Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 40 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
dd (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (29 януари 2007)

Вторият том на романа е: „Още десет години по-късно — Луиз дьо Ла Валиер“.

 

Източник: http://dubina.dir.bg

Книжното тяло предостави Огнян Лашев.

 

Издание:

Александър Дюма. Още десет години по-късно. Виконт дьо Бражелон

„Народна младеж“, София, 1975

Редактор Борчо Обретенов

Художник Борис Ангелушев

Худ. оформление Иван Стоилов

Художествен редактор Петър Тончев

Технически редактор Маргарита Воденичарова

Коректори Маргарита Георгиева и Лиляна Иванова

 

Alexandre Dumas, Le Vicomte de Bragelonne, Dix ans plus tard

A. Le Vasseur et Cie, editeurs. Paris

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от dd според хартиенотото издание

Статия

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
АвторАлександър Дюма - баща
Първо издание1847–1850 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаДвадесет години по-късно
Следващаняма

„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

LXXV
В КОЯТО ФУКЕ ДЕЙСТВУВА

През това време Фуке летеше към Лувър с английските си коне.

Кралят работеше с Колбер.

Изведнъж той се замисли. Тия две смъртни присъди, които беше подписал при възкачването си на трона, възкръсваха понякога в паметта му.

Те бяха две траурни петна, които виждаше с отворени очи; две кървави петна, когато спускаше клепачите си.

— Господине — изведнъж каза той на интенданта, — понякога ми се струва, че тия двама души, които вие осъдихте, не бяха толкова виновни.

— Всемилостиви господарю, те бяха избрани от стадото на откупчиците, което трябва да бъде изтребено.

— Избрани? От кого?

— От необходимостта, всемилостиви господарю — отговори Колбер студено.

— Необходимостта! Силна дума! — промърмори младият крал.

— Велика богиня, всемилостиви господарю.

— Те бяха много предани приятели на суперинтенданта, нали?

— Да, всемилостиви господарю, приятели, които биха дали живота си за господин Фуке.

— Те го дадоха, господине — забеляза кралят.

— Наистина, но за щастие без полза, а това не беше тяхното намерение.

— Колко пари са обсебили тия хора?

— Около десет милиона, от които шест им бяха конфискувани.

— И тия пари са в хазната ми? — попита кралят с израз на погнуса.

— Да, всемилостиви господарю; но конфискацията, заплашвайки господин Фуке, не го е засегнала ни най-малко.

— Какво заключение вадите от това, господин Колбер?

— Смятам, че ако господин Фуке е повдигнал срещу ваше величество тълпа размирници, за да спаси приятелите си от смъртно наказание, той ще повдигне цяла армия, когато се отнася сам да избегне наказанието.

Кралят хвърли на довереника си един от тия погледи, които приличат на зловещия блясък на мълния и осветяват мрака в най-скритите кътчета на съвестта.

— Учудвам се — каза той, — че като мислите така за господин Фуке, не дойдохте да ми дадете съвет.

— Какъв съвет, всемилостиви господарю?

— Кажете ми най-напред ясно и точно, какво мислите, господин Колбер?

— За какво?

— За поведението на господин Фуке.

— Аз мисля, всемилостиви господарю, че господин Фуке, не задоволявайки се да привлича към себе си парите, както правеше господин Мазарини, и да отнема по тоя начин част от могъществото на ваше величество, иска още да привлече към себе си всички приятели на лекия живот и на удоволствията, поклонници на това, което безделниците наричат поезия, а политиците — поквара: мисля, че като подкупва поданиците на ваше величество, той посяга на кралските прерогативи и ако така продължава, ще изтика ваше величество между слабите и незначителни хора.

— А как се наричат всички тия замисли, господин Колбер?

— Замислите на господин Фуке ли, всемилостиви господарю?

— Да.

— Престъпления за оскърбяване на величеството.

— И какво правят с такива престъпници?

— Арестуват ги, съдят ги и ги наказват.

— Сигурен ли сте, че господин Фуке е замислил да извърши престъплението, което му приписвате?

— Ще кажа повече, всемилостиви господарю, той е вече пристъпил към изпълнението му.

— Е, добре, аз се връщам на това, което казвах, господин Колбер.

— А какво казвахте, всемилостиви господарю?

— Дайте ми съвет.

— Извинете, всемилостиви господарю, но преди това трябва да прибавя още нещо.

