Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 31 гласа)

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
Vicomte de Bragelonne Gravure1.jpg
Автор Александър Дюма - баща
Първо издание 1847–1850 г.
Флаг на Франция Франция
Оригинален език френски
Жанрове Историческа
Приключенска
Вид роман
Поредица Тримата мускетари
Предходна Двадесет години по-късно
Следваща няма

"Виконт дьо Бражелон" (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание "Векът", а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

XI
ПОЛИТИКАТА НА ГОСПОДИН МАЗАРИНИ

Вместо нерешителността, с която преди четвърт час младият крал беше дошъл при кардинала, сега в очите му се четеше такава воля, срещу която можеше да се воюва, която можеше дори да се сломи чрез собственото й безсилие; но кралят би запазил спомена за това поражение като дълбока рана в дъното на сърцето си.

— Господин кардинал — каза Луи, — тоя път се отнася за нещо, което може да се намери по-лесно, отколкото един милион.

— Така ли мислите, всемилостиви господарю? — попита кардиналът, като гледаше краля с хитър поглед, който можеше да чете до дъното на сърцата.

— Да, така мисля, и когато узнаете какво възнамерявам да искам…

— И вие мислите, че не зная това, всемилостиви господарю?

— Как, вие знаете за какво искам да ви моля?

— Слушайте, всемилостиви господарю, ето собствените думи на краля Чарлз…

— О, да видим!

— Слушайте: „И ако тоя скъперник, тоя мръсен италианец…“

— Господин кардинал!…

— Това е смисълът, ако не са точно думите му. Е, боже мой, аз не му се сърдя за това, всемилостиви господарю! Всеки от нас гледа другите през призмата на своите страсти. И така, кралят Чарлз ви е казал: „И ако тоя мръсен италианец ви откаже милиона, който му искаме, всемилостиви господарю; ако бъдем принудени по липса на пари да се откажем от дипломацията, е, ние ще му поискаме петстотин благородници…“

Кралят потрепера, защото кардиналът се беше излъгал само в цифрата.

— Нали това ви поиска, всемилостиви господарю? — извика министърът с тържествуващ вид. — След това е прибавил голи обещания, казал е: „Аз имам приятели от другата страна на пролива; на тия приятели им липсва само началник и знаме. Когато ме видят, когато видят френското знаме, те ще се присъединят към мене, защото ще разберат, че имам вашата поддръжка. Френският мундир във войската ми ще замести милиона, който господин Мазарини ни отказа (той знае много добре, че няма да му дам тоя милион). Аз ще победя с тия петстотин благородници, всемилостиви господарю, и цялата чест на победата ще принадлежи на вас.“ Ето какво ви е казал или почти това, нали? При това е украсявал речта си с блестящи метафори, величествени картини, защото всички са бъбриви в това семейство. Бащата е говорил дори на ешафода.

Пот от срам течеше по челото на Луи. Той чувствуваше, че се накърнява достойнството му, като слушаше да оскърбяват така брат му, но още не знаеше как да покаже волята си, особено в присъствието на тоя човек, на когото всички се подчиняваха, дори майка му.

Най-после той направи усилие и каза:

— Но, господин кардинал, не става дума за петстотин души, а само за двеста.

— Вие виждате, че аз отгатнах какво иска той.

— Никога не съм се съмнявал във вашата проницателност, господине, и затова мислех, че никога няма да откажете на брат ми Чарлз толкова просто и толкова лесно изпълнимо нещо като това, което искам от негово име, господин кардинал, или по-скоро от мое.

— Всемилостиви господарю — отговори Мазарини, — ето вече тридесет години се занимавам с политика. Отначало се занимавах заедно с господин кардинал дьо Ришельо, а после съвсем сам. Тая политика, трябва да си призная, не винаги е била много честна; но тя никога не е била глупава. Но тая, която се предлага сега на ваше величество, е безчестна и глупава едновременно.

— Безчестна, господине!

— Всемилостиви господарю, вие сключихте договор с господин Кромуел.

— Да, и в тоя договор господин Кромуел се подписа Дори над мене.

— Защо се подписахте толкова ниско, всемилостиви господарю? Господин Кромуел е намерил хубаво място и го е заел; такъв си му е навикът. И така аз се връщам на господин Кромуел. Вие сключихте договор с него, тоест с Англия, защото когато подписахте тоя договор, господин Кромуел беше цяла Англия.

— Господин Кромуел умря.

— Така ли мислите, всемилостиви господарю?

— Но, разбира се, защото син му Ричърд го наследи и дори се отказа от властта.

