Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 40 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
dd (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (29 януари 2007)

Вторият том на романа е: „Още десет години по-късно — Луиз дьо Ла Валиер“.

 

Източник: http://dubina.dir.bg

Книжното тяло предостави Огнян Лашев.

 

Издание:

Александър Дюма. Още десет години по-късно. Виконт дьо Бражелон

„Народна младеж“, София, 1975

Редактор Борчо Обретенов

Художник Борис Ангелушев

Худ. оформление Иван Стоилов

Художествен редактор Петър Тончев

Технически редактор Маргарита Воденичарова

Коректори Маргарита Георгиева и Лиляна Иванова

 

Alexandre Dumas, Le Vicomte de Bragelonne, Dix ans plus tard

A. Le Vasseur et Cie, editeurs. Paris

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от dd според хартиенотото издание

Статия

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
АвторАлександър Дюма - баща
Първо издание1847–1850 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаДвадесет години по-късно
Следващаняма

„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

XXIII
КЪДЕТО АВТОРЪТ Е ПРИНУДЕН, ПРОТИВ ВОЛЯТА СИ, ДА СЕ ЗАНИМАЕ МАЛКО С ИСТОРИЯ

Докато кралете и хората се занимаваха така с Англия, която се управляваше съвсем сама и която, трябва да го кажем за нейна похвала, никога не се беше управлявала толкова лошо, един човек, на който бог беше спрял погледа си и сложил пръста си, един човек, предопределен, да впише името си с блестящи букви в историята, продължаваше пред очите на всички своето тайнствено и смело дело. Той вървеше напред, но никой не знаеше къде отива, макар че не само Англия, а и Франция, и Европа виждаха, че той върви с твърди стъпки и гордо вдигната глава. Ще кажем тук всичко, което по това време се знаеше за тоя човек.

Мънк се обяви за свободата на Rump parliament или, ако предпочитате, „парламентчето“, както го наричаха тогава; същият парламент, който генерал Ламберт (по подражание на Кромуел, на когото беше сподвижник) подложи на такава плътна блокада, за да му наложи волята си, че през това време нито един член не можа да излезе оттам и само един — Пиер Уентуърт — можа да влезе в него.

Ламберт и Мънк — всичко се свеждаше до тия двама души; първият беше представител на военния деспотизъм, а вторият — на републиканската идея в чистия и вид. Двамата бяха единствените политически представители на революцията, в която Чарлз I изгуби най-напред короната, а после и главата си.

Впрочем Ламберт не криеше намеренията си; той искаше да състави чисто военно правителство и да стане глава на това правителство.

Твърд републиканец, както казваха някои, Мънк искаше да поддържа Rump parliament, това видимо, макар и изродено представителство на републиката. Ловък честолюбец, както казваха други, Мънк просто искаше да си направи от тоя парламент, наглед покровителствуван от него, едно здраво стъпало към трона, от който Кромуел беше успял да свали краля, но върху който не се бе осмелил да седне.

По такъв начин Ламберт, като преследваше парламента, и Мънк, като го поддържаше, се обявиха мълчаливо за неприятели един на друг.

Ето защо Мънк и Ламберт намислиха най-напред всеки да си състави армия: Мънк в Шотландия, където се намираха презвитерианците и роялистите, т.е. недоволните; Ламберт в Лондон, където се намираше, както винаги, най-силната опозиция срещу властта, която беше под носа и.

Мънк умиротвори Шотландия, образува там армия и си създаде убежище; армията пазеше убежището. Мънк знаеше, че още не беше дошъл денят, отбелязан от всевишния, в който можеше да се извърши преврат; затова и шпагата му сякаш се бе срасла с ножницата. Непристъпен в своята дива и планинска Шотландия, абсолютен генерал, крал на армия от единадесет хиляди стари войници, които неведнъж беше водил към победа, той знаеше лондонските интриги много по-добре от Ламберт, който държеше гарнизон в старата част на града. Такова беше положението на Мънк, когато на сто левги от Лондон той се обяви, за защитник на парламента. Ламберт, обратното, както казахме вече, живееше в столицата. Тук беше съсредоточил всичките си действия и бе обединил около себе си всичките си приятели и цялото простолюдие, винаги готово да подпомага неприятелите на установената власт.

