Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 31 гласа)

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
Vicomte de Bragelonne Gravure1.jpg
Автор Александър Дюма - баща
Първо издание 1847–1850 г.
Флаг на Франция Франция
Оригинален език френски
Жанрове Историческа
Приключенска
Вид роман
Поредица Тримата мускетари
Предходна Двадесет години по-късно
Следваща няма

"Виконт дьо Бражелон" (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание "Векът", а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

XX
В БАКАЛНИЦАТА „ЗЛАТНО ЧУКАЛО“ НА УЛИЦА ДЕ ЛОМБАР СЕ ОБРАЗУВА ДРУЖЕСТВО ЗА ЕКСПЛОАТИРАНЕ ИДЕЯТА НА ГОСПОДИН Д’АРТАНЯН

След късо мълчание, в което обмисли не само една идея, а събра всичките си мисли, д’Артанян попита:

— Драги Планше, сигурно си слушал да се говори за негово величество Чарлз I, крал на Англия?

— Уви, да, господине, защото вие напуснахте Франция, за да му се притечете на помощ; но все пак той загина и за малко щеше да ви погуби заедно със себе си.

— Точно така; виждам, че имаш добра памет, Планше.

— Пусто опустяло! Чудно щеше да бъде, господине, ако бях забравил това, колкото и да ми беше лоша паметта. Когато се чуе разказът на Гримо — а вие знаете, че той не обича да разказва — как е паднала главата на краля Чарлз, как сте пътували половин нощ в миниран кораб и как е изплувал над водата трупът на добрия господин Мордаунт със забит в гърдите нож със златна дръжка, такива неща не се забравят.

— Обаче има хора, които ги забравят, Планше.

— Да, тия, които не са ги видели или не са чули разказа на Гримо.

— Е, толкова по-добре, щом помниш всичко това; в такъв случай трябва да ти припомня само едно: кралят Чарлз I имаше един син.

— Той имаше дори двама, господине, без да ви опровергавам — възрази Планше. — Аз видях по-малкия в Париж, господин херцог йоркски, един ден, когато отиваше в Пале Роял, и ми казаха, че той е вторият син на краля Чарлз I. Колкото за по-големия, имам честта да го зная по име, но никога не съм го виждал.

— Точно за него става дума, Планше, за тоя по-голям син, който някога се наричаше принц Уелски, а сега се нарича Чарлз II, крал на Англия.

— Крал без кралство, господине — отговори Планше поучително.

— Да, Планше, и можеш да прибавиш нещастен монарх, по-нещастен от един човек от народа, който живее в най-окаяния квартал в Париж.

Планше изрази с движение това състрадание, каквото обикновено чувствува човек към непознати хора, с които не мисли, че може някога да се срещне. Впрочем в тоя политико-сантиментален въпрос той не можеше да открие по никой начин търговската идея на господин д’Артанян, а главното му любопитство беше насочено към тая идея. Д’Артанян, който имаше навик да разбира добре нещата и хората, разбра Планше.

— Ей сега ще узнаеш всичко — каза той. — Тоя принц Уелски, крал без кралство, както много добре, се изрази, Планше, ме заинтересува, мене, д’Артанян. Аз видях как той просеше помощ от Мазарини, който е педант, и подкрепа от краля Луи, който е дете, и ми се стори, на мене, човек опитен в тия работи, че в умните очи на падналия крал, в лъхащото от него благородство, благородство, което изплава над всичките нещастия, имаше заложби на сърцат човек и на крал.

Планше кимна мълчаливо в знак на съгласие: всичко това още не му изясняваше идеята на д’Артанян. Мускетарят продължи:

— Та ето какъв извод направих. Слушай добре, Планше, защото се приближаваме до заключението.

— Слушам.

— Кралете не растат така гъсто на земята, че народите да ги намират, когато имат нужда от тях. Следователно тоя крал без кралство е, според мене, запазено зърно, което трябва да поникне след време, ако една сръчна, сдържана и силна ръка го посее чисто и просто, като избере почвата, небето и времето.

Планше кимаше все още с глава, което доказваше, че все още не разбира.