— Е, добре, точно това е! Ричърд получи наследство след смъртта на Кромуел, а Англия получи наследство след отричането на Ричърд. Договорът е част от наследството, където и да се намира: в ръцете на господин Ричърд или в ръцете на Англия. Значи договорът все още има пълна сила, пълно действие. Защо ще го нарушите, всемилостиви господарю? Какво се е променило? Днес Чарлз II иска това, което ние не искахме преди десет години; но тоя случай беше предвиден. Вие сте съюзник на Англия, всемилостиви господарю, а не на Чарлз II. Без съмнение — ако се гледа от семейна гледна точка — безчестно е да се подписва договор с човек, който е обезглавил зетя на краля, вашия баща, и да се влиза в съюз с парламент, който е наричан там „парламентче“; безчестно е, съгласен съм, но не беше глупаво от политическа гледна точка, защото благодарение на тоя договор аз избавих ваше величество, когато беше още малолетен, от неприятностите на една външна война, които фрондата… спомняте ли си фрондата, всемилостиви господарю? (младият крал наведе глава)… които фрондата щеше да усложни неизбежно. Ето защо доказвам на ваше величество, че да се измени сега посоката, без да се предупредят нашите съюзници, би било безчестно и глупаво едновременно. Ние ще водим война така, че сами ще бъдем виновни; ние ще я водим, когато заслужаваме да я започнат с нас, и ще се преструваме, че се страхуваме от нея, макар че сами сме я предизвикали: все едно дали ще изпратим там петстотин души, двеста, петдесет или десет, позволението си остава позволение. Един французин е също народ; една униформа е войска. Представете си например, всемилостиви господарю, че трябва да започнете война с Холандия, което сигурно ще се случи рано или късно, или с Испания, което ще се случи може би, ако вашата сватба не се състои (Мазарини погледна втренчено краля), а хиляда причини могат да попречат на вашата сватба. Е, добре, както ще кажете тогава, ако Англия изпрати на Холандия или на инфантата полк, рота или дори взвод от английски благородници? Ще помислите ли, че тя изпълнява честно условията на съюзническия си договор?

Луи слушаше. Струваше му се чудно, че Мазарини се позовава на честността, той, авторът на толкова политически измами, които дори бяха наречени мазаринади.

— Но най-после — възрази кралят, — без да дам явно позволение, аз не мога да попреча на благородниците в моята държава да отидат в Англия, ако е такова желанието им.

— Вие трябва да ги принудите да се върнат, всемилостиви господарю, или най-малко да протестирате срещу тяхното присъствие като неприятели в една съюзническа страна.

— Но, господин кардинал, вие сте неизмерим гений; хайде да потърсим средство да помогнем на тоя нещастен крал, без да се изложим.

— Точно това не искам, скъпи всемилостиви господарю — отговори Мазарини. — Ако Англия действуваше според желанията ми, не би могла да действува по-добре; ако аз управлявах от тука политиката на Англия, не бих я повел по друг път. При такова управление като сегашното Англия е за Европа вечно гнездо на раздори. Холандия покровителствува Чарлз II: нека покровителствува; те ще се скарат, ще се сбият; те са двете единствени морски сили; нека разрушат флотите си една на друга; ние ще построим наша флота от останките на техните кораби, когато имаме пари да си купим гвоздеи.

— Ах, колко е жалко и дребнаво всичко това, което казвате, господин кардинал!

— Да, но колко е вярно, всемилостиви господарю, признайте го! Чуйте по-нататък: допускам, че може да се измени на дадената дума и да се наруши договорът; често сме виждали да се изменя на думата и да се нарушават договори, но това се прави, когато може да се придобие голяма облага или когато договорът е много стеснителен. Е, добре, да предположим, че вие разрешите на благородниците си да отидат в Англия; Франция, тоест знамето й — а това е едно и също, — ще мине пролива, ще воюва… и ще бъде победена.

— Защо?

— Бога ми, знаем колко опитен генерал е негово величество Чарлз II! Нима забравихте битката при Уорчестър?

— Той няма да има вече насреща си Кромуел, господине.

