Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 40 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
dd (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (29 януари 2007)

Вторият том на романа е: „Още десет години по-късно — Луиз дьо Ла Валиер“.

 

Източник: http://dubina.dir.bg

Книжното тяло предостави Огнян Лашев.

 

Издание:

Александър Дюма. Още десет години по-късно. Виконт дьо Бражелон

„Народна младеж“, София, 1975

Редактор Борчо Обретенов

Художник Борис Ангелушев

Худ. оформление Иван Стоилов

Художествен редактор Петър Тончев

Технически редактор Маргарита Воденичарова

Коректори Маргарита Георгиева и Лиляна Иванова

 

Alexandre Dumas, Le Vicomte de Bragelonne, Dix ans plus tard

A. Le Vasseur et Cie, editeurs. Paris

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от dd според хартиенотото издание

Статия

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
АвторАлександър Дюма - баща
Първо издание1847–1850 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаДвадесет години по-късно
Следващаняма

„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

LXXVIII
В КОЯТО ОТНОВО СЕ ПОЯВЯ НА ИСТИНСКАТА ГЕРОИНЯ НА ТАЯ ИСТОРИЯ

Зад госпожа дьо Сен Реми се изкачваше госпожица дьо Ла Валиер.

Тя чу как избухна гневът на майка й, разбра причината му и влезе разтреперана в стаята. Тук видя нещастния Маликорн, жалкият вид на когото би трогнал или разсмял всеки хладнокръвен зрител.

Действително той се беше укрил зад едно голямо кресло, за да избегне първите гневни пристъпи на госпожа дьо Сен Реми; той не се надяваше да я смекчи с думи, защото тя говореше по-високо от него и при това без прекъсване, но се осланяше на жестовете си, пълни с красноречие.

Старата дама не чуваше и не виждаше нищо: много отдавна тя не обичаше Маликорн.

Но гневът й беше прекалено голям, за да не се излее от Маликорн върху съучастницата му.

Дойде редът на Монтале:

— А вие, госпожице, да не би да се надявате, че няма да предам на нейно височество какво става у една от нейните почетни госпожици?

— О, мамо — извика госпожица дьо Ла Валиер, — за бога, смилете се…

— Мълчете, госпожице, и не си правете труда да се застъпвате за недостойни личности; вече достатъчно голямо нещастие е, че честно момиче като вас трябва Да вижда лош пример. А вие се и застъпвате? О, няма Да допусна това!

— Но — каза Монтале, като се разбунтува най-после, — наистина не разбирам защо се отнасяте така с мене? Да не би да правя нещо лошо?

— А тоя голям безделник, госпожице — продължи госпожа дьо Сен Реми, като показа Маликорн, — да не е дошъл за добро? Кажете.

— Нито за добро, нито за лошо, госпожо; просто е дошъл да ме види.

— Добре, добре — каза госпожа дьо Сен Реми, — нейно кралско височество ще бъде осведомена и сама ще отсъди.

— Във всеки случаи не виждам — отговори Монтале, — защо на господин Маликорн да бъде забранено да се среща с мене, щом има честни намерения?

— Честни намерения, с такова лице! — извика госпожа дьо Сен Реми.

— Благодаря ви от името на лицето ми, госпожо — обади се Маликорн.

— Елате, дъще моя, елате — продължи госпожа дьо Сен Реми; — хайде да предупредим нейно височество, че в същата минута, когато тя оплаква съпруга си, а ние нашия господар, в стария замък Блоа, в това обиталище на скръбта, се намират хора, които се забавляват и се веселят.

— О! — в един глас извикаха двамата обвиняеми.

— Една почетна госпожица! Една почетна госпожица! — продължи старата дама, като вдигна ръце към небето.

— Е добре, точно в това се лъжете, госпожо — каза силно раздразнената Монтале. — Аз не съм вече почетна госпожица, поне не съм почетна госпожица на нейно височество.

— Вие си давате оставката, госпожице? Много добре. Мога само да се радвам на такова решение — и се радвам.