— Говорете.

— Има очевидно, осезателно, веществено доказателство за измяна.

— Какво?

— Току-що научих, че господин Фуке укрепява Бел Ил.

— А, наистина ли?

— Да, всемилостиви господарю.

— Сигурен ли сте?

— Напълно. Знаете ли, всемилостиви господарю, колко войници има в Бел Ил?

— Ей богу, не! А вие?

— Не зная, всемилостиви господарю. Впрочем исках да предложа на ваше величество да изпрати някого в Бел Ил.

— Кого?

— Мене например.

— Какво ще правите в Бел Ил?

— Ще се осведомя дали е вярно, че господин Фуке по примера на старите феодали поставя зъбци на градските стени.

— С каква цел?

— За да се защищава един ден срещу своя крал.

— Но ако всичко това е вярно, господин Колбер — каза Луи, — трябва да се постъпи веднага, както казвахте: трябва да се арестува господин Фуке.

— Невъзможно!

— Господине, вече ви казах, мисля, че премахнах тая дума за тия, които ми служат.

— Служителите на ваше величество не могат да попречат на господин Фуке да бъде суперинтендант.

— И какво?

— Благодарение на тая длъжност за него е целият парламент, тъй както зад него стои цялата армия — благодарение на щедростта му, цялата литература — благодарение на благосклонността му, цялото благородническо съсловие — благодарение на подаръците му.

— Значи, с други думи, аз съм безсилен срещу господин Фуке?

— Съвсем безсилен, поне засега, всемилостиви господарю.

— Вие сте слаб съветник, господин Колбер.

— О, не, всемилостиви господарю, защото аз няма да се огранича само да посоча опасността на ваше величество.

— Хайде де! Как може да се подкопае тоя колос? Я да видим!

И кралят се засмя горчиво.

— Той се издигна благодарение на парите, убийте го с парите, всемилостиви господарю.

— Да му отнема длъжността ли?

— Лошо средство.

— Кое е добро тогава?

— Разорете го, всемилостиви господарю.

— Как?

— Ще ви се представят много случаи. Възползувайте се от всички.

— Посочете ми ги.

— Ето един например. Негово височество ще се жени, сватбата трябва да бъде великолепна. Това е хубав случай за ваше величество да поиска един милион от господин Фуке. Господин Фуке, който плаща наведнъж двадесет хиляди, когато трябва да даде само пет, ще намери лесно тоя милион, когато му го поиска ваше величество.

— Добре, ще му го поискам — рече Луи XIV.

— Ако ваше величество благоволи, да подпише платежната заповед, аз сам ще пратя за парите.

И като бутна една хартия към краля, Колбер му подаде перо.

В тоя миг вратата се полуотвори и вратарят доложи за идването на господин суперинтенданта.

Луи побледня.

Колбер изпусна перото и се отдръпна от краля, над когото разперваше черните си криле като ангел на злото.

Суперинтендантът влезе и като придворен разбра от пръв поглед положението на нещата.

Това положение не беше успокоително за Фуке, макар и той да съзнаваше силата си. Малките черни очи на Колбер, разширени от завистта, и прозрачният, горящ от гняв поглед на Луи XIV, вещаеха близка опасност.

Придворните приличат на опитните войници, които през шума на листата и воя на вятъра различават далечните стъпки на въоръжен отряд; като се ослушат, могат да кажат приблизително колко души вървят, колко оръжия дрънкат, колко оръдия се приближават. Същото могат да кажат и придворните за звуците, които се разнасят в двореца.

И така, достатъчно беше Фуке да вникне в мълчанието, което го посрещна, за да разбере колко заплахи крие в себе си то.

Кралят го остави да стигне до средата на стаята. Младежката му свенливост го караше да се сдържа. Фуке се възползува от удобния случай.

— Всемилостиви господарю — каза той, — аз изгарях от нетърпение да видя ваше величество.

— А защо? — попита Луи.

— За да му съобщя една хубава новина.

Като се изключи великодушието и благородството, Колбер приличаше в много отношения на Фуке. Имаше същата проницателност, същото познаване на хората. Нещо повече, имаше тая способност да се сдържа, която дава време на лицемерите да обмислят всичко и да се приготвят, за да нанесат по-силно удара.

Той отгатна, че Фуке пресрещаше удара, който щеше да му се нанесе от него, Колбер. Очите му светнаха.