— Да, но ще има насреща си Мънк, който е много по-опасен. Тоя добър продавач на бира, за когото говорим, беше фанатик; той имаше минути на екзалтация, на просветление, на раздуване и тогава се спукваше като препълнена бъчва; през тия цепнатини изтичаха винаги няколко капки от мисълта му, а по тях можеше да се узнае цялата мисъл. По тоя начин Кромуел ни позволи повече от десет пъти да проникнем в душата му, когато всички мислеха, че тя е обвита с троен бронз, както казва Хораций. Но Мънк… Ах, всемилостиви господарю, да ви пази бог да водите някога политика с господин Мънк! От него ми побеля косата за една година! За нещастие Мънк не е фанатик, а политик; той не се спуква, а се свива. От десет години е вперил лукави очи в една цел и досега никой не може да отгатне каква е тя. Всяка сутрин, по съвета на Луи XI, той изгаря нощната си шапка. Ето защо, когато блесне планът му, обмислен бавно и в самота, той ще блесне с всички условия за успех, които винаги придружават неочакваното. Такъв е Мънк, всемилостиви господарю, за когото може би никога не сте чували да говорят, на когото може би дори не знаехте името, преди да го произнесе пред вас вашият брат Чарлз II. Вашият брат знае какъв човек е той, тоест чудо на дълбокомисленост и упоритост, двете единствени качества, срещу които умът и пламенността са нищо. Всемилостиви господарю, аз бях пламенен, когато бях млад, а умен съм бил винаги. Мога да се похваля с това, защото ме укоряваха, че съм такъв. С тия две качества направих хубава кариера, защото от син на писцински рибар станах пръв министър на френския крал и като такъв, ваше величество, ще признае това, направих няколко услуги на трона на ваше величество. Е, добре, всемилостиви господарю, ако на пътя си бях срещнал Мънк, а не господин дьо Бофор, господин дьо Рец или господин принца, е добре, ние бяхме загубени. Ако не постъпите предпазливо, всемилостиви господарю, ще паднете в ноктите на тоя политически войник. Каската на Мънк, всемилостиви господарю, е железен сандък, в който той крие мислите си и който никой не може да отключи. Ето защо при него, или по-скоро пред него, аз се прекланям, всемилостиви господарю, защото имам само една кадифена шапка.

— Какво мислите, че иска Мънк в такъв случай?

— Ах, ако знаех, всемилостиви господарю, аз нямаше да ви кажа да се пазите, защото щях да бъда по-силен от него; но с него ме е страх да отгатвам… Да отгатвам! Разбирате ли смисъла на думите ми? Защото ако мисля, че съм отгатнал, аз ще се спра на една мисъл и ще почна неволно да я преследвам. Откак тоя човек управлява Англия, аз съм като грешниците на Данте, на които сатаната е извил главата и които вървят напред, а гледат назад: вървя към Мадрид, но не губя от очи Лондон. С тоя проклет човек да отгатваш, значи да се мамиш, а да се мамиш, значи да се погубиш. Опазил ме бог да се мъча да отгатна какво той желае; аз се ограничавам — и то е твърде много — да шпионирам какво прави той. Следователно аз мисля — разбирате ли смисъла на тоя глагол? Аз мисля — относно Мънк това не обвързва с нищо, — аз мисля, че той просто има желание да наследи Кромуел. Вашият Чарлз II е изпращал вече при него десет души с предложения. Той е изгонил всички тия посредници и им казал вместо отговор: „Махайте се или ще заповядам да ви обесят!“ Тоя човек е гроб! В тая минута Мънк е най-предан роб на „парламентчето“; но с тая преданост съвсем няма да ме излъже: Мънк не иска да бъде убит. Едно убийство би го спряло по средата на делото му, а делото трябва да се завърши. Ето защо аз мисля — но не вярвайте това, което мисля, всемилостиви господарю: аз употребявам думата мисля така, по навик, — аз мисля, че Мънк щади парламента до деня, когато ще го разбие. Сега ви искат войници, но защо За да воюват срещу Мънк. Бог да ни пази да воюваме срещу Мънк, всемилостиви господарю, защото Мънк ще ни разбие, а разбит от Мънк, аз няма да се утеша цял живот! Ще си въобразя, че Мънк е предвидял тая победа още преди десет години. За бога, всемилостиви господарю, от приятелство към вас, ако не от уважение към самия себе си, нека Чарлз II мирува! Ваше величество може да му даде тук една малка издръжка; може да му даде един от замъците си. Ах, чакайте, чакайте! Сега си спомних договора — тоя прочут договор, за който говорихме преди малко! Ваше величество няма дори право да му даде един замък!

— Как така?

— Да, да, ваше величество се е задължил да не дава гостоприемство на краля Чарлз, дори да го изгони от Франция. Затова ние го и изгонихме, а той пак се е върнал. Всемилостиви господарю, вие ще обясните на вашия брат, надявам се, че не може да остава у нас, че това е невъзможно, че ни излага. Или пък аз сам…

— Стига, господине! — каза Луи XIV и стана. — Вие ми отказахте един милион, вие имахте право на това: вашите милиони ви принадлежат. Вие ми отказахте двеста благородници, вие имахте право и на това: вие сте пръв министър и носите отговорност пред Франция за мира и войната. Но вие искате да попречите на мене, краля, да дам гостоприемство на внука на Анри IV, на моя пръв братовчед, на другаря от детинството ми!… Тук спира вашата власт, тук започва моята воля.

— Всемилостиви господарю — отговори Мазарини, възхитен, че се е отървал толкова евтино (той се беше сражавал толкова храбро само за да постигне тая цел), — всемилостиви господарю, аз съм готов да се преклоня винаги пред волята на моя крал: моят крал може да настани винаги при себе си или в един от своите замъци английския крал. Нека Мазарини знае за това, но министърът не трябва да знае нищо.