— Аз не си давам оставката, госпожо; само преминавам на друго място, нищо повече.

— В буржоазията или в съдийското съсловие? — попита госпожа дьо Сен Реми презрително.

— Знайте, госпожо — отвърна Монтале, — че такова момиче като мене не може да служи в семейство на буржоа или съдии. Аз преминавам от нищожния двор, в който вие живуркате, в почти кралски двор.

— Аха, кралски двор! — каза госпожа дьо Сен Реми, като се мъчеше да се засмее. — Кралски двор, какво ще кажете за това, дъще моя?

И тя се обърна към госпожица дьо Ла Валиер, като искаше на всяка цена да я отведе по-далече от Монтале. Но Луиз не споделяше желанието на госпожа дьо Сен Реми и гледаше с хубавите си примирителни очи ту майка си, ту Монтале.

— Аз не казах „кралски двор“, госпожо — отговори Монтале, — защото принцеса Анриет Английска, която ще стане жена на негово кралско височество херцог Филип, не е кралица. Казах „почти кралски“ и не се излъгах, защото тя ще бъде снаха на краля.

Мълния да беше паднала върху замъка Блоа, не би замаяла толкова госпожа дьо Сен Реми, както последните думи на Монтале.

— Какво общо с това има нейно кралско височество принцеса Анриет? — промърмори старата дама.

— Казвам, че ще постъпя у нея като почетна госпожица: нищо друго.

— Като почетна госпожица? — едновременно извикаха госпожа дьо Сен Реми и госпожица дьо Ла Валиер: първата с отчаяние, а втората с радост.

— Да, госпожо, като почетна госпожица.

Старата дама наведе глава, сякаш ударът беше прекалено силен за нея.

Но почти веднага се изправи, за да пусне последния снаряд в противницата си.

— Охо — каза тя, — такива обещания се дават често. Хората се ласкаят с безумни надежди, но в последния миг, когато става въпрос да се изпълнят тия обещания, да се осъществят тия надежди, те забелязват с учудване, че голямото влияние, на което са разчитали, се разсейва като дим.

— О, госпожо, влиянието на моя покровител е неоспоримо и неговите обещания са равносилни на дела.

— А ще бъде ли нескромно да ви попитам за името на тоя тъй могъщ покровител?

— О, боже мой, не! Моят покровител е тоя господин — каза Монтале, като показа Маликорн, който през цялата тая сцена беше запазил най-невъзмутимо хладнокръвие и най-комична важност.

— Тоя господин! — извика госпожа дьо Сен Реми, като избухна в смях. — Тоя господин е ваш покровител! Човекът с толкова могъщо влияние, обещанията на когото са равносилни на дела, е господин Маликорн?

Маликорн се поклони.

А Монтале вместо отговор извади от джоба си грамотата и я показа на старата дама.

— Ето грамотата — каза тя.

Тоя път вече всичко се свърши. Като прочете набързо благословената грамота, старата дама сключи ръце, непредаваем израз на завист и отчаяние изкриви лицето й и тя се видя принудена да седне, за да не падне в безсъзнание.

Монтале съвсем не беше толкова лоша, за да се радва прекомерно на победата си и да смаже победения неприятел, особено когато тоя неприятел беше майката на приятелката й; тя не злоупотреби с тържеството си.

Маликорн не беше тъй великодушен. Той седна важно в креслото си и се изтегна с такава волност, за която преди два часа би изял боя.

— Почетна дама на младата принцеса! — повтаряше все още не напълно убедената госпожа дьо Сен Реми.

— Да, госпожо, и при това с покровителството на господин Маликорн.

— Това е невероятно! — повтаряше старата дама. — Нали, Луиз, това е невероятно?

Но Луиз не отговори; беше се навела напред, замислена, почти печална; притиснала ръце към хубавото си чело, тя въздишаше.

— Но, господин Маликорн, какво направихте, за да добиете това място? — внезапно попита госпожа дьо Сен Реми.