И така Ламберт узна в Лондон, че Мънк помагаше на парламента от границите на Шотландия. Той разбра, че няма време за губене, че Туийд не е толкова далеч от Темза и че една армия, особено когато е добре командувана, бързо ще премине от едната река до другата. Освен това знаеше, че като прониква постепенно в сърцето на Англия, армията на Мънк ще расте като снежна топка; която да му послужи за стъпало към преследваната цел. Затова Ламберт събра армията си, страхотна по състав и по брой, и се впусна срещу Мънк, който, подобно на разумен мореплавател, плаващ между подводни скали, се движеше напред бавно и с вдигнат нос, като слушаше шума и душеше вятъра, идващи от Лондон.

Двете армии се срещнаха край Нюкасъл. Ламберт пристигна пръв и зае града.

Винаги предпазлив, Мънк се спря, където беше, и настани генералния си щаб в Колдстрийм на Туийд.

Като видя Ламберт, армията на Мънк изпадна във възторг; обратното, като видя Мънк, армията на Ламберт се обезсърчи. Можеше да се помисли, че тия безстрашни бойци, които вдигаха толкова шум в лондонските улици, бяха тръгнали с надеждата да не срещнат никого и сега, когато срещнаха армия, която развя пред тях не само знамето си, но също тъй делото и убеждението си, можеше да се помисли, казваме, че тия безстрашни бойци започнаха да размишляват, че не са такива добри републиканци като войниците на Мънк, които поддържаха парламента, докато Ламберт не поддържаше нищо, нито дори себе си.

А пък Мънк навярно беше обзет от най-тъжни мисли, защото историята разказва — а знае се, че тая целомъдрена дама не лъже никога, — защото историята разказва, че в деня на пристигането му в Колдстрийм не са могли да намерят нито един овен в целия град.

Ако командуваше английска армия, Мънк сигурно Щеше да се бои, че ще дезертира цялата армия. Но шотландците не приличат на англичаните, за които кървавото месо е от първа необходимост. Шотландците, бедни и скромни хора, могат да се хранят с малко ечемик, счукан между два камъка, размесен с вода от чешмата и опечен на нажежен камък.

След като получиха порцията си ечемик, шотландците престанаха да се безпокоят дали в Колдстрийм има, или няма месо.

Не свикнал на ечемичените питки, Мънк беше гладен; щабът му, също тъй изгладнял като него, гледаше тревожно надясно и наляво, за да узнае какво се готви за вечеря.

Мънк изпрати да съберат сведения; пристигнали в града, разузнавачите му не срещнаха никого и намериха, че всички бюфети са празни; на месарите и хлебарите нямаше какво да се надяват. В Колдстрийм не се намери дори късче хляб за трапезата на генерала.

С постепенното завръщане на разузнавачите, разказите на които ставаха все по-обезпокоителни, Мънк, виждайки ужаса и обезсърчението по лицата на всички, обяви, че не е гладен; впрочем ще ядат на другия ден, защото Ламберт е навярно тук с намерението да започне битка, тоест с намерението да даде хранителните си продукти, ако Нюкасъл бъде превзет, или да избави завинаги войниците на Мънк от глад, ако бъде победител.

Тая утеха подействува само на малцина; но това нямаше голямо значение за Мънк, защото в него под външността на снизходителност се криеше най-страшен деспотизъм.

Затова всички бяха принудени да бъдат доволни или поне да изглеждат доволни. Също тъй изгладнял като хората си, Мънк се отнесе с пълно безразличие към липсващия овен, отряза едно дълго колкото половин пръст късче тютюн, който взе от един свой сержант, и започна да го дъвче, като уверяваше лейтенантите си, че гладът е илюзия, че не може да се чувствува глад, когато може да се даде работа на зъбите.

Тая шега задоволи някои от тия, които не бяха останали убедени от първото заключение, извадено от близостта на Ламберт; броят на неподатливите се намали; караулите бяха поставени, патрулите — разпратени, а генералът продължи оскъдното си ядене в откритата палатка.