— „Злочесто зрънце на крал!“ — си казах и действително се разчувствувах, Планше, а това ме накара да мисля, че предприемам глупост. Ето защо поисках да се посъветвам с тебе, приятелю мой.

Планше почервеня от удоволствие и гордост.

— „Злочесто зрънце на крал! — продължи д’Артанян. — Аз ще те взема и ще те посея на добра почва“.

— Ах, боже мой! — прошепна Планше и погледна втренчено бившия си господар, сякаш се съмняваше дали е с всичкия си ум.

— Е, какво ти е?

— Нищо, господине.

— Ти каза: „Ах, боже мой!“

— Тъй ли?

— Уверен съм в това. Разбираш ли вече?

— Признавам си, господин д’Артанян, страхувам се…

— От какво, че разбираш ли?

— Да.

— А, ти разбираш, че искам да кача отново на трона краля Чарлз II, който няма вече трон? Така ли?

Планше подскочи високо на стола си.

— Аха! — каза той, силно уплашен. — Значи това наричате вие реставрация!

— Да, Планше, нали така се нарича това?

— Несъмнено, несъмнено. Но размислихте ли добре?

— За какво?

— За това, какво има там?

— Къде?

— В Англия.

— А какво има? Я да видим, Планше!

— Най-напред моля да ме извините, господине, че се меся в тия неща, които не ме засягат; но тъй като вие ми предлагате търговска сделка… защото вие ми предлагате търговска сделка, нали?

— Великолепна, Планше.

— Но тъй като вие ми предлагате търговска сделка, аз имам право да я обсъдя.

— Обсъждай, Планше; от обсъждането излиза истината.

— Е добре, щом господарят позволява, ще му кажа, че най-напред там има парламент. А после?

— После армия.

— Хубаво. Виждаш ли друго нещо?

— После народ.

— Това ли е всичко?

— Народ, който се съгласи с падането и смъртта на покойния крал, баща на сегашния, и който не ще поиска да си противоречи.

— Планше, приятелю мой — отговори д’Артанян, — ти разсъждаваш като гъска. Народът… народът е уморен от тия господа, които се наричат с варварски имена и пеят псалми. Песента си е песен, мили ми Планше; аз забелязах, че народите предпочитат да пеят закачливи куплети, а не църковни песни. Спомни си фрондата: как пееха в ония времена! О, добро време беше то.

— Не много, не много добро; за малко щяха да ме обесят.

— Да, но все пак не те обесиха, нали?

— Не.

— И ти започна да трупаш пари сред тия песни, нали?

— Наистина.

— Значи не можеш да се оплачеш?

— Не мога! Но да се върнем на армията и парламентите.

— Аз казах, че вземам двадесет хиляди ливри от господин Планше и че съм влагал също такава сума; с тия четиридесет хиляди ливри ще събера войска.

Планше плесна с ръце; той виждаше, че д’Артанян говори сериозно, и искрено помисли, че господарят му е полудял.

— Войска!… Ах, господине! — каза той с най-прелестна усмивка, като се страхуваше да не би да вбеси тоя луд, — Войска… многобройна?

— Четиридесет души — отвърна д’Артанян.

— Четиридесет срещу четиридесет хиляди, това съвсем не е достатъчно. Вие сам струвате хиляда души, господин д’Артанян, в това съм напълно уверен; но де Ще намерите тридесет и девет души, които да струват колкото вас? А ако ги намерите, кой ще ви даде пари да им платите?

— Не е лошо казано, Планше… Ах, дявол да го вземе! Ти ставаш ласкател.

— Не, господине, аз казвам това, което мисля, и точно затова казвам, че при първото генерално сражение заедно с вашите четиридесет души, много се страхувам…

— Ето защо аз няма да дам генерално сражение, драги Планше — засмяно отговори гасконецът. — В древността имаме прекрасни примери как с отстъпления и изкусни ходове се избягват срещите с неприятеля. Ти трябва да знаеш това, Планше: ами ти командуваше парижаните в деня, когато трябваше да се бият срещу мускетарите; тогава тъй добре пресметна и ходовете, и контраходовете, че съвсем не напусна площад Роял.