— Поисках го, госпожо.

— От кого?

— От един от моите приятели.

— Значи вие имате приятели, които заемат такова добро положение при двора, че могат да ви дават подобни доказателства за влиянието си?

— Хм! Така изглежда.

— А може ли да се узнаят имената на тия приятели?

— Не казах, че имам много приятели, госпожо; казах един приятел.

— И как се нарича?

— Ай да му се не види, госпожо, каква сте! Когато човек има такъв влиятелен приятел, той не го показва наляво и надясно, за да не му го отнемат.

— Имате право, господине, като премълчавате името на тоя приятел, защото, предполагам, би ви било трудно да го кажете.

— Във всеки случай — забеляза Монтале, — ако приятелят не съществува, съществува грамотата, и точка на въпроса.

— Значи — каза госпожа дьо Сен Реми с усмивка на котка, готова да одраска — когато преди малко заварих господина у вас…

— Е, какво?

— Той ви носеше грамотата.

— Именно, госпожо, отгатнахте.

— Но тогава това е напълно морално.

— Така мисля, госпожо.

— И, както изглежда, напразно ви укорявах, госпожице.

— Съвсем напразно, госпожо; но аз толкова съм навикнала на вашите укори, че ви ги прощавам.

— В такъв случай да си вървим, Луиз; остава ни само да си идем. Но какво става с тебе?

— Госпожо — рече Ла Валиер, като потрепера, — какво казвате?

— Види се, ти не слушаше, дете мое, а?

— Не, госпожо, мислех.

— За какво?

— За хиляди неща.

— Поне ти не ми се сърдиш, Луиз, нали? — извика Монтале, като й стисна ръката.

— А за какво бих ти се сърдила, мила ми Ор? — отговори младото момиче със сладкия си като музика глас.

— Ех — забеляза госпожа дьо Сен Реми, — дори и да ви се сърдеше малко, горкичката би имала известно право на това.

— За какво, боже господи?

— Струва ми се, че тя е от също тъй добро семейство и също тъй хубава като вас.

— Мамо! — извика Луиз.

— Сто пъти по-хубава, госпожо; от по-добро семейство, не; но това не ми обяснява защо Луиз трябва да ми се сърди.

— Значи вие мислите, че й е весело да се погребе в Блоа, когато вие ще блестите в Париж?

— Но, госпожо, аз не преча на Луиз да ме последва в Париж. Напротив, бих била много щастлива, ако тя дойде там.

— Но струва ми се, че господин Маликорн, който е всемогъщ при двора…

— А, толкова по-зле, госпожо — обади се Маликорн, — всеки за себе си на тоя грешен свят.

— Маликорн! — каза Монтале.

И като се наведе към младия човек, прибави:

— Заемете се с госпожа дьо Сен Реми: или спорете, или се сдобрявайте с нея. Трябва да поприказвам с Луиз.

И в същото време леко натискане на ръката награди Маликорн за бъдещото му подчинение.

Маликорн се приближи без желание до госпожа дьо Сен Реми, а в това време Монтале обви с ръка шията на приятелката си и й каза:

— Какво ти е? Кажи, вярно ли е, че ще престанеш да ме обичаш, защото ще блестя, както каза майка ги?

— О, не — отговори Луиз, като едва сдържаше сълзите си, — напротив, много се радвам на щастието ти.

— Радваш се? А като че ли си готова да заплачеш.

— Само от завист ли се плаче?

— А, да, разбирам! Аз отивам в Париж и тая дума „Париж“ ти напомня за един конник.

— Ор!

— Един конник, който някога е живял в Блоа, а сега живее в Париж.

— Не зная, наистина, какво ми е, но се задушавам.

— Плачи тогава, щом не можеш да се усмихваш. Луиз вдигна кроткото си лице: едри сълзи, които се търкулнаха една след друга, го осветяваха като диаманти.

— Хайде, признай си — каза Монтале.

— Какво искаш да си призная?