Между неговия лагер и неприятелския се издигаше старо абатство, от което днес са останали само няколко развалини, но което тогава беше в пълен блясък и се наричаше Нюкасълско абатство. То беше построено на широк участък, който нямаше връзка нито с полето, нито с реката, защото беше почти цяло блато, подхранвано от изворите и поддържано от дъждовете. Но сред тия локви, покрити с високи треви и тръстики, се намираха ивици твърда земя, които едно време бяха превърнати в зеленчукова градина, парк, изящна градина и други допълнения на абатството; то приличаше на огромен морски паяк, тялото на който е съвсем кръгло, а пипалата се разклоняват много неправилно на различни страни.

Зеленчуковата градина, най-дългото пипало на абатството, се простираше до лагера на Мънк. За нещастие, както казахме вече, беше началото на юни и зеленчуковата градина, занемарена при това, не предлагаше почти нищо на шотландската армия.

Мънк заповяда да пазят това място като най-подходящо за внезапни нападения. Зад абатството се виждаха огньовете на неприятелския лагер; но между тия огньове и абатството се простираше Туийд, който разкриваше блестящите си води под гъстата сянка на няколко големи зелени дъбове.

Мънк познаваше отлично тая позиция — Нюкасъл и неговите околности му бяха служили много пъти за главна квартира. Той знаеше, че през деня може би неприятелят ще изпрати разузнавачи в тия развалини, където може да стане престрелка, но през нощта не ще се осмели да се яви тука. Затова Мънк се чувствуваше в безопасност.

И така войниците му можаха да видят как той след това, което гордо наричаше своя вечеря, тоест след дъвченето на тютюна, заспа, седнал в тръстиковото си кресло, като Наполеон в навечерието на Аустерлиц, и полуосветен от лампата, полуосветен от луната, която изгряваше на хоризонта.

Това показваше, че тогава беше около девет и половина часа вечерта.

Изведнъж Мънк беше събуден от тоя полусън, изкуствен може би, от тълпа войници, които дотичаха с весели викове и започнаха да тропат с крака по рейките на палатката, като шумяха, за да го събудят.

Нямаше нужда от такъв голям шум. Генералът отвори очи.

— Е, деца мои, какво има? — попита той.

— Генерале — отговориха няколко гласове, — генерале, вие ще вечеряте.

— Аз вечерях, господа — спокойно отговори той, — и както виждате, чаках храната да се смели спокойно. Но влезте и кажете какво ви е довело.

— Генерале, една добра новина.

— А, да не би Ламберт да е изпратил да ни кажат, че ще се бие утре?

— Не, но заловихме една рибарска лодка, която караше риба на лагера в Нюкасъл.

— И сте сбъркали, приятели мои. Лондонските господа са взискателни, те държат на първото си ястие; вие ще ги разсърдите много; тая вечер и утре те ще бъдат безмилостни. Много по-прилично е, повярвайте ми, да изпратите на господин Ламберт рибите и рибарите му, освен ако…

Генералът се замисли за миг.

— Кажете ми, моля ви се — продължи той, — какви са тия рибари?

— Пикардийски моряци, които ловили риба на френските или холандските брегове и били изхвърлени тук от бурята.

— Някои от тях говорят ли на нашия език?

— Началникът им ни каза няколко английски думи. Недоверието на генерала се пробуди, докато получаваше нови сведения.

— Добре — каза той. — Желая да видя тия хора, доведете ги тука.

Един офицер отиде веднага за тях.

— Колко са? — продължи да пита Мънк. — Каква им е лодката?

— Те са десет-дванадесет души, генерале, а лодката им е холандска, както ни се стори.

— И казвате, че карали риба за лагера на господин Ламберт, а?

— Да, генерале. И дори изглежда, че имат доста богат улов.

— Добре, ще видим — каза Мънк.

В тая минута офицерът се завърна и доведе началника на рибарите, човек на около петдесет — петдесет и пет години, но с хубав вид. Беше среден на ръст, с палто от дебел вълнен плат; шапката му бе нахлупена до очите; на пояса му висеше голям нож. Той ходеше, както вървят моряците, тоест неуверено, и поставяше краката право, сякаш забиваше колове.