Планше се засмя.

— Наистина — каза той, — ако вашите четиридесет души се крият винаги и действуват хитро, могат да се надяват, че няма да бъдат разбити; но нали вие искате да постигнете някаква цел?

— Не ще и дума. Според мене, ето как може да се възстанови бързо негово величество Чарлз II на трона.

— Хубаво! — извика Планше, като удвои вниманието си. — Да чуем плана ви. Но струва ми се преди това, че забравяме нещо.

— Какво?

— Ние оставихме настрана народа, който предпочита да пее закачливи куплети, а не псалми, и армията, с която няма да се сражаваме; но остават парламентите; те съвсем не пеят.

— Но и не се сражават. Планше, как ти, умен човек, се безпокоиш от един куп крескачи, които се смятат за членове на някакво си „парламентче“! Парламентите не ме безпокоят, Планше.

— Ако не безпокоят господина, да минем по-нататък.

— Да, и да стигнем до резултата. Спомняш ли си Кромуел, Планше?

— Слушах много да говорят за него, господине.

— Той беше силен воин.

— И особено страшен лапач.

— Как така?

— Да, на един път лапна цяла Англия.

— Е добре, Планше, ако на другия Ден, след като той лапна Англия, някой лапнеше него самия?

— О, господине, една от първите аксиоми на математиката е, че съдът трябва да бъде по-голям от съдържанието.

— Много добре!… Ето че стигнахме до нашата работа, Планше.

— Но господин Кромуел умря и сега неговият съд е гробът.

— Мили Планше, с удоволствие виждам, че си станал не само математик, но и философ.

— Господине, при работата ми в бакалницата аз употребявам много печатана хартия; това ме просвещава.

— Браво! Значи ти знаеш в такъв случай — ти не си можал да научиш математиката и философията, без да научиш малко история, — че след великия Кромуел дойде друг, малък.

— Да, той се казваше Ричърд и направи като вас, господин д’Артанян: подаде си оставката.

— Добре, много добре! След великия, който умря, след малкия, който си подаде оставката, дойде трети. Той се нарича господин Мънк. Той е много ловък генерал, защото никога не е влизал в сражение; той е много голям дипломат, защото никога не говори и преди да каже добър ден на един човек, мисли за това дванадесет часа и най-после казва сбогом; и всички не могат да се начудят, защото думите му падат на място.

— Действително това не е лошо — каза Планше. — Но аз зная друг политик, който прилича много на тоя.

— Господин дьо Мазарини, нали?

— Същият.

— Имаш право, Планше; само че господин дьо Мазарини не ламти за френския трон; това променя цялата работа, както виждаш. Е, добре, тоя господин Мънк, пред когото в чинията лежи опечена цяла Англия и който вече си отваря устата, за да я лапне, тоя господин Мънк, който казва на хората на Чарлз II и на самия Чарлз II: „Nescio vos“[1]

— Не зная английски — рече Планше.

— Да, но аз зная — отговори д’Артанян. — Nescio vos значи: не ви познавам. Тоя господин Мънк, най-важният човек в цяла Англия, след като я погълне…

— Е добре? — попита Планше.

— Е добре, приятелю мой, отивам в Англия и с моите четиридесет души го отвличам, опаковам го и го докарвам във Франция, където пред възхитения ми поглед се откриват две възможности за облага.

— И пред моя! — извика Планше, обзет от ентусиазъм. — Ще го сложим в една клетка и ще показваме срещу заплащане.

— Е, Планше, това е трета възможност, за която не съм и помислил и която ти откри сега.

— Добра ли е, според вас?

— Да, разбира се; но аз мисля, че моите са подобри.

— Тогава да видим вашите.

— Първо, ще поискам откуп за него.

— Колко?

— Пусто опустяло! Един такъв юначага струва сто хиляди екю!

— О, да!

— Виждаш: първо, ще поискам за него откуп сто хиляди екю.

