Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 40 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
dd (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (29 януари 2007)

Вторият том на романа е: „Още десет години по-късно — Луиз дьо Ла Валиер“.

 

Източник: http://dubina.dir.bg

Книжното тяло предостави Огнян Лашев.

 

Издание:

Александър Дюма. Още десет години по-късно. Виконт дьо Бражелон

„Народна младеж“, София, 1975

Редактор Борчо Обретенов

Художник Борис Ангелушев

Худ. оформление Иван Стоилов

Художествен редактор Петър Тончев

Технически редактор Маргарита Воденичарова

Коректори Маргарита Георгиева и Лиляна Иванова

 

Alexandre Dumas, Le Vicomte de Bragelonne, Dix ans plus tard

A. Le Vasseur et Cie, editeurs. Paris

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от dd според хартиенотото издание

Статия

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
АвторАлександър Дюма - баща
Първо издание1847–1850 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаДвадесет години по-късно
Следващаняма

„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

LXIX
В КОЯТО ЧИТАТЕЛЯТ ЩЕ СЕ УЧУДИ НЕСЪМНЕНО СЪЩО ТАКА, КАКТО СЕ УЧУДИ Д’АРТАНЯН, КАТО СРЕЩНА ЕДИН СТАР ПОЗНАТ

Когато се слиза на брега дори от най-малката лодка, винаги настъпва известно вълнение, безредие, което пречи на човека да изучи спокойно новото за него място.

Подвижният мост, развълнуваните моряци, морският прибой, виковете и движенията на тия, които чакат на брега всичко това предизвиква неувереност в пътника…

И така, едва като стъпи на брега и постоя няколко минути, д’Артанян забеляза, че в пристанището и особено в дъното на острова има много работници.

Долу д’Артанян видя петте шаланди, които заминаха пред него от Пириак. Техният товар — камъните — се пренасяше на брега с помощта на верига от двадесет и пет — тридесет селяни.

Големите камъни се натоварваха на ръчни колички и се превозваха в същата посока, където отиваха и другите камъни, тоест към мястото, където се работеше. Какъв строеж беше това? Д’Артанян не можеше още да определи.

Навсякъде цареше такава дейност, каквато Телемах е забелязал, когато е слязъл в Саленте.

Д’Артанян имаше голямо желание да проникне по-нататък, но се страхуваше да не издаде любопитството си и да събуди подозрение. И така той напредваше бавно, постепенно, като задмина много малко линията, която рибарите образуваха на плажа, наблюдаваше мълчаливо, като предварваше подозренията с глупав въпрос или учтив поклон.

Все пак, докато другарите му вършеха търговията си, като даваха или продаваха рибата на работниците или жителите на градчето, д’Артанян се отдалечи от тях и като видя, че не му обръщат много внимание, почна да разглежда изпитателно всичко по пътя си.

Впрочем той забеляза веднага много неща, който не можеха да измамят войнишкото му око.

В двата края на пристанището, за да се кръстосват огньовете по голямата ос на елипсата, образувана от водния басейн, се съоръжаваха две батареи; очевидно тук се готвеха да поставят брегови оръдия, защото д’Артанян видя как работниците довършваха площадките и разполагаха дървените полукръгове, на които да се въртят оръдията за стреляне на всички страни.

Край всяка от тия багареи други работници поставяха бастиони с пръст за укрепване на стените. Тук имаше амбразури и ръководителят на работите викаше при себе си ту едни от хората, които прикрепваха на място торби с пясък, ту други, които изрязваха ромбовидни и правоъгълни чимове за укрепване тръстиковите основи на амбразурите.

Ако се съди по енергията, с която се вършеха, тия заключителни работи можеха да се смятат почти за свършени. Оръдия още нямаше, но дъбовите подставки за тях бяха готови; грижливо трамбованата почва ги поддържаше и ако на острова имаше артилерия, пристанището можеше да бъде въоръжено за по-малко от два дни.

Когато прехвърли поглед от бреговите батареи на градските укрепления, д’Артанян се учуди, като забеляза, че Бел Ил беше защитен по съвсем нова система, за която неведнъж бяха говорили пред него на граф дьо Ла Фер като за голямо постижение, но приложението на която още не беше виждал на практика.

Тия укрепления не отговаряха нито на холандската метода на Мароле, нито на френската метода на кавалера Антоан дьо Вил, а се съгласуваха със системата на Манесон Мале, изкусен инженер, който преди около осем години беше напуснал службата си в Португалия и бе предложил услугите си на Франция.

