанян, — никога не съм плащал сметките. Портос плащаше често, Арамис понякога, а почти винаги след десерта вие изваждахте кесията си. Сега съм богат и ще опитам дали е приятно да се плаща.

— Платете — отговоря Атос и сложи обратно кесията си в джоба.

След това двамата приятели тръгнаха към пристанището и д’Артанян все поглеждаше назад, за да наблюдава пренасянето на скъпите му екюта. Нощта простря гъстото си було върху жълтите води на Темза; вече се чуваше шумът от бъчви и скрипци, предвестници на отплуването, шум, който толкова пъти беше карал сърцата на мускетарите да бият, когато опасността от морето беше най-малката от всички чакащи ги опасности. Тоя път те трябваше да се качат на един голям кораб, който ги чакаше в Грейвсенд: Чарлз II, винаги деликатен в най-дребните неща, беше изпратил една от яхтите си с дванадесет души от шотландската си гвардия, за да отдаде почест на посланика си, изпращан във Франция. В полунощ яхтата пренесе пътниците си на кораба, а в осем часа сутринта корабът свали посланика и приятеля му в Булон.

Докато граф дьо Ла Фер с Гримо се занимаваше с конете, за да отиде право в Париж, д’Артанян забърза към странноприемницата, където, съгласно заповедта му, трябваше да го чака малката му армия. Тия господа закусваха стриди, риба и ароматизирана ракия, когато се появи д’Артанян. Те си бяха доста пийнали, но нито един не беше прекрачил границите на разума.

Радостно „ура“ посрещна генерала.

— Ето ме и мене — каза д’Артанян, — походът завърши. Донесох на всеки обещаната награда.

Очите на всички светнаха.

— Обзалагам се, че и най-богатият от вас няма вече в кесията си дори и сто ливри, нали?

— Вярно е! — извикаха всички в хор.

— Господа — каза тогава д’Артанян, — ето последната заповед. Търговският договор е сключен благодарение на това, че успяхме да пипнем най-опитния финансист на Англия. Сега мога да ви призная, че трябваше да отвлечем, ковчежника на генерал Мънк.

Думата ковчежник произведе известен ефект в армията му. Д’Артанян забеляза, че само Менвил не му вярва напълно.

— Тоя ковчежник — продължи той — аз го заведох на неутрална земя, Холандия; там го накарах да подпише договора; след това лично го заведох в Нюкасъл; той остана доволен от нашата учтивост, в мекия сандък не чувствуваше сътресения при пренасянето и затова поисках възнаграждение за вас. Ето го…

Той хвърли една доста внушителна торба на покривката. Всички протегнаха неволно ръце към нея.

— Един момент, агънца мои! — рече д’Артанян. — Ако има приходи, има също и разходи.

— Охо! — промърмори събранието.

— Ние, приятели мои, се намираме в положение, в което не биха могли да се задържат хора без мозък. Ще кажа ясно: ние се намираме между бесилката и Бастилията.

— Охо! — повтори хорът.

— Това е лесно да се разбере. Наложи се да обясня на генерал Мънк как е изчезнал ковчежникът му; затова изчаках благоприятната минута — възстановяването на краля Чарлз II, който ми е приятел…

Армията отговори с доволни погледи на крайно гордия поглед на д’Артанян.

— След възстановяването на краля аз върнах на господин Мънк ковчежника му, малко оскубан наистина, но все пак му го върнах. И така генерал Мънк, като ми прости — да, той ми прости, — не можа да се въздържи да, не ми каже следните думи, които искам всеки от вас да си ги набие в главата, дълбоко в мозъка: „Господине, шегата е добра, но по начало аз не обичам шегите; ако някога една дума изскочи (разбирате ли, господин Менвил? — прибави д’Артанян), ако някога една дума изскочи от устата ви или от устата на вашите другари, аз имам в Шотландия и Ирландия, моето губернаторство, седемстотин четиридесет и една бесилки: всички са от дъбово дърво, обковани са с желязо и всяка седмица се мажат редовно. Аз ще подаря на всеки от вас по една от тия бесилки и вземете си бележка, драги господин д’Артанян (вземете си и вие бележка, драги господин Менвил), ще ми останат още седемстотин и тридесет за дребни удоволствия. При това…“

— Аха! — рекоха помощниците. — Още ли има?