Мънк впери хитър и проницателен поглед в рибаря и дълго го гледа. Рибарят му се усмихваше с тая полухитра, полуглупава усмивка, която е присъща на нашите селяни.

— Говориш ли английски? — го запита Мънк на чист френски език.

— Много лошо, милорд — отговори рибарят. Отговорът беше даден с бърз и отсечен глас, както говорят хората отвъд Лоара, а не малко провлечено, както говорят в западните и северните области на Франция.

— Но все пак говориш, нали? — попита Мънк, за да се вслуша още веднъж в изговора на рибаря.

— Е, ние, хората на морето, говорим по малко на всички езици — отвърна рибарят.

— Значи ти си моряк рибар?

— Днес съм рибар, милорд, и дори безподобен рибар. Аз улових един лаврак, който тежи най-малко тридесет фунта, и повече от петдесет кефала; улових и малки трески, които ще бъдат чудесни, като се опържат.

— Ти, струва ми се, си ловил повече риба в Гасконския залив, отколкото в Ламанш — каза му Мънк усмихнато.

— Наистина, аз съм южняк; но пречи ли това да бъда добър рибар, милорд?

— Съвсем не и аз купувам улова ти. Сега ми кажи откровено: на кого караше тая риба?

— Милорд, няма да скрия от вас, че отивах в Нюкасъл и карах лодката покрай брега, когато ни срещнаха конници и ни накараха да се върнем до лагера на ваша светлост, като ни заплашваха с мускетен залп. Тъй като нямах оръжие — прибави рибарят с усмивка, — трябваше да се подчиня.

— А защо отиваше при Ламберт, а не при мене?

— Милорд, ще си кажа истината. Ваша милост позволява ли да бъда откровен?

— Да, и дори заповядвам.

— Е добре, милорд, аз отивах при господин Ламберт, защото тия господа от града ядат добре и плащат добре, а вие, шотландците, пуританите, презвитерианците, не зная как да ви нарека, ядете малко и съвсем не плащате.

Мънк вдигна рамене, но в същото време не можа Да не се усмихне.

— А защо, като си южняк, ловиш риба по нашите брегове?

— Защото имах глупостта да се оженя в Пикардия.

— Да; но все пак Пикардия не е Англия.

— Милорд, човекът спуска лодката в морето, а бог и вятърът вършат останалото и й носят, където си искат.

— Значи ти нямаше намерение да слезеш на нашия бряг?

— И дума да не става!

— А къде отиваше?

— Ние се връщахме от Остенде, където бяха забелязани вече скумрии, когато изведнъж силен южен вятър ни отклони от пътя; като видяхме, че е безполезно да се борим с вятъра, ние се оставихме на него да ни носи. За да не изгубим улова, който беше добър, трябваше да го продадем в най-близкото английско пристанище. Най-близо беше Нюкасъл. Случаят беше добър, казаха ни — има много народ и в лагера, и в града. И лагерът, и градът са пълни с много богати и много изгладнели благородници, ни казаха още; тогава аз тръгнах към Нюкасъл.

— А де са другарите ти?

— О, другарите ми останаха в лодката! Те са прости моряци, нищо не знаят.

— А ти знаеш ли?… — попита Мънк.

— О, аз — отговори началникът и се засмя, — аз обиколих къде ли не с баща ми и зная как се казва су, екю, пистол, луидор и двоен луидор на всички европейски езици. Ето защо екипажът ми ме слуша като оракул и ми се подчинява като на адмирал.

— Значи ти сам избра господин Ламберт като най-добър клиент?

— Да, разбира се. И бъдете откровен, милорд, излъгал ли съм се?

— Ще видиш после.

— Във всеки случай, милорд, ако съм се излъгал, грешката е моя и не трябва да се сърдите за това на другарите ми.

„Да, не е глупав тоя хубостник!“ — помисли си Мънк.

Като помълча няколко минути и поразгледа рибаря, генералът попита:

— Ти каза, че идеш от Остенде, а?

— Да, милорд, право оттам, без криволичене.

— Следователно ти знаеш какво става сега тук, защото не се съмнявам, че във Франция и Холандия говорят за нашите работи. Какво прави тоя, който се нарича крал на Англия?

— О, милорд — извика рибарят с шумна и излиятелна откровеност, — ето един щастлив въпрос и вие попаднахте на най-подходящия човек, защото мога да ви дам безподобен отговор. Представете си, милорд, когато отивах в Остенде да продам малкото скумрия, която бяхме уловили, аз видях бившия крал: той се разхождаше по дюните и чакаше конете, които трябваше да го заведат в Хага. Един такъв висок, бледен, с черна коса и малко сурово лице. Изглежда, че съвсем не е добре със здравето и май че холандският въздух не му понася.

Мънк слушаше с голямо внимание бързия, цветист и многословен разказ на рибаря, на език, който не му беше роден; за щастие, както вече казахме, той го говореше с голяма лекота. От своя страна рибарят употребяваше различни думи — френски, английски, а понякога и думи, които не принадлежаха на никакъв език и които бяха гасконски. Впрочем очите му говореха за него, и то тъй красноречиво, че можеше да не се разберат думите му, но не можеше да не се разберат изразителните му погледи.

Генералът изглеждаше все повече и повече доволен от изпита.

— Навярно ти си чул, че тоя бивш крал, както го наричаш, отива в Хага с някаква цел.

— О, да, разбира се, чух това.

— И с каква цел?

— Все със същата. Нали все си мечтае да се върне в Англия?

— Наистина — прошепна Мънк замислен.

— При това — прибави рибарят — щатхалтерът… вие го знаете, милорд… Гийом II…

— Е, какво?

— Ще му помогне с всички сили.

— А, чу ли това?

— Не, но така мисля.

— Ти, както изглежда, си силен в политиката, а? — попита Мънк.

— О, милорд, ние, моряците, сме навикнали да имаме работа с водата и въздуха, тоест с двете най-непостоянни неща; следователно рядко се лъжем за останалото.

— Слушай — каза Мънк, като промени разговора, — разправят, че добре ще ни нахраниш.

— Ще се постарая, милорд.

— Най-напред за колко ще ни продадеш своя улов?

— Не съм тъй глупав да определям цената, милорд.

— Защо?

— Защото моята риба ви принадлежи.

— С какво право?

— С правото на по-силния.

— Но все пак моето намерение е да ти я платя.

— Вие сте много великодушен, милорд.

— И дори толкова, колкото тя струва.

— Аз не искам толкова.

— Е, какво искаш тогава?

— Искам да ми позволите да си отида.

— Къде? При генерал Ламберт ли?

— О, не! — извика рибарят. — Защо ще ходя в Нюкасъл, щом нямам риба?

— Във всеки случай изслушай ме.

— Слушам.

— Ще ти дам съвет.

— Как! Милордът иска да ми плати, и при това да ми даде добър съвет! Но милордът ми прави много голяма чест.

Мънк погледна съвсем втренчено рибаря, който все още му вдъхваше подозрение.

— Да, искам да ти платя и да ти дам съвет, защото едното е свързано с другото. И така, ако ти отидеш при генерал Ламберт…

Рибарят направи движение с главата и раменете, като че ли искаше да каже: „Дадено, щом непременно желаете това“.

— Не минавай през блатото — продължи Мънк. — Ти ще носиш пари, а в блатото съм скрил няколко шотландски отряда. Шотландците са несговорчиви хора, зле разбират езика, на който говориш, макар че той е съставен, както ми се струва, от три говора. Те могат да ти вземат онова, което ще ти дам; като се върнеш в родината си, ти ще почнеш да разказваш, че генерал Мънк има две ръце, едната шотландска, а другата английска, и че с шотландската ръка взема обратно онова, което е дал с английската.

— О, генерале, аз ще отида, където поискате, бъдете спокоен — каза рибарят с такъв страх, че можеше да се сметне за преувеличен. — Най-добре е да остана тук, ако ми позволите да остана.

— Не ще и дума — отговори Мънк с едва забележима усмивка. — Но все пак не мога да те оставя тук, в собствената ми палатка.

— Аз и не мисля за това, милорд, и желая само ваша светлост да ми посочи де иска да се настаня. Моля да не се безпокоите: за моряците нощта минава бързо.

— Тогава ще заповядам да те заведат в лодката ти.

— Както желае ваша светлост. Само ако ваша светлост изпрати с мене един дърводелец, аз ще му бъда до немай-къде благодарен за това.

— Защо?

— Защото господата от вашата армия теглеха лодката ми с въже срещу течението и я повредиха в крайбрежните скали, така че сега в нея има два фута вода, милорд.

— Още едно основание, за да се погрижиш за лодката си, струва ми се.

— Милорд, на ваше разположение съм — отвърна рибарят. — Ей сега ще разтоваря кошовете си, където заповядате, после ще ми платите, ако желаете, и ще ме пуснете, ако намерите за добре. Виждате, че съм крайно сговорчив.

— Добре, добре, ти не си лош човек — каза Мънк, изпитателният поглед на който не можа да намери нищо подозрително в светлите очи на рибаря. — Хей, Дигби!

Влезе един адютант.

— Заведете тоя човек и другарите му в малките палатки на кантините, пред блатата; там ще бъдат близо до лодката си и все пак няма да пренощуват във водата. Какво има, Спитхед?

Спитхед се наричаше сержантът, от който Мънк взе тютюн за вечеря.

Спитхед влезе в палатката на генерала, без да бъде повикан, и затова Мънк го запита защо е дошъл.

— Милорд — каза той, — в предните постове току-що дойде един френски благородник и иска да говори с ваша светлост.

Всичко това беше казано, разбира се, на английски.

Макар че разговорът се водеше на тоя език, рибарят потрепера леко; но Мънк не забеляза това, защото се занимаваше със сержанта.

— А кой е тоя благородник? — попита Мънк.

— Милорд — отговори Спитхед, — той ми каза името си, но тия проклети френски имена са толкова мъчни за шотландското гърло, че не можах да го запомня. Освен това караулите ми казаха, че той е същият благородник, който дойде вчера и който ваша светлост не благоволи да приеме.

— Наистина, имах военен съвет.

— Решава ли нещо милордът относно тоя благородник?

— Да, доведете го тука.

— Трябва ли да вземем предпазни мерки?

— Какви?

— Да му завържем очите например.

— А защо? Той ще види само онова, което желая да се види, тоест, че около себе си имам единадесет хиляди храбреци, които горят от нетърпение да пролеят кръвта си за парламента, Шотландия и Англия.

— А тоя човек, милорд? — попита Спитхед и показа рибаря, който през време на тоя разговор стоеше неподвижно като човек, виждащ всичко, но нищо не разбиращ.

— А, наистина — каза Мънк.

Той се обърна към търговеца на риба и прибави:

— Довиждане, любезни приятелю; аз ти намерих помещение. Дигби, отведете го. Не бой се, веднага ще ти се изпратят парите.

— Благодаря, милорд — рече рибарят. Той се поклони и излезе заедно с Дигби.

На сто крачки от палатката той видя другарите си, които си шепнеха оживено и сякаш се страхуваха. Направи им знак, който ги поуспокои.

— Хей, вие! — завика началникът. — Елате тука! Негова светлост генерал Мънк е тъй щедър, че ни плаща рибата, и тъй добър, че ни дава подслон за тая нощ.

Рибарите се присъединиха към началника си и водени от Дигби, малката група тръгна към кантините, където им бяха посочили квартира.

По пътя рибарите минаха в мрака край отряда, който водеше френския благородник при генерал Мънк.

Благородникът яздеше на кон, загърнат в широка мантия, и затова началникът на рибарите не можа да го види, макар че любопитствуваше много. А благородникът, като не знаеше, че минава покрай сънародници, дори не обърна внимание на тая малка група.

Адютантът настани гостите в една доста чиста палатка, откъдето бе изкарана една ирландска търговка; тя отиде със своите шест деца да нощува, където намери. Пред палатката гореше голям огън; той хвърляше пурпурната си светлина върху тревистите блатни води, набръчквани от доста хладния ветрец. След като настани моряците, адютантът им пожела лека нощ и им обърна внимание, че от палатката се виждат мачтите на лодката, която се клатушкаше на Туийд, следователно още не е, потънала. Това, както изглежда, зарадва безкрайно началника на рибарите.