— Каква новина? — попита кралят.

Фуке сложи един свитък хартия на масата.

— Нека ваше величество благоволи да погледне това — каза той.

Кралят разви бавно свитъка.

— Планове? — рече той.

— Да, всемилостиви господарю.

— А какви са тия планове?

— Едно ново укрепление, всемилостиви господарю.

— Аха — каза кралят, — значи вие се занимавате с тактика и стратегия, господин Фуке?

— Аз се занимавам с всичко, което може да бъде от полза за царуването на ваше величество — отговори Фуке.

— Хубави чертежи — рече кралят, като разглеждаше разгънатия свитък.

— Без съмнение ваше величество разбира плана — заговори Фуке, като се наведе над хартията. — Ето това е поясът на стените, тук са фортовете, тук са предните фортове.

— А това какво е, господине?

— Морето.

— Море наоколо?

— Да, всемилостиви господарю.

— А кое е това място, планът на което ми показвате?

— Всемилостиви господарю, това е Бел Илан Мер — отговори Фуке просто.

При тая дума, при това име Колбер направи такова рязко движение, че кралят се обърна, за да го предупреди да бъде по-сдържан.

Както изглежда, Фуке не се развълнува ни най-малко нито от движението на Колбер, нито от предупредителния знак на краля.

— Господине — продължи Луи, — значи вие сте заповядали да укрепят Бел Ил, а?

— Да, всемилостиви господарю, и донесох плановете и сметките на ваше величество — отвърна Фуке. — За тая работа похарчих един милион и шестстотин хиляди ливри.

— А за какво е това? — студено попита Луи, подтикван от пълния с омраза поглед на Колбер.

— Моята цел е много ясна за разбиране — отговори Фуке. — Ваше величество беше в обтегнати отношения с Великобритания.

— Да; но след реставрацията на крал Чарлз II аз сключих съюз с нея.

— Това стана преди един месец, всемилостиви господарю, а укрепленията на Бел Ил са започнати преди шест месеца.

— Значи са станали безполезни.

— Всемилостиви господарю, укрепленията не са никога безполезни. Аз укрепих Бел Ил срещу господа Мънк и Ламберт и срещу всички граждани на Лондон, които играеха на войници. Бел Ил ще послужи като укрепен пункт срещу Холандия, на която или Англия, или ваше величество ще отвори неминуемо война.

Кралят замълча отново и скришом погледна Колбер.

— Струва ми се, че Бел Ил е ваш, господин Фуке, нали? — прибави Луи.

— Не, всемилостиви господарю.

— А на кого е?

— На ваше величество.

Колбер почувствува такъв ужас, сякаш под краката му се отвори бездна.

Луи потрепера, възхитен от гениалността или предаността на Фуке.

— Обяснете се, господине — каза той.

— Нищо по-лесно, всемилостиви господарю. Бел Ил е мое имение и аз го укрепих с мои средства. Но тъй като нищо на света не може да попречи на един смирен поданик да направи скромен подарък на краля си, аз поднасям на ваше величество Бел Ил. Всеки укрепен военен обект трябва да принадлежи на краля: отсега нататък ваше величество ще може да държи там верен гарнизон.

Колбер едва не падна на плъзгавия паркет; за да се задържи, стана нужда да се хване за колонките на ламперията.

— Вие проявихте големи военни способности, господине — забеляза Луи XIV.

— Всемилостиви господарю, идеята не е моя; мнозина офицери ми я внушиха. И самите планове са начертани от един крайно забележителен инженер.

— Името му?

— Господин дю Валон.

— Господин дю Валон? Не го познавам — каза Луи и прибави: — Много е жалко, господин Колбер, че ми са неизвестни талантливите хора, които правят чест на царуването ми.

И като каза това, той се обърна към Колбер.

Колбер беше смазан; пот течеше от челото му; устните му не можеха да промълвят нито дума; той изпитваше неизразими мъки.

— Запомнете това име — прибави Луи XIV. Колбер се поклони, по-бледен от маншетите си от фландърска дантела.

Фуке продължи:

— Каменната зидария е изградена с римски хоросан; архитектите ми го направиха по описания на древните.

— А оръдията? — попита Луи.

— О, всемилостиви господарю, това е вече работа на ваше величество; не ми подобава да поставям оръдия, докато ваше величество не каже, че в Бел Ил е у Дома си.