Забележителното беше, че тия укрепления не се издигаха над земята като старинните бруствери, предназначени за защита на града от щурм с подвижни стълби, а, напротив, се спускаха в земята; вместо стени имаше ровове — те именно правеха стените високи.

Д’Артанян съобрази много бързо цялото предимство на новата система, която лишаваше оръдията от значението им.

Освен това рововете се разполагаха под морското равнище и затова в ’случай на нужда можеше да се наводнят лесно с помощта на подземни шлюзи.

Впрочем работите бяха почти свършени и една група работници, която получаваше заповеди от един мъж, види се, техен ръководител, слагаше последните камъни.

Дъсчен мост, поставен над рова за удобство на работниците, които караха, ръчни колички, съединяваше вътрешната част на фортовете с външната.

Д’Артанян запита с наивен вид дали може да мине по моста и чу в отговор, че никой не забранява това. И така, той премина през рова и тръгна към групата работници.

Те бяха командувани от човека, когото д’Артанян беше вече забелязал и който, както изглежда, беше главният инженер. На един голям камък, който служеше за маса, лежеше план, а на няколко крачки от човека работеше подемна машина.

Поради значението си тоя инженер привлече, разбира се, вниманието на д’Артанян. Той носеше разкошна Дреха, която не съответствуваше на работата, вършена от него; за инженер по-скоро би подхождала дреха на главен зидар, отколкото костюм на сеньор.

Освен това тоя много широкоплещест човек поразяваше с високия си ръст, а на главата си носеше шапка, покрита с пера. Той правеше величествени движения с ръцете и, изглежда (той стоеше с гръб), се караше на работниците за тяхната бездейност или слабост.

Д’Артанян продължаваше да се приближава.

В тоя миг човекът с перата престана да размахва ръце, опря юмруци на коленете и почна да наблюдава полунаведен как шест работници се опитваха да повдигнат един дялан камък върху едно кръгло парче дърво, което да го поддържа, докато прекарат под камъка въжето на крана.

Застанали от едната страна на камъка, шестимата работници се мъчеха с всички сили да го повдигнат на десетина пръста от земята, като се задъхваха и обливаха в пот, а в това време седмият се готвеше при първа възможност да вкара под него кръглото дърво. Но на два пъти камъкът се изплъзна от ръцете им, преди като издигнат на необходимата височина; и, разбира се, работниците трябваше да отскачат назад: иначе при падането си камъкът щеше да им смаже краката.

И всеки път изпуснатият камък затъваше все по-дълбоко в клисавата земя, което утежняваше още повече работата.

Третият опит пак не успя; обезсърчението нарастваше.

И все пак, когато шестимата работници се наведоха над камъка, човекът с перата изкомандува с мощен глас: „Дръж здраво!“, както се казва винаги при тежки работи.

Тогава той се изправи и извика:

— Охо, какво е това? Да не сте от слама?… По дяволите! Отдръпнете се и ще видите как става това.

„Пусто и върло! — помисли си д’Артанян. — Да не би да мисли да повдигне тоя блок? Любопитно би било!“

Работниците се отдръпнаха посрамено, като клатеха глави; на мястото си остана само тоя, който държеше кръглото дърво, като се готвеше да изпълни работата си.

Човекът с перата се приближи до камъка, наведе се, мушна ръцете си под него, напрегна херкулесовските си мускули и с равномерно, бавно движение, което напомняше хода на машина, повдигна блока на цяла стъпка от земята.

Работникът се възползува от това и мушна кръглото дърво под камъка.

— Ето — каза великанът, като не изпусна блока, а бавно го остави на подпората.

— Пусто да остане! — извика д’Артанян. — Аз познавам само един човек, способен да показва такива фокуси!

— А? — попита великанът и се обърна.

— Портос! — промърмори д’Артанян смаяно. — Портос в Бел Ил!

От своя страна човекът с перата погледна лъжеуправителя и го позна въпреки предрешването му.

— Д’Артанян! — извика той, като се изчерви.

— Шт! — след миг прибави Портос.

— Шт! — обади се мускетарят.

Действително ако д’Артанян беше познал Портос, Портос също така беше познал д’Артанян.

В първата минута във всеки от тях заговори преди всичко желанието да запази тайната си.

При все това първото движение на двамата мъже беше да се хвърлят в прегръдките един на друг.

Те искаха да скрият от присъствуващите не приятелството, а имената си.

