Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 31 гласа)

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
Vicomte de Bragelonne Gravure1.jpg
Автор Александър Дюма - баща
Първо издание 1847–1850 г.
Флаг на Франция Франция
Оригинален език френски
Жанрове Историческа
Приключенска
Вид роман
Поредица Тримата мускетари
Предходна Двадесет години по-късно
Следваща няма

"Виконт дьо Бражелон" (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание "Векът", а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

LXIII
КАК ДИАМАНТЪТ НА ГОСПОДИН ДЕ Й МЕРИ МИНА В РЪЦЕТЕ НА Д’АРТАНЯН

Докато на площада Грев се разиграваше тая шумна и кървава сцена, няколко заговорници се събраха зад вратичката, която водеше от двора на пивницата в съседната градина. Като скриха шпагите в ножниците си, те помогнаха на един от тях да се качи на чакащия в градината оседлан кон и като ято подплашени птици се разлетяха във всички посоки: едни се прекачиха през оградата, а други се измъкнаха през вратите.

Качилият се на коня заби с такава сила шпорите в слабините му, че животното едва не прескочи през стената. Конникът мий а подобно на светкавица през площада Бодоайе и редица улици, като събаряше и газеше срещнатите. След десет минути той пристигна пред вратите на супер интендантството по-задъхан от коня си.

Като чу тропота на конските копита по павираната улица, абатът Фуке се показа на един прозорец, издаде се навън и попита, преди още конникът да скочи на земята:

— Е, какво, Даиикан?

— Всичко е свършено — отговори конникът.

— Свършено! — извика абатът. — Значи са спасени?

— Не, господине. Обесени са.

— Обесени! — повтори абатът и побледня. Внезапно се отвори една странична врата и в стаята влезе Фуке с бледо, разстроено лице и полуотворени устни, от които се беше изтръгнал вик на болка и гняв. Той се спря на прага, като слушаше разговора, който се водеше през прозореца.

— Негодници! — извика абатът. — Значи вие не сте се били?

— Бихме се като лъвове.

— По-точно като страхливци.

— Господине!

— Сто бойци с шпага в ръка се равняват на десет хиляди войници, нападнати ненадейно. Де е Меевил, тоя самохвалко, тоя хвалипръцко, който трябваше да победи или да умре?

— Е, господине, той удържа думата си. Умря.

— Умря ли? Кой го уби?

— Един демон в човешки образ, един великан с десет огнени мечове в ръцете, един бесен човек, който за една минута угаси огъня, потуши бунта и изкара сто мускетари изпод земята на площада Грев.

Фуке вдигна покритото си с пот чело.

— О, Лиодо и д’Еймери! — промърмори той. — Мъртви, мъртви, мъртви! А аз съм обезчестен!

Абатът се обърна, видя брат си смазан, мъртвоблед и каза:

— Хайде, хайде, това е удар на съдбата, господине! Не трябва толкова да се тюхкаме. Щом не стана така, както искахме, значи бог…

— Млъкнете, абате, млъкнете! — завика Фуке. — Вашите оправдания са богохулство… Заповядайте по-добре на тоя човек да се качи горе и да разкаже подробностите на това ужасно събитие.

— Но, брате мой….

— Подчинете се, господине!

Абатът направи знак на конника и след половин минута по стълбата се чуха стъпките му.

В същото време зад Фуке се показа Гурвил, като ангел пазител на суперинтенданта; сложил пръст на устните си, той се мъчеше да го задържи от прекалено бурна проява на отчаянието.

Министърът си възвърна спокойствието, доколкото позволяваха човешките сили на едно сърце, полуразбито от скръб.

Даиикан влезе в стаята.

— Докладвайте — му каза Гурвил.

— Господине — започна пратеникът, — ние получихме заповед да отвлечем осъдените и да викаме при това: „Да живее Колбер!“

— За да бъдат изгорени живи, нали, абате? — прекъсна го Гурвил.

— Да, да, такава беше заповедта, дадена от Мемвил, който знаеше какво трябва да прави. Но Мемвил е убит.

Тая новина по-скоро успокои, отколкото опечали Гурвил.

— За да бъдат изгорени живи? — повтори пратеникът, сякаш се съмняваше във възможността на такава заповед, макар че сам участвуваше в изпълнението и.

— Но, разбира се, за да бъдат изгорени живи! — отсече абатът грубо.

— Така, така, господине — каза пратеникът, като се мъчеше да отгатне по лицата на двамата си събеседници в какъв дух да разказва.

— Сега разказвайте — рече Гурвил.

— Осъдените — продължи Даникан — бяха заведени на площада Грев и разяреният народ искаше да бъдат изгорени, а не обесени.

— Народът си има причини за това — възрази абатът. — Продължавайте.

— Но в момента, когато войниците бяха разбити, в момента, когато огънят обхващаше една от къщите на площада, предназначена за клада на осъдените, един бесен човек, тоя демон, тоя великан, за когото ви говорех и който излезе собственик на тая къща, с помощта на придружаващия го млад човек изхвърли подпалвачите от прозореца, повика на помощ мускетарите в тълпата, скочи сам от прозореца на площада и заработи тъй отчаяно с шпагата, че стрелците взеха надмощие, възвърнаха си осъдените и Менвил падна убит. След това осъдените бяха екзекутирани за три минути.

Въпреки самообладанието си Фуке не можа да се въздържи и изстена глухо.

— А как се казва тоя човек, собственикът на къщата? — попита абатът.

— Не мога да ви кажа това, защото не го видях; моят пост беше в градината и аз не мръднах от него; дойдоха при мене и ми разказаха за станалото. Аз имах заповед, щом