— Лека нощ, господине — рече Луи XIV. — Отивам си отчаян.

— Но убеден, а повече нищо не ми трябва, всемилостиви господарю — отвърна Мазарини.

Кралят не отговори и се оттегли замислен; той беше убеден не в това, което му бе казал Мазарини, а съвсем в друго, което Мазарини се беше пазил да му каже; беше убеден в необходимостта да изучи сериозно своите работи и работите на Европа, които му се струваха трудни и тъмни.

Луи намери английския крал седнал на същото място, на което го беше оставил.

Като го видя, Чарлз II стана, но веднага забеляза обезсърчението, описано с мрачни букви върху челото на братовчеда си.

За да избави Луи от мъчителното признание, нещастният Чарлз заговори пръв.

— Каквото и да е — каза той, — аз няма да забравя никога колко бяхте добър с мене, колко приятелски се отнесохте спрямо мене!

— Уви! — глухо отговори Луи XIV. — Добрата ми воля е безплодна, братко мой.

Чарлз II побледня извънредно много, прекара студената си ръка по челото и се олюля като замаян от тоя последен удар.

— Разбирам — каза той най-после, — няма вече надежда!

Луи улови ръката на Чарлз II.

— Чакайте, братко — каза той, — чакайте, всичко може да се промени; крайните решения провалят предприетите дела; не на делото; моля ви, прибавете още една година изпитания към нещастните години, които вече претърпяхте. Сега няма никакви особени случаи, които биха ви принудили да действувате веднага; останете с мене, братко мой, аз ще ви дам един от моите дворци, онзи, който сам си изберете; аз ще наблюдавам заедно с вас събитията, ние ще ги подготвим заедно. Хайде, братко мой, горе главата.

Чарлз II освободи ръката си от ръката на краля и отстъпи, за да му се поклони по-официално.

— От все сърце ви благодаря, всемилостиви господарю — каза той. — Аз молих безуспешно най-великия от земните крале, а сега ще ида да моля бога да извърши чудо.

И той излезе, като не желаеше да продължи разговора, с високо вдигнато чело, с разтреперани ръце, с изкривено от скръб благородно лице и мрачен поглед, като човек, който не намира вече надежда в света на хората и който отива да търси помощ в непознати светове.

Като го видя да минава тъй мъртвешки блед, офицерът на мускетарите му се поклони почти до земята.

След това взе един факел, повика двама мускетаря и слезе с нещастния крал по пустата стълба, като държеше в лявата ръка шапката си, перото на която се влачеше по стъпалата.

Стигнал до вратата, офицерът запита краля на коя страна отива, за да изпрати мускетарите с него.

— Господине — полугласно отговори Чарлз II, — вие казахте, че сте познавали баща ми; вие може би сте се молили за него? Ако е така, не забравяйте и мене в молитвите си. Сега си отивам сам и ви моля да не ме придружавате, нито пък да изпращате да ме придружават.

Офицерът се поклони и изпрати мускетарите си във вътрешните стаи на двореца.

Но самият той остана за малко под вратите: искаше да види как Чарлз II ще си отиде и ще изчезне в мрака на напречната улица.

— Ах — прошепна той, — ако Атос беше тук, би можал да каже и на него, както едно време на баща му: „Поздрав на падналото величество!“

После се заизкачва по стълбата, като на всяко стъпало казваше:

— Ах, каква отвратителна служба!… Ах, какъв жалък господар!… Такъв живот е непоносим и е време най-после да се реша на нещо!… Няма вече великодушие, няма вече енергия! Да, учителят постигна целта си, ученикът е обезсилен завинаги. Пусто да остане! Няма да понеса това… Е, какво? — запита той мускетарите, като влезе в предната стая. — Какво ме гледате така? Угасете факлите и вървете по местата си!… А, вие ме пазите? Да, вие бдите над мене, нали, добри хора? Глупави душички, аз не съм херцог дьо Гиз и бъдете уверени, че няма да бъда убит в тесния коридор. Впрочем — прибави той съвсем ниско — това би било проява на решителност, а у нас няма решителност, откак умря господин кардинал дьо Ришельо. А, това беше човек! Решено, още утре смъквам тоя мундир от гърба си!

После той промени мислите и прибави:

— Не, още е рано! Остава ми едно славно изпитание и аз ще се реша на него. Но то, кълна се в честта си, ще бъде последното, пусто да остане!

Той не беше още довършил, когато от стаята на краля долетя глас:

— Господин лейтенант!

— Тук съм! — отговори той.

— Кралят желае да говори с вас.

— Добре — каза лейтенантът, — може би ще говори за това, за което мисля.

И влезе при краля.