Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 40 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
dd (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (29 януари 2007)

Вторият том на романа е: „Още десет години по-късно — Луиз дьо Ла Валиер“.

 

Източник: http://dubina.dir.bg

Книжното тяло предостави Огнян Лашев.

 

Издание:

Александър Дюма. Още десет години по-късно. Виконт дьо Бражелон

„Народна младеж“, София, 1975

Редактор Борчо Обретенов

Художник Борис Ангелушев

Худ. оформление Иван Стоилов

Художествен редактор Петър Тончев

Технически редактор Маргарита Воденичарова

Коректори Маргарита Георгиева и Лиляна Иванова

 

Alexandre Dumas, Le Vicomte de Bragelonne, Dix ans plus tard

A. Le Vasseur et Cie, editeurs. Paris

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от dd според хартиенотото издание

Статия

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
АвторАлександър Дюма - баща
Първо издание1847–1850 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаДвадесет години по-късно
Следващаняма

„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

XL
ДЪРЖАВНА РАБОТА

Като премина в кабинета си, кардиналът видя граф дьо Ла Фер, който, докато го чакаше, се любуваше на една великолепна картина от Рафаело, окачена над полица с разни скъпоценни предмети.

Негово високопреосвещенство влезе тихо, леко и мълчаливо като сянка и веднага погледна лицето на графа, както правеше обикновено, като желаеше по израза на лицето у събеседника си да отгатне резултата от предстоящия разговор.

Но тоя път се излъга; не прочете абсолютно нищо по лицето на Атос; не намери дори почитанието, което беше свикнал да вижда на всички Лица.

Атос беше облечен в черни дрехи с проста сребърна везба. Носеше ордените Светия дух, Жартиерата и Златното руно, и трите толкова важни, че само един крал или един актьор можеше да ги носи.

Мазарини рови дълго в поотслабналата си памет, за да си спомни името, което трябваше да даде на това ледено лице, но не успя.

— Доложиха ми — каза той най-после, — че е пристигнал пратеник от Англия.

И седна, като отпрати Бернуен и Бриен, който, в качеството си на секретар, се готвеше да записва.

— Да, ваше високопреосвещенство, от страна на негово величество краля на Англия.

— Вие говорите много чисто френски за един англичанин, господине — любезно каза Мазарини, като все попоглеждаше ордените Светия дух, Жартиерата, Златното руно и особено лицето на пратеника.

— Аз не съм англичанин, а французин, господин кардинал — отговори Атос.

— Чудно! Английският крал избира французи за посланици; това е великолепно предзнаменование… Моля, господине, вашето име?

— Граф дьо Ла Фер — отвърна Атос без онзи нисък поклон, който го изискваха церемониалът и гордостта на всемогъщия министър.

Мазарини сви рамене, сякаш искаше да каже: „Не зная това име“.

На Атос не му мигна и окото.

— И вие, господине — подзе Мазарини, — идвате да ми кажете?…

— Идвам от страна на негово величество краля на Великобритания да известя на краля на Франция…

Мазарини се намръщи.

— Да известя на краля на Франция — невъзмутимо продължи Атос — за щастливото възстановяване на негово величество Чарлз II върху трона на дедите му.

Тая отсянка не избягна на хитрото високопреосвещенство. Мазарини познаваше твърде много хората, за да не види в студената и почти високомерна учтивост на Атос признак на враждебност, който не беше обикновената температура на топлия цветарник, наречен двор.

— Вие имате сигурно пълномощия, нали? — попита Мазарини сухо и свадливо.

— Да… монсеньор.

Думата „монсеньор“ излезе с мъка от устата на Атос; тя сякаш пареше устните му.

— В такъв случай покажете ги.

Атос извади официалното писмо от една извезана кадифена торбичка, която носеше под дрехата си. Кардиналът протегна ръка.

— Извинете, монсеньор — каза Атос, — но това официално писмо е за краля.

— Тъй като сте французин, господине, вие трябва да знаете какво значи пръв министър при френския двор.

Атос отговори:

— Едно време аз знаех наистина какво значат първите министри; но вече от много години реших да се отнасям направо към краля.

— Тогава, господине — възрази Мазарини, — вие няма да видите нито министъра, нито краля.

И Мазарини стана. Атос прибра официалното писмо в торбичката, поклони се важно и направи няколко крачки към вратата. Хладнокръвието му вбеси Мазарини.

— Какви странни дипломатически начини на действие! — извика той. — Нима още сме в тия времена, когато господин Кромуел ни изпращаше учители по фехтовка за дипломати? Липсва ви, господине, само кръгла шапка на главата и библия на пояса.

— Господине — сухо възрази Атос, — аз не съм имал никога като вас случай да водя преговори с господин Кромуел и съм виждал неговите дипломати само с шпага в ръката; следователно не мога да зная как се е отнасял с първите министри. Колкото за краля на Англия, Чарлз II, зная, че когато той пише на негово величество краля Луи XIV, това не значи, че пише на негово високопреосвещенство кардинал Мазарини; в тая разлика не виждам никаква дипломация.

— А! — извика Мазарини, като вдигна отслабналата си глава и се плесна по челото. — Сега си спомних!

Атос го погледна учудено.

— Да, така е! — продължи кардиналът, като не откъсваше очи от събеседника си. — Да, така е… Познавам ви, господине. A, diavolo! Сега вече не се чудя.

— Действително аз се чудех, че при отличната памет на ваше високопреосвещенство — отговори Атос усмихнато — ваше високопреосвещенство не ме позна досега.