— Или?…

— Или, което е още по-добро, ще го предам на краля Чарлз. Когато не ще се страхува вече от генерал, когато не ще се надхитря вече с дипломат, кралят сам ще си възвърне трона, а щом си възвърне трона, ще ми брои въпросните сто хиляди екю. Ето каква ми е идеята! Какво ще кажеш за нея, Планше?

— Великолепна, господине! — извика Планше, като трепереше от вълнение. — Но как ви хрумна тая идея?

— Хрумна ми една сутрин на брега на Лоара, когато кралят Луи XIV, нашият любим крал, хленчеше над ръката на госпожица дьо Майчини.

— Господине, уверявам ви, че идеята е безподобна. Но…

— А, значи има „но“.

— Позволете! Но тя може да се сравни с кожата на оная огромна мечка, която, знаете, трябвало да се продаде, но която трябвало да се одере от живата мечка. За да се залови Мънк, ще падне бой.

— Без съмнение, но аз ще събера войска.

— Да, да, разбирам, дявол да го вземе! Един удар — и готово! О, тогава успехът ви е сигурен, господине, защото никой не може да се сравни с вас в такива подвизи.

— Вървеше ми в тях, наистина — отвърна д’Артанян наглед скромно. — Ти разбираш, че ако в тоя случай имах моя мил Атос, моя храбър Портос и моя хитър Арамис, работата беше в кърпа вързана; но те изчезнаха и никой не знае къде могат да се намерят. Значи ще извърша удара съвсем сам. Кажи ми сега: добра ли е работата и изгодно ли е влагането на капитала?

— Много, прекалено много!

— Как така?

— Защото хубавите работи успяват рядко.

— Но тая е сигурна, Планше, и доказателството е, че аз се залавям за нея. Това ще бъде за тебе много хубава печалба, а за мене много интересен подвиг. Ще кажат: „Ето какво извърши господин д’Артанян на старини“; и аз ще заема място в събитията, които ще се разказват, дори и в историята, Планше. Аз съм жаден за слава.

— Господине! — извика Планше. — Като си помисля, че тук, у мене, сред непречистената ми захар, сушените ми сини сливи и канелата ми се обсъжда такъв гигантски план, струва ми се, че бакалницата ми е дворец.

— Внимавай, внимавай, Планше! Ако се разчуе каквото и да е, двамата ни чака Бастилия. Внимавай, приятелю мой, ние тук правим заговор: господин Мънк е съюзник на господин дьо Мазарини. Внимавай!

— Господине, когато има човек честта да ви служи, той не се страхува, а когато има удоволствието да го свързват интереси с вас, той мълчи.

— Много добре, това е по-скоро твоя работа, отколкото моя, тъй като след една седмица аз ще бъда в Англия.

— Заминавайте, господине, заминавайте; колкото по-рано, толкова по-добре.

— Значи парите са готови, а?

— Утре ще бъдат готови, утре ще ги получите от моите ръце. Какво искате: злато или сребро?

— Злато, то е по-удобно. Но как ще уредим всичко това? Я да видим.

— О, боже мой, много просто: ще ми дадете разписка, нищо повече.

— Не, не — живо каза д’Артанян, — във всичко трябва ред.

— И аз мисля така… Но с вас, господин д’Артанян…

— А ако умра там, ако бъда убит от мускетен куршум, ако пукна от пиене на бира?

— Господине, моля ви да повярвате: в тоя случай аз ще бъда толкова опечален от вашата смърт, че няма и да помисля за парите.

— Благодаря, Планше, но редът преди всичко. Ние, като двама прокурорски чиновници, ще напишем заедно спогодба, един вид акт, който би могло да се нарече договор за съдружие.

— На драго сърце, господине.

— Зная, че е мъчно да се напише, но ще се опитаме.

— Да се опитаме.

Планше донесе перо, мастило и хартия. Д’Артанян взе перото, натопи го в мастилото и написа:

„Между господин д’Артанян, бивш лейтенант на кралските мускетари, понастоящем живущ на улица Тиктон, в странноприемница «Козичка», и господин Планше търговец, живущ на улица де Ломбар, в бакалницата «Златно чукало», се сключи следната спогодба:

Образува се дружество с капитал четиридесет хиляди ливри с цел да се експлоатира една идея на господин д’Артанян.