— Още една дребна работа: „Господин д’Артанян, аз ще изпратя на френския крал въпросния договор с молба да бутне предварително в Бастилията и след това да ми изпрати всички, които са участвували в тая експедиция; от само себе си се разбира, че кралят ще изпълни непременно молбата ми.“

Вик на ужас се разнесе от всички краища на масата.

— Успокойте се! — продължи д’Артанян. — Тоя почтен господин Мънк забрави едно нещо: той не знае имената ви, само аз ги зная, а аз няма да ви предам, разбира се. Защо ще ви предавам? И вие, предполагам, не ще бъдете тъй глупави Да се издадете сами, защото тогава кралят, за да си спести разноските по храната и квартирата, ще ви изпрати в Шотландия, където чакат седемстотин четиридесет и една бесилки. Това е всичко, господа. Нямам вече какво да прибавя към това, което имах честта да ви кажа. Уверен съм, че ме разбрахте отлично, нали, господин дьо Менвил?

— Отлично — отвърна Менвил.

— Сега парите! — каза д’Артанян. — Затворете вратите.

Той развърза торбата на масата; няколко златни екюта паднаха на пода. Всички се наведоха.

— Полека! — извика д’Артанян. — Никой да не се навежда, сам ще ги вдигна.

Той вдигна наистина парите, даде на всеки по петдесет новички екюта и получи толкова благословии, колкото монети раздаде.

— Ах! — каза той. — Ако можехте да се поправите малко, да станете добри и честни граждани…

— Е, Много е мъчно — обади се един от присъствуващите.

— Но защо е необходимо това, капитане? — попита друг.

— Защото щях да ви потърся пак и може би щях да ви освежавам от време на време с някоя плячка…

Той направи знак на Менвил, който недоверчиво слушаше всичко това:

— Менвил, елате с мене. Сбогом, юнаци; няма нужда да ви препоръчвам да си държите езика зад зъбите.

Менвил го последва, а след тях се разнасяха прощалните викове на армията, смесени със сладкия звън на златото в джобовете.

— Менвил — каза д’Артанян, когато излязоха на улицата, — вие не сте изигран, но гледайте да не останете изигран. Както ми се струва, вие не се страхувате много от бесилките на Мънк, нито от Бастилията на негово величество крал Луи XIV, но имайте добрината да се страхувате от мене. Е, слушайте: ако от устата ви се измъкне само една дума, ще ви заколя като пиле. В джоба си имам опрощение на греховете от светия отец папата.

— Уверявам вие че абсолютно нищо не знам, драги господин д’Артанян, и че сляпо вярвам на всичко, което казахте.

— Сигурен бях, че сте умен момък — рече мускетарят. — Познавам ви от двадесет и пет години. Тия петдесет златни екюта, които ще ви дам в повече, ще ви докажат колко ви ценя. Вземете.

— Благодаря, господин д’Артанян — отвърна Менвил.

— С тия пари вие можете наистина да станете честен човек — каза д’Артанян съвсем сериозно. — Срамота е: вашият ум и вашето име, което не смеете да носите, са покрити с ръждата на лошия живот. Станете благороден човек, Менвил, и живейте една година с тия сто златни екюта. Това не е малка сума: два пъти по-голяма от заплатата на висш офицер. След една година елате да се видим. Пусто да остане, ще направя нещо от вас.

Менвил се закле като другарите си, че ще бъде ням като гроб. Обаче някой от тях трябва да е проговорил. И тъй като сигурно не са нашите девет другари, които се страхуваха от бесилката, сигурно не е и Менвил, трябва да е д’Артанян, защото като гасконец го сърбеше езикът. Ако не е той, кой можеше да бъде? Как да се обясни, че знаем тайната на дъсчения сандък с дупките, и я знаем така точно, че можахме да разкажем историята с най-малките подробности? Тия подробности проливат съвсем нова и неочаквана светлина на тая част от английската история, която до днес оставяха в сянка нашите събратя историците.

Бележки

[1] Ирос — просяк от Омировата „Одисея“, който излязъл да се бори срещу Одисеи. — Б. пр.