Но след прегръдката дойде размисълът.

„Дявол да го вземе, защо Портос е в Бел Ил и повдига камъни?“ — се запита д’Артанян.

Но, разбира се, запита се мислено.

Не тъй силен в дипломацията, Портос си помисли гласно:

— Защо, по дяволите сте в Бел Ил? Какво правите тук?

Трябваше да се отговори без колебание. Ако не отговореше веднага на Портос, д’Артанян нямаше никога да си прости това.

— Бога ми, аз съм тук, защото вие сте тук, приятелю мой!

— Аха! — отговори Портос, явно объркан от тоя Довод, като се мъчеше да си го изясни с присъщата си съобразителност, която ни е вече известна.

— Без съмнение — продължи д’Артанян, който не искаше да даде на приятеля си време да се опомни — аз отидох в Пиерфон да ви видя.

— Наистина ли?

— Да.

— И не ме намерихте там?

— Не, но намерих Мустон.

— Добре ли е той?

— Е, и още как!

— Но Мустон не ви е казал, че съм тук.

— Защо да не ми каже това? Нима съм станал недостоен за доверието на Мустон?

— Не; но той сам не знаеше това.

— О, ето една причина, която поне никак не е оскърбителна за самолюбието ми.

— Но как стигнахте до мене?

— Е, мили мой, такъв голям сеньор като вас оставя винаги следи след себе си и аз не бих се уважавал много, ако не умеех да намирам следите на приятелите ми.

Колкото и ласкателно да беше, това обяснение не задоволи напълно Портос.

— Но аз и не можах да оставям следи, защото дойдох предрешен — каза Портос.

— Ах, дойдохте предрешен? — рече д’Артанян.

— Да.

— А как?

— Като мелничар.

— Нима такъв голям сеньор като вас, Портос, може да възприеме обикновените маниери до такава степен, че да мами хората?

— Е, кълна ви се, приятелю мой, че всички се измамиха — толкова добре играех ролята си.

— Но все пак не толкова добре, за да не мога да ви намеря.

— Да. Но как се случи това?

— Чакайте. Сега ще ви разкажа. Представете си, Мустон…

— А, значи тоя хубостник Мустон! — каза Портос, като сключи двете триумфални арки, които му служеха за вежди.

— Но чакайте де, чакайте. Мустон не е виновен, защото сам не знаеше къде сте.

— Без съмнение. Ето защо толкова бързам да разбера.

— О, колко сте нетърпелив, Портос!

— Аз съм ужасен, когато не разбирам.

— Ще разберете. Арамис ви писа в Пиерфон, нали?

— Да.

— Писа ви да дойдете преди екинокса, така ли?

— Наистина.

— Е, ето на! — каза д’Артанян, като се надяваше, че Портос ще се задоволи с това обяснение.

Великанът сякаш заработи усилено с ума си.

— О, да — каза той, — разбирам. Тъй като Арамис ме викаше преди екинокса, вие сте разбрали, че иска да отида при него. Вие сте се осведомили къде е Арамис, като сте си казали: „Където е Арамис, там е и Портос“. Узнали сте, че Арамис е в Бретан, и сте си казали: „Портос е в Бретан“.

— Точно така. Наистина, Портос, не зная как не сте станали гадател. И така, разбирате ли? Като пристигнах в Ла Рош Бернар, узнах за забележителните укрепявания в Бел Ил. Това запали любопитството ми. Качих се на една рибарска лодка, като не подозирах дори, че вие сте в Бел Ил. Дойдох, видях как един юначага повдига такъв камък, който дори Аякс не би помръднал, и си извиках: „Само барон дьо Брасьо е способен да показва такива фокуси“. Вие ме чухте, обърнахте се, познахте ме, ние се прегърнахме и, бога ми, ако нямате нищо против, ще се прегърнем още веднъж.

— Наистина, ето как всичко се обяснява — рече Портос.

И той прегърна д’Артанян с такова горещо приятелство, че в продължение на пет минути мускетарят не можеше да си поеме дъх.

— Е, е, станали сте още по-силен — забеляза д’Артанян — и за щастие все в ръцете.

Портос отговори с приветлива усмивка.

В продължение на петте минути, докато се мъчеше Да си поеме дъх, д’Артанян си мислеше колко е тежка ролята му, която се налагаше да играе.

Трябваше все да разпитва, без да отговаря никога. Когато най-после започна да диша, бойният му план беше готов.