Луи се заколеба между омразата, която му вдъх ваше тоя могъщ човек, и съжалението към другия съсипан човек, който изглеждаше лошо подражание на първия.

Но съзнанието на кралския дълг надви човешките чувства в него.

Луи посочи с пръст хартията.

— Тия планове са ви стрували навярно много скъпо? — попита той.

— Мисля, че имах честта да кажа цифрата на ваше величество.

— Повторете, забравих.

— Един милион и шестстотин хиляди ливри.

— Един милион и шестстотин хиляди ливри? Вие сте извънредно много богат, господин Фуке.

— Ваше величество е богат — каза суперинтендантът, — защото Бел Ил е ваш, всемилостиви господарю.

— Да, благодаря; но колкото и да съм богат, господин Фуке… — започна кралят и се спря.

— Е, какво, всемилостиви господарю? — попита суперинтендантът.

— Предвиждам момент, когато няма да имам пари.

— Вие, всемилостиви господарю?

— Да, аз.

— А кога?

— Например утре.

— Нека ваше величество ми направи честта да ми обясни.

— Моят брат се жени за английската принцеса.

— И… всемилостиви господарю?

— И аз трябва да приема младата принцеса, както подобава да се посрещне внучката на Анри IV.

— Точно тъй е, всемилостиви господарю.

— И така, имам нужда от пари.

— Без съмнение.

— Утре ще ми трябва…

Луи XIV се спря. Той се готвеше да поиска точно такава сума, каквато беше принуден да откаже на Чарлз II.

Кралят се обърна към Колбер, за да нанесе той удара.

— Утре ще ми трябва… — повтори той, като гледаше Колбер.

— Един милион — грубо каза интендантът, крайно доволен, че може да си отплати със същото.

Фуке обърна гръб на интенданта, за да слуша само краля. Той не се помръдна, като чакаше.

Кралят повтори или по-скоро промърмори:

— Един милион.

— О, всемилостиви господарю — презрително отговори Фуке, — един милион! Какво ще направи ваше величество с един милион?

— Обаче струва ми се… — започна Луи XIV.

— Такива суми харчат за сватбите на малките германски принцове.

— Господине…

— Ваше величество трябва да има най-малко два милиона. Само конете ще глътнат петстотин хиляди ливри. Довечера ще имам честта да изпратя един милион и шестстотин хиляди ливри на ваше величество.

— Как? — рече кралят. — Един милион и шестстотин хиляди ливри?

— Почакайте, всемилостиви господарю — отговори Фуке, без да се обърне дори към Колбер, — зная, че в дадения случай не достигат четиристотин хиляди ливри. Но тоя господин от интендантството (и над рамото си той посочи с палец силно побледнелия Колбер зад него), тоя господин от интендантството… държи в касата си деветстотин хиляди ливри, които са мои.

Кралят се обърна и погледна Колбер.

— Но… — започна интендантът смутено.

— Господинът — продължи Фуке да говори косвено за Колбер, — господинът е получил преди една седмица един милион и шестстотин хиляди ливри; сто хиляди ливри е платил на гвардейците; седемдесет и пет хиляди — на болниците; двадесет и пет хиляди — на швейцарците; сто и тридесет хиляди за хранителни продукти; хиляда за оръжие; десет хиляди за дребни разходи; значи не се лъжа, като смятам, че са останали деветстотин хиляди ливри.

И полуобръщайки се към Колбер, като високомерен началник към подчинения си, той каза:

— Погрижете се, господине, тия деветстотин хиляди ливри да бъдат предадени довечера в злато на негово величество.

— Но — забеляза кралят — тогава ще станат два милиона и петстотин хиляди ливри!

— Всемилостиви господарю, тия петстотин хиляди ливри в повече ще бъдат джобни пари на негово кралско височество. Чувате ли, господин Кол бе р? Довечера до осем часа.

И с тия думи, като се поклони почтително на краля, суперинтендантът отстъпи заднишком към вратата, без да удостои нито с един поглед завистника, когото беше изравнил със земята.

Колбер разкъса от яд фландърските си дантели и прехапа устните си до кръв.

Фуке не беше стигнал до вратата на кабинета, когато лакеят мина покрай него и извика:

— Куриер от Бретан за негово величество.

— Господин д’Ербле имаше право — прошепна Фуке, — като извади часовника си, — един час и петдесет и пет минути. Време беше!