Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 40 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
dd (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (29 януари 2007)

Вторият том на романа е: „Още десет години по-късно — Луиз дьо Ла Валиер“.

 

Източник: http://dubina.dir.bg

Книжното тяло предостави Огнян Лашев.

 

Издание:

Александър Дюма. Още десет години по-късно. Виконт дьо Бражелон

„Народна младеж“, София, 1975

Редактор Борчо Обретенов

Художник Борис Ангелушев

Худ. оформление Иван Стоилов

Художествен редактор Петър Тончев

Технически редактор Маргарита Воденичарова

Коректори Маргарита Георгиева и Лиляна Иванова

 

Alexandre Dumas, Le Vicomte de Bragelonne, Dix ans plus tard

A. Le Vasseur et Cie, editeurs. Paris

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от dd според хартиенотото издание

Статия

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
АвторАлександър Дюма - баща
Първо издание1847–1850 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаДвадесет години по-късно
Следващаняма

„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

XXX
АКЦИИТЕ НА ДРУЖЕСТВОТО ПЛАНШЕ И С\Е СЕ ПОКАЧВАТ ОТНОВО ДО НОМИНАЛНАТА ЦЕНА

През време на пътуването Мънк говореше с д’Артанян само когато не можеше да се избегне разговорът. Например когато французинът закъсняваше за яденето, лошо ядене, което се състоеше от солена риба, сухари и хвойнова ракия, Мънк го викаше и му казваше:

— Да ядем, господине!

И нито дума повече. При важни случаи обикновено д’Артанян говореше малко и затова от краткостта на Мънк извади неблагоприятно предзнаменование за резултата на поръчението си. Впрочем той имаше много свободно време и непрекъснато се мъчеше да отгатне как Атос се е видял с Чарлз II, как с него са подготвяли тайно това пътуване, как най-после се е вмъкнал в лагера на Мънк; и клетият лейтенант на мускетарите си скубеше по косъм от мустаците всеки път, когато си мислеше, че навярно Атос беше кавалерът, който придружаваше Мънк в прословутата нощ на отвличането.

Най-после след две денонощия Кейзер, който изпълняваше всички заповеди на Мънк, спря на брега на мястото, определено от генерала. Това беше точно устието на малката река, край която Атос беше избрал жилището си.

Денят преваляше; хубавото слънце, подобно на нажежен стоманен щит, скриваше долния край на диска си под синята линия на морето. Фелуката продължаваше да плава напред, нагоре по реката, която на това място е доста широка; но нетърпеливият Мънк заповяда да спрат на брега и Кейзер го свали заедно с д’Артанян на тинестия бряг, в тръстиките.

Решил да се подчинява, д’Артанян вървеше след Мънк абсолютно както вързана мечка върви подир господаря си; но положението му го оскърбяваше силно и той мърмореше съвсем ниско, че не заслужава да се служи на кралете и че най-добрият от тях не струва нищо.

Мънк вървеше с бързи крачки. Той сякаш не беше още уверен, че се намира отново на английска земя, а в далечината вече се виждаха ясно къщите на моряците и рибарите, пръснати по малката крайбрежна улица на това скромно пристанище.

Изведнъж д’Артанян извика:

— О, боже мой! Там гори къща. Мънк вдигна очи. Действително в една от къщите започваше пожар. Беше запален един малък навес до къщата и пламъкът лижеше вече покрива й. Свежият вечерен вятър помагаше на пожара.

Двамата пътници ускориха крачките си, чуха силни викове и като се приближиха, видяха войници, които размахваха оръжията си и протягаха юмруци към запалената къща. Тия закани им бяха попречили да забележат приближаването на фелуката.

Мънк се опря внезапно и за първи път изказа мисълта си с думи.

— Ах! — рече той. — Това не са може би моите войници, а на Ламберт.

Тия думи съдържаха едновременно скръб, страх и укор, които д’Артанян разбра чудесно. Действително през отсъствието на генерала Ламберт можеше да е водил сражение, да е победил, да е разпръснал парламентаристите и да е заел с войската си мястото на Мънковата армия, лишена от предводителя си. При това предположение, което мина от главата на Мънк в ума на д’Артанян, мускетарят направи тоя извод:

„Ще се случи едно от двете: или Мънк е отгатнал и тогава тук има сто ламбертисти, тоест неприятели, които ще ме приемат чудесно, защото на мене дължат победата си; или нищо не се е променило и Мънк, зарадван, че е намерил лагера си на предишното място, няма да се покаже много безмилостен в репресалиите си.“

Като мислеха така, двамата пътници вървяха напред и се намериха сред малка група моряци, които гледаха тъжно горящата къща, но не смееха да кажат нищо, защото се страхуваха от заплахите на войниците. Мънк се обърна към един от тия моряци.