— Винаги непокорен и свадлив… господин… господин… Как ви викаха? Чакайте… име на река… Потамое… Не… име на остров… Наксос… He, per jove, име на планина… Атос! Да, точно така! Много се радвам, че ви виждам, но не в Рюей, където с вашите проклети съучастници ме накарахте да платя откуп… Фронда! Все още фронда! Проклета фронда! О, каква подкваса! Слушайте, господине, защо вашата омраза преживя моята? Все пак, ако имаше някой да се оплаква, мисля, че не бяхте вие, защото се измъкнахте оттам не само здрав и читав, но и с лентата на светия дух на шията.

— Господин кардинал — отвърна Атос, — позволете ми да не влизам в разсъждения за такива неща. Дадено ми е поръчение… Ще ме улесните ли да го изпълня?

— Чудя се — каза Мазарини зарадван, че си е спомнил, и готов да ухапе, — чудя се на едно: как вие, господин… Атос, вие, фрондьор, приехте поръчение до Мазарини, както казваха в доброто време…

И Мазарини почна да се смее; но мъчителна кашлица му пречеше и скоро смехът му се превърна в хълцане.

— Аз приех поръчение до краля на Франция, господин кардинал — възрази графът не тъй сърдито, защото смяташе, че всички предимства са на негова страна и затова може да бъде умерен.

— Все пак, господин фрондьор — рече Мазарини весело, — след краля работата, с която сте се натоварили…

— С която ме натовариха, монсеньор, аз не търся работите.

— Така да бъде! Все пак, казвам, тая работа ще мине през моите ръце… Да не губим скъпоценно време… Кажете ми условията.

— Аз имах честта да кажа на ваше високопреосвещенство, че ми е неизвестно съдържанието на писмото, в което е изложена волята на негово величество крал Чарлз II.

— Слушайте, вие ставате смешен с вашата упоритост, господин Атос. Вижда се, че сте общували с тамошните пуритани… Аз зная вашата тайна по-добре от вас и вие не бяхте прав може би, дето не оказахте известно уважение на един много стар и много болен човек, който е работил много в живота си и е воювал смело за идеите си, както вие за вашите… Вие не искате да ми кажете нищо? Добре. Вие не искате да ми предадете писмото си?… Чудесно! Елате с мене в стаята ми, вие ще говорите на краля… и пред краля… Но още една дума: кой ви даде Златното руно? Спомням си, че станахте кавалер на Жартиерата, но за Златното руно не знаех…

— Монсеньор, неотдавна по случай сватбата на негово величество Луи XIV Испания изпратила на краля Чарлз II грамота за Златното руно, в която било оставено празно мястото за името. Чарлз II ми предаде грамотата, като вписа в нея моето име.

Мазарини стана, облегна се на ръката на — Бернуен и така влезе в стаята си точно когато долагаха: „Господин принцът!“ Действително принц дьо Конде, първият кръвен принц, победителят при Рокроа, Ланс и Нордлинген, влизаше при монсеньор Мазарини, последван от благородниците си, и вече се кланяше на краля, когато първият министър повдигна завесата си.

Атос успя да види как Раул стисна ръката на граф дьо Гиш и отговори с усмивка на почтителния поклон от страна на сина си.

Той успя също да види, че кардиналът засия от радост, когато забеляза пред себе си грамаден златен куп, спечелен от граф дьо Гиш, докато играеше вместо негово високопреосвещенство. И така, забравил посланика, посланичеството и принца, първата му мисъл беше за златото.

— Как! — извика старецът — Всичко това е… печалба?

— Да, монсеньор, около петдесет хиляди екю — отговори граф дьо Гиш и стана. — Да предам ли мястото на ваше високопреосвещенство, или да продължавам?

— Предайте го, предайте го! Вие не сте предпазлив. Ще загубите отново всичко, което сте спечелили, пусто опустяло!

— Монсеньор! — каза принц дьо Конде, като се поклони.

— Добър вечер, господин принце — отговори министърът безцеремонно. — Много е любезно от ваша страна, че дойдохте да посетите един болен приятел.

— Приятел!… — повтори граф дьо Ла Фер, като слушаше смаяно това чудовищно съчетание на думи. — Приятел! Когато се отнасяше за Мазарини и Конде.

Мазарини отгатна мисълта на фрондьора, защото му се усмихна тържествуващо, и веднага каза, като се обърна към краля:

— Всемилостиви господарю, имам чест да представя на ваше величество господин граф дьо Ла Фер, посланик на негово величество краля на Англия… Държавна работа, господа! — прибави той, като се обърна към гостите, и по негов знак излязоха всички начело с принц дьо Конде.

Раул хвърли последен поглед на граф дьо Ла Фер и последва господин дьо Конде.

Филип Д’Анжу и кралицата сякаш се съвещаваха дали да тръгнат.

— Семейна работа — изведнъж каза Мазарини, като ги спря. — Господинът, когото виждате, е донесъл на краля писмо, в което Чарлз II, напълно възстановен на трона, предлага бракосъчетание между негово височество, брата на краля, и принцеса Анриет, внучка на Анри IV… Бъдете тъй любезен да предадете на краля акредитивното си писмо, господин графе.

За миг Атос остана смаян. Как можеше министърът да знае съдържанието на едно писмо, с което нито за миг не се беше разделял? Но продължавайки да се владее, Атос подаде писмото на младия крал Луи XIV, който се изчерви и го взе. Тържествено мълчание настъпи в стаята на кардинала. То се нарушаваше само от звънтенето на златото, което Мазарини слагаше с жълтата си и суха ръка в една касичка, докато кралят четеше писмото.