— Това, което те кара да плачеш; не се плаче без причина. Аз съм ти приятелка; ще направя всичко, което искаш да направя. Не бой се, Маликорн е по-влиятелен, отколкото си мислят. Искаш ли да дойдеш в Париж?

— Уви! — каза Луиз.

— Искаш ли да дойдеш в Париж?

— Да остана тук сама, в тоя стар замък, когато тъй свикнах да слушам песните ти, да стискам ръката ти, да тичам с всички вас по парка! О, колко ще скучая, колко бързо ще умра!

— Искаш ли да дойдеш в Париж? Луиз въздъхна.

— Ти не отговаряш.

— Какво искаш да ги отговоря?

— Да или не; това не е много мъчно, струва ми се.

— О, ти си много щастлива, Монтале!

— Значи ти би искала, да бъдеш на моето място, а? Луиз не отговори.

— Вироглавка! — каза Монтале. — Де се е чуло и видяло да имаш тайни от приятелка? Но признай си, че би искала да дойдеш в Париж, признай си, че умираш от желание да видиш отново Раул!

— Не мога да призная това.

— И не си права.

— Защо?

— Защото… Виждаш ли Тая грамота?

— Разбира се, виждам я.

— Е, добре, тогава бих ти издействувала също такава.

— Чрез кого?

— Чрез Маликорн.

— Ор, истината ли казваш? Възможно ли е това?

— Но, разбира се! Маликорн е тук и това, което направи за мене, ще трябва да го направи и за тебе.

Маликорн чу, че името му се произнесе два пъти; той беше крайно доволен от случая да свърши с госпожа дьо Сен Реми и се обърна.

— Какво обичате, госпожице?

— Елате тук, Маликорн! — каза Монтале със заповеднически жест.

Маликорн се подчини.

— Още една такава грамота — рече Монтале.

— Как?

— Още една точно такава грамота; струва ми се, че е ясно.

— Но…

— Трябва!

— Охо, трябва ви?

— Да.

— Това е невъзможно, нали, господин Алигорн? — запита Луиз с нежния си глас.

— Ех, ако е за вас, госпожице…

— За мене. Да, господин Маликорн, тя би била за мене.

— И ако госпожица дьо Монтале я иска също…

— Госпожица дьо Монтале не я иска, а я изисква.

— Е добре, ще гледаме да ви се подчиним, госпожице.

— И вие ще получите назначение за нея, нали?

— Ще се постараем.

— Без уклончиви отговори. До една седмица Луиз дьо Ла Валиер ще бъде почетна госпожица на принцеса Анриет.

— Колко бързате!

— До една седмица или…

— Или?

— Ще си вземете обратно грамотата ми, господин Маликорн; аз няма да се разделя с приятелката ми.

— Мила Монтале! — извика Луиз.

— Добре, задръжте грамотата си; госпожица дьо Ла Валиер ще бъде почетна дама — каза Маликорн.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Значи мога да се надявам, че ще отида в Париж?

— Разчитайте на това.

— О, господин Маликорн, колко съм ви благодарна! — извика Луиз, като сбра длани и заскача от радост.

— Преструванка! — каза Монтале. — Уверявай ме сега, че не си влюбена в Раул!

Луиз се изчерви като майска роза; но вместо да отговори, приближи се до майка си и я прегърна.

— Господин Маликорн е преоблечен принц — забеляза старата дама. — Той има безкрайна власт.

— И вие ли искате да бъдете почетна госпожица? — попита Маликорн, като се обърна към госпожа дьо Сен Реми. — Докато съм тука, изглежда, на всички ще изкарам грамоти.

И с тия думи излезе, като остави клетата дама „без подкови“, както би казал Талман де Рео[1].

— Хайде, това ще ми струва още хиляда ливри — прошепна Маликорн, като слизаше по стълбата. — Но трябва да се примирим с положението. Моят приятел Маникан не прави нищо безплатно.

Бележки

[1] Талман де Рео (1619–1693) — френски писател, автор на „Историйки“. — Б. пр.