— Какво се е случило? — попита той…

— Господине — отговори морякът, като не позна в Мънк генерала, който се беше загърнал с дебело наметало, — в тая къща живееше чужденец и войниците почнаха да го подозират. Тогава те поискаха да влязат при него под предлог, че трябва да го заведат в лагера; но той не се уплаши от числеността им и каза, че ще убие първия, който се опита да прекрачи прага на вратата; и тъй като някакъв смелчага се спусна напред, французинът го просна на земята с един пистолетен изстрел.

— А, французин ли? — попита д’Артанян, като си потърка ръцете. — Добре!

— Как, добре? — рече морякът.

— Не, не, исках да кажа… Езикът ми се обърка.

— После, господине? Другите войници се разяриха като лъвове; стреляха над сто пъти с мускети по къщата; но французинът беше защитен от стената, и всеки път, когато искаха да влязат през вратата, получаваха по един куршум от лакея му, който стреля много точно! Всеки път, когато заплашваха прозореца, срещаха пистолета на господаря. Вижте, има седем убити.

— А, храбри ми съотечественико! — извика д’Артанян. — Чакай, чакай, идвам ти на помощ и ние ще се разправим с цялата тая сган!

— Един миг, господине — каза Мънк, — чакайте!

— Дълго ли?

— Не, колкото да задам един въпрос.

След това се обърна към моряка и с вълнение, което не можа да скрие въпреки цялото си самообладание, попита:

— Приятелю, моля ви се, на кого са тия войници?

— На кого искате да бъдат? Разбира се, на тоя бесен Мънк!

— Значи не е имало сражение?

— Какво ти сражение? Армията на Ламберт се топи като априлски сняг. Всички бягат при Мънк, офицери и войници. След една седмица Ламберт няма да има повече от петдесет души.

Рибарят беше прекъснат от нов залп срещу къщата и от нов пистолетен изстрел, който отговори на тоя залп и просна на земята най-смелия от нападателите. Гневът на войниците стигна връхната си точка.

Огънят се издигаше все по-високо и над къщата се виеха кълбета от пламъци и дим. Д’Артанян не можа да се сдържи повече.

— Пусто да остане! — каза той на Мънк, като гледаше накриво. — Вие сте генерал, а оставяте войниците си да палят къщите и да убиват хората! И гледате спокойно това, като си греете ръцете на огъня на пожара! Пусто да остане! Вие не сте човек!

— Търпение, господине, търпение! — рече Мънк усмихнато.

— Търпение! Търпение! Докато тоя храбър благородник бъде опечен, нали?

И д’Артанян поиска да се спусне.

— Останете, господине! — каза Мънк заповеднически.

И сам тръгна към къщата. Точно в това време един офицер се приближи до нея и каза на обсадения:

— Къщата гори, след един час ще бъдеш опечен! Има още време. Ако ни кажеш всичко, което знаеш за генерал Мънк, ще ти подарим живота. Отговаряй или, кълна се в свети Патрик…

Обсаденият не отговори. Навярно пълнеше пистолета си.

— Отидоха за подкрепление — продължи офицерът, — След четвърт час около къщата ще има сто души.

— Аз ще отговоря, когато всички се отдалечат — обади се французинът; — аз искам да изляза свободен, да отида сам в лагера или в противен случай убийте ме тук!

— Гръм и мълния! — извика д’Артанян. — Но това е гласът на Атос! Ах, мръсници!

И шпагата му блесна извън ножницата. Мънк го спря и сам се спря, а след това каза със звучен глас:

— Хей, какво става тук? Дигби, защо е тоя пожар? Защо са тия викове?

— Генералът! — извика Дигби и изпусна шпагата.

— Генералът! — повториха войниците.

— Е, какво чудно има тук? — рече Мънк със спокоен глас.

После, когато всички млъкнаха, той запита:

— Кой запали къщата? Войниците наведоха глави.

— Какво, аз питам и не ми се отговаря! — завика Мънк. — Какво, аз укорявам и никой не се оправдава! И пожарът продължава, струва ми се, а?

Веднага двадесетте души се спуснаха за кофи, делви, бъчви и се заловиха да гасят пожара също тъй усърдно, както минута преди това го разпалваха. Но преди всички д’Артанян постави стълба до стената на къщата, като викаше:

— Атос! Аз съм, аз, д’Артанян! Не ме убивайте, мили приятелю!

И след няколко минути стискаше графа в прегръдките си.

През това време Гримо с обикновеното си хладнокръвие разрушаваше укреплението в долния етаж и след като отвори вратата, застана спокойно на прага със скръстени ръце. Само като чу гласа на д’Артанян, изпусна възклицание от изненада.

Щом угасиха огъня, смутените войници се приближиха до генерала. Дигби вървеше начело.

— Генерале, простете ни — каза той. — Ние извършихме всичко това от любов към ваша светлост, мислехме, че сте изчезнали.

— Вие сте луди, господа. Изчезнал! Нима такъв човек като мене изчезва? Да не би случайно да не ми е позволено да отсъствувам, ако намеря за добре, без да ви предупредя? Да не би случайно да ме вземате за обикновен гражданин? Нима един благородник, мой приятел, мой гост, трябва да бъде обсаден, сгащен, заплашен със смърт, защото върху него е паднало подозрение? Какво означава тая дума „подозрение“? Бог да ме убие, ако не разстрелям всички, които тоя честен благородник не е изпратил на оня свят!

— Генерале — жално каза Дигби, — ние бяхме двадесет и осем души: осем загинаха.

— Позволявам на господин граф дьо Ла Фер да присъедини към тия осем и останалите двадесет — рече Мънк.

И подаде ръка на Атос.

— Идете всички в лагера — каза Мънк. — Господин Дигби, вие ще бъдете един месец под арест.

— Генерале…

— Това ще ви научи, господине, да действувате Друг път само по мои заповеди.

— Заповяда ми лейтенантът, генерале.

— Лейтенантът не може да ви дава такива заповеди и тогава той ще отиде под арест на ваше място, ако действително ви е заповядал да изгорите тоя благородник.

— Той не заповяда това, генерале; той заповяда да го заведем в лагера; но господин графът не искаше да ни последва.

— Аз не исках да ограбят къщата ми — каза Атос, като погледна многозначително Мънк.

— И добре сте направили… В лагера, ви казах! Войниците се отдалечиха с наведени глави.

— Сега, когато сме сами — рече Мънк на Атос, — бъдете тъй добър да ми кажете, господине, защо упорствувахте да останете тук? Вашата фелука е толкова близо…

— Чаках ви, генерале — отговори Атос. — Нали ваша светлост ми определи среща след една седмица?

Един красноречив поглед на д’Артанян показа на Мънк, че тия двама тъй храбри и тъй честни мъже не се бяха сговорили да го отвлекат. Той знаеше вече това.

— Господине — се обърна Мънк към д’Артанян, — вие имахте пълно право. Бъдете тъй добър и ме оставете да поприказвам една минута с господин граф дьо Ла Фер.

Д’Артанян се възползува от случая и отиде да се поздрави с Гримо.

Мънк поиска позволение от Атос да влезе в стаята му. Тя беше още пълна с дим и изпочупени предмети. Повече от петдесет куршума бяха минали през прозореца и бяха обезобразили стените. Вътре се намери маса, мастилница и всичко необходимо за писане. Мънк взе перо, написа само един ред, подписа се, сгъна хартията, запечата писмото с пръстена си, връчи посланието на Атос и му каза:

— Господине, занесете, ако обичате, това писмо на краля Чарлз II и заминете още сега, ако нищо не ви задържа тук.

— А буренцата? — попита Атос.

— Рибарите, които ме доведоха, ще ви помогнат да ги пренесете на фелуката. Ако е възможно, заминете след един час.

— Добре, генерале — рече Атос.

— Господин д’Артанян! — извика Мънк от прозореца.

Д’Артанян се качи бързо.

— Прегърнете приятеля си и се сбогувайте с него, господине, защото той се завръща в Холандия.

— В Холандия! — се провикна д’Артанян. — А аз?

— Вие сте свободен да го последвате, господине, но аз ви моля много да останете — каза Мънк. — Ще ми откажете ли?

— О, не, генерале, на вашите заповеди съм! Д’Артанян прегърна Атос и едва успя да се сбогува с него. Мънк ги наблюдаваше двамата. След това той проследи лично приготовленията за заминаването, пренасянето на буренцата във фелуката, качването на Атос в нея, а после улови подръка силно смаяния, силно развълнувания д’Артанян и го поведе към Нюкасъл. Докато вървеше подръка с Мънк, д’Артанян си шепнеше:

— Е, е, струва ми се, че акциите на дружеството Планше и съдружие се покачват отново!