Господин Планше, който знае тая идея и във всички отношения я одобрява, ще връчи на господин д’Артанян двадесет хиляди ливри.

Той не може да изисква нито връщането на капитала, нито лихви от него, докато господин д’Артанян не се върне от Англия, където отива сега.

От своя страна, господин д’Артанян се задължава да внесе двадесет хиляди ливри, които ще прибави към двадесетте хиляди, получени вече от господин Планше.

Той ще употреби горната сума от четиридесет хиляди ливри както намери за добре, като се задължава при това да изпълни долупосоченото условие. Когато господин д’Артанян възстанови с каквото и да е средство негово величество краля Чарлз II на английския трон, той ще изплати на господин Планше сумата…“

— Сумата сто и петдесет хиляди ливри — наивно каза Планше, като видя, че д’Артанян се спря.

— Не, дявол да го вземе! — рече д’Артанян. — Печалбата не може да се дели на половина, това няма да бъде справедливо.

— Но, господине, всеки от нас двамата внася по половина — забеляза Планше плахо.

— Наистина, но чуй следната клауза, драги ми Планше, и ако ти намериш, че тя не е справедлива във всяко отношение, когато бъде написана, е добре, ще я задраскаме.

И д’Артанян написа:

„При все това, тъй като господин д’Артанян внася в дружеството освен капитала от двадесет хиляди ливри своето време, своята идея своето умение и кожата си, а всички тия неща са много скъпи за него, особено кожата, господин д’Артанян от тристата хиляди ливри ще задържи двеста хиляди за себе си, тоест ще получи две трети от цялата сума.“

— Много добре — каза Планше.

— Справедливо ли е? — попита д’Артанян.

— Съвсем справедливо, господине.

— И ще бъдеш ли доволен от сто хиляди?

— Пусто опустяло, ще бъда, и то как! Сто хиляди ливри за двадесет хиляди ливри!

— И за един месец, разбираш ли?

— Как, за един месец?

— Да, искам ти само един месец срок.

— Господине — великодушно каза Планше, — давам ви шест седмици.

— Благодаря — отговори мускетарят учтиво.

След това двамата съдружници прочетоха отново договора.

— Отлично, господине — каза Планше, — и покойният господин Кокнар, първият мъж на госпожа баронесата дю Валон, не би можал да състави това по-добре.

— Тъй ли смяташ? Е, добре, тогава да подпишем!

И двамата се подписаха.

— По тоя начин — каза д’Артанян — няма да бъда задължен на никого.

— Но аз ще ви бъда задължен — рече Планше.

— Не, защото колкото и много да държа на кожата си, Планше, аз мога да я оставя в Англия и ти ще изгубиш всичко. А, пусто опустяло, добре, че се сетих за най-важното, най-необходимата клауза. Пиши я.

„В случай, че господин д’Артанян загине при изпълнението на проектираното дело, дружеството се ликвидира и господин Планше опростява отсега на сянката на господин д’Артанян двадесетте хиляди ливри, които той, Планше, е внесъл в касата на гореказаното дружество“

Последната клауза накара Планше да се намръщи. Но когато погледна блестящите очи, мускулестата ръка и гъвкавата и здрава снага на съдружника си, той се ободри и без съжаление самоуверено се подписа и под тая клауза. Д’Артанян направи същото. Така беше съставен първият известен договор за съдружие; оттогава много пъти са злоупотребявали с формата и съдържанието му.

— Сега — каза Планше, като напълни за последен път чашата на д’Артанян с анжуйско вино, — сега идете да спите, скъпи господарю.

— О, не! — отвърна д’Артанян. — Сега остава да се направи най-мъчното; и аз искам да помисля върху него.

— О, аз имам толкова голямо доверие във вас, господин д’Артанян — рече Планше, — че не бих дал моите сто хиляди ливри за деветдесет хиляди.

— И дявол да ме вземе — извика д’Артанян, — струва ми се, че имаш право!

След това д’Артанян взе свещта, качи се в стаята си и си легна.

Бележки

[1] Nescio vos (лат.) — Не ви познавам. — Б. пр.