Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 40 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
dd (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (29 януари 2007)

Вторият том на романа е: „Още десет години по-късно — Луиз дьо Ла Валиер“.

 

Източник: http://dubina.dir.bg

Книжното тяло предостави Огнян Лашев.

 

Издание:

Александър Дюма. Още десет години по-късно. Виконт дьо Бражелон

„Народна младеж“, София, 1975

Редактор Борчо Обретенов

Художник Борис Ангелушев

Худ. оформление Иван Стоилов

Художествен редактор Петър Тончев

Технически редактор Маргарита Воденичарова

Коректори Маргарита Георгиева и Лиляна Иванова

 

Alexandre Dumas, Le Vicomte de Bragelonne, Dix ans plus tard

A. Le Vasseur et Cie, editeurs. Paris

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от dd според хартиенотото издание

Статия

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
АвторАлександър Дюма - баща
Първо издание1847–1850 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаДвадесет години по-късно
Следващаняма

„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

LXXXIV
В МОРЕТО

На другия ден времето беше малко по-спокойно, макар че вятърът продължаваше да духа. Но слънцето се издигна в червен облак и окървавените му лъчи заискриха върху гребените на черните вълни.

От стражевите кули нетърпеливо наблюдаваха.

Към единадесет часа сутринта беше даден сигнал, че идва кораб; той плуваше с разперени платна; два други Го следваха на разстояние половин възел.

Те летяха като стрели, пуснати от мощен стрелец, но морето беше тъй развълнувано, че бързината на движението не намаляваше страничното клатушкане, което навеждаше корабите ту надясно, ту наляво.

Скоро формата на корабите и цветът на флаговете показаха, че това е английска флота. Начело вървеше кораб с адмиралско знаме; на него пътуваше принцесата.

Веднага се пръсна слухът, че принцесата пристига. Всички френски благородници побързаха да отидат на пристанището; народът се втурна към кейовете и вълнолома.

След два часа изостаналите кораби настигнаха адмиралския кораб и трите, сигурно не смеейки да влязат в тесния проход на пристанището, хвърлиха котва между Хавър и Хев.

Веднага след това адмиралският кораб поздрави Франция с дванадесет топовни гърмежа; фортът Франсоа I му отговори със същото.

В същия миг сто лодки излязоха в морето; те бяха украсени със скъпи тъкани и бяха предназначени да закарат френските благородници до корабите, които стояха на котва.

Но достатъчно беше да се погледне как те се клатушкаха силно дори в пристанището, как отвъд вълнолома се издигаха огромни вълни, които със страшно бучене се разбиваха в каменистия бряг, за да се разбере, че нито една от тия лодки няма да измине и четвърт от разстоянието до корабите, без да се преобърне.

Но въпреки вятъра и бурята една лоцманска лодка се готвеше да излезе от пристанището, за да отиде да си предложи услугите на английския адмирал.

Дьо Гиш търсеше по-издръжлива лодка, която да му даде възможност да стигне до английските кораби, когато забеляза крайбрежния лоцман, който се готвеше да отплува.

— Раул — каза той, — не намираш ли, че за разумни и силни същества като нас е срамно да отстъпваме пред грубата сила на вятъра и вълните?

— Точно за това си и мислех — отговори Бражелон.

— Е добре, искаш ли да се качим на тая лодка и да се впуснем в морето? Искаш ли, дьо Вард?

— Внимавайте: ще се удавите — каза Маникан.

— И то напразно — прибави дьо Вард, — тъй като при тоя насрещен вятър няма да стигнете никога до корабите.

— Значи отказваш?

— Да, бога ми! На драго сърце бих пожертвувал живота си в борба с хората — отвърна той, като гледаше изпод око Бражелон, — но нямам ни най-малко желание да се бия с удари на греблата срещу потоците солена вода.

— А аз — отговори Маникан — съвсем не бих искал да погубя единствения приличен костюм, който ми остава; от пръските на солената вода остават петна.

— Значи и ти отказваш? — извика дьо Гиш.

— Категорично; вярвай ми, ще се откажа по-скоро два пъти, отколкото веднъж.

— Но вижте — извика дьо Гиш, — виж, дьо Вард, виж, Маникан, там, от юта на адмиралския кораб, ни гледат принцесите.

— Още едно основание, мили приятелю, да не се къпя по най-смешен начин пред тях!

— Това ли е последната ти дума, Маникан?

— Да.

— Това ли е последната ти дума, дьо Вард?

— Да.

— Тогава ще ида съвсем сам.

— О, не — каза Раул, — аз ще дойда с тебе: струва ми се, че се разбрахме.

Истината е, че Раул, който съвсем безстрастно преценяваше опасността, виждаше неминуемата опасност; но чувствуваше силно желание да извърши нещо, от което се отказваше дьо Вард.

Лодката тръгваше. Дьо Гиш повика крайбрежния лоцман.

— Хей вие там — извика той, — трябват ни две места.

И като зави пет-шест пистола в късче хартия, хвърли ги в лодката.

— Изглежда, че не ви е страх от солената вода, млади господа, а? — запита лоцманът.

— Не ни е страх от нищо — отговори дьо Гиш.

— Тогава елате, господа.

Лоцманът приближи лодката до брега; един след друг, с еднаква лекота младите хора скочиха в нея.

— Хайде, момчета, дръжте се! — каза дьо Гиш. — В кесията ми има още двадесет пистола и ако стигнем до адмиралския кораб, те са ваши.

Веднага гребците се наведоха над греблата и лодката полетя по вълните.

Всички се заинтересуваха от това рисковано предприятие; жителите на Хавър се трупаха по насипите, всички погледи бяха насочени към отплувалите.

Крехката лодка ту като че ли увисваше за миг на пенестите гребени, ту, сякаш хвърлена от височината, се плъзгаше в дъното на ревящата бездна.

При все това след едночасова борба тя се приближи до адмиралския кораб, от който се отделяха вече две лодки, за да й дойдат на помощ.

— Там, върху крайната част на горната палуба на адмиралския кораб, под кадифен и хермелинов балдахин, висящ на здрави ремъци, седяха вдовствуващата кралица Анриет и младата принцеса; край тях стоеше адмиралът граф Норфолк. Те гледаха с ужас как лодката ту се издигаше към небето, ту потъваше в адската бездна, и виждаха на тъмното й платно стройните фигури на двамата френски благородници, които блестяха като светли видения.

Облегнал се на въжетата и покатерил се на рейте, екипажът се възхищаваше от храбростта на двамата смелчаци, от сръчността на лоцмана и от силата на моряците.

Тържествуващо „ура“ посрещна лодката.

Граф Норфолк, хубав млад човек на двадесет и шест — двадесет и осем години, дойде да посрещне пристигащите.

Дьо Гиш и Бражелон се изкачиха пъргаво по стълбата от дясната страна на кораба и придружени от граф Норфолк, отидоха да се поклонят на принцесите.

Уважението, а главно някакъв инстинктивен страх пречеха дотогава на граф дьо Гиш да погледне внимателно младата принцеса.

Напротив, тя го забеляза веднага и запита майка си:

— Това не е ли принцът, когото видяхме в лодката? Кралица Анриет, която познаваше принца по-добре от дъщеря си, се усмихна при тая заблуда на самолюбието и и отговори:

— Не, това е господин дьо Гиш, неговият любимец, нищо повече.

При тоя отговор принцесата се видя принудена да потисне инстинктивната благосклонност, предизвикана от смелостта на графа.

Точно в тоя миг, когато тя зададе на майка си въпроса за графа, дьо Гиш се осмели най-после да вдигне очи към нея и можа да сравни оригинала с портрета.

Когато видя бледното лице, живите очи, чудната кестенява коса, тръпнещите устни, кралското движение на ръката, с което тя сякаш и благодареше, и насърчаваше едновременно, той беше обзет от такова вълнение, че щеше да залитне, ако Раул не го беше подхванал.

Учуденият поглед на приятеля му и благосклонният жест на кралицата накараха дьо Гиш да се опомни.

С няколко думи той обясни поръчението си, като каза, че е изпратен от негово височество; след това, според изискванията на етикета, се поклони на адмирала и на различните знатни англичани, който заобикаляха кралицата и принцесата.

Раул беше представен на свой ред и бе приет благосклонно; всички знаеха каква роля беше изиграл граф дьо Ла Фер при реставрацията на краля Чарлз II; освен това именно графът водеше преговорите за брака, който връщаше във Франция внучката на Анри IV.

Раул говореше отлично английски; той стана преводач на приятеля си в разговора му с младите английски сеньори, които не знаеха френски език.

След малко се появи млад човек с чудна хубост и с разкошно облекло и въоръжение. Той се приближи до кралицата и принцесата, които приказваха с граф Норфолк, и каза със зле скривано нетърпение:

— Ваше величество и ваше височество, време е да слезем на брега.

При тая покана младата принцеса стана и щеше да приеме ръката, която живо й подаде младият хубавец, но адмиралът застана между младата принцеса и новодошлия.

— Един момент, ако обичате, милорд Бъкингам — каза той, — Сега слизането на брега е невъзможно за дамите. Морето е много бурно; но към четири часа навярно вятърът ще утихне; следователно ще отидем на брега едва довечера.

— Извинете, милорд — рече Бъкингам с раздразнение, което не се помъчи дори да скрие. — Вие задържате дамите, без да имате право на това. Нейно височество, уви, принадлежи на Франция и, както виждате, Франция я призовава чрез устата на своите посланици.

И той показа с ръка дьо Гиш и Раул, като същевременно им се поклони.

— Аз не предполагам — отговори адмиралът, — че тия господа желаят да изложат на опасност живота на кралицата и принцесата.

— Милорд, тия господа дойдоха, като плуваха срещу вятъра; позволете ми да мисля, че опасността няма да бъде по-голяма за дамите, ако плуват по вятъра.

— Тия господа са много храбри — каза адмиралът. — Вие видяхте, че мнозина стоеха на пристанището, но не посмяха да ги последват. Освен това желанието им да поднесат колкото се може по-скоро почитанията си на нейно височество и на височайшата й майка ги накара да се опълчат срещу морето, много лошо днес дори за моряци. Но тия господа, които ще дам за пример на моя щаб, не трябва да служат за пример на тия дами.

Като погледна крадешката, нейно височество забеляза, че по лицето на граф дьо Гиш се разля червенина.

Бъкингам не улови тоя поглед. Той наблюдаваше само Норфолк. Очевидно беше, че ревнува адмирала, и изглеждаше, че изгаря от желанието да изтръгне принцесите от неустойчивата почва на корабите, на която адмиралът беше крал.

— Впрочем — забеляза Бъкингам — аз се обръщам към мнението на нейно височество.

— А аз, милорд — отвърна адмиралът, — се обръщам към моята съвест и моята отговорност. Аз обещах да предам нейно височество здрава и читава на Франция и ще удържа обещанието си.

— Но все пак, господине…

— Милорд, позволете ми да ви напомня, че тук аз командувам.

— Знаете ли какво говорите, милорд? — запита Бъкингам високомерно.

— Напълно… и го повтарям: тук аз командувам, милорд; и всичко ми се подчинява: морето, вятърът, корабите и хората.

Това бяха благородни думи и казани с достойнство. Раул забеляза какво впечатление направиха те на Бъкингам. Херцогът потрепера с цялото си тяло и облегна гръб на една от подпорите на палатката, за да не падне; очите му се наляха с кръв и свободната му ръка легна върху дръжката на шпагата му.

— Милорд — каза кралицата, — позволете ми да ви кажа, че напълно споделям мнението на граф Норфолк; освен това, ако дори нямаше такава мъгла, каквато пада в тоя момент, ако времето беше ясно и благоприятно, ние всички би трябвало да отделим няколко часа на тоя човек, който тъй благополучно и с такива големи грижи ни доведе до френските брегове, където трябва да се раздели с нас.

Вместо да отговори, Бъкингам погледна въпросително нейно височество.

Принцесата, полускрита под надипления кадифен и извезан със злато балдахин, не чуваше нищо. Тя гледаше граф дьо Гиш, който приказваше с Раул.

Това беше нов удар за Бъкингам; стори му се, че в погледа на принцеса Анриет прочете чувство, което бе по-дълбоко от просто любопитство.

Херцогът се оттегли, като залиташе, и се блъсна в главната мачта.

— Херцог Бъкингам не е свикнал с морето — на френски каза кралицата майка; — затова навярно желае толкова силно да стъпи на твърда земя.

Младият човек чу думите й, побледня, отчаяно отпусна ръце и се оттегли, като сля в една въздишка отдавнашната си любов с новата си омраза.

Между това адмиралът, без да се безпокои повече за недоволството на Бъкингам, заведе кралицата и принцесата в каютата си на кърмата, където беше сложен обяд, достоен за всички сътрапезници.

Адмиралът седна отдясно на нейно височество, а от лявата й страна сложи граф дьо Гиш.

Обикновено това място заемаше Бъкингам.

Затова, като влезе в трапезарията, херцогът усети болка. Етикецията, тая друга кралица, която трябваше да уважава, го понизи и му даде по-ниско място от предишното.

От своя страна дьо Гиш, побледнял от щастие още повече, отколкото съперникът му от гняв, седна с трепет на стола край принцесата, копринената рокля на която, допирайки се леко до тялото му, го караше да изтръпва от непозната дотогава наслада.

След обеда Бъкингам се спусна към принцесата, за да и предложи ръка.

Но сега настъпи редът на дьо Гиш да даде урок на херцога.

— Милорд — каза той, — бъдете тъй добър отсега нататък да не заставате вече между нейно кралско височество принцесата и мене. Отсега нататък нейно кралско височество принадлежи действително на Франция и когато нейно кралско височество ми прави честта да се допира до ръката ми, тя се допира до ръката на господин принца, брата на краля.

Като каза тия думи, той сам предложи ръката си на младата принцеса с такава явна плахост и в същото време с такова мъжествено благородство, че сред англичаните се чу шепот от възхищение, а Бъкингам въздъхна дълбоко от мъка.

Раул обичаше; Раул разбра всичко.

Той погледна приятеля си с такъв дълбок поглед, с какъвто само приятелят или майката обгръщат детето или приятеля, за да го предпазят от невярна стъпка.

Най-после към два часа слънцето се показа, вятърът утихна, морето стана гладко като голямо кристално огледало, мъглата по брега се разкъса като було и отлетя на парцали.

И тогава се появиха приветливите брегове на Франция, осеяни с бели къщи, които се открояваха или върху зеленината на дърветата, или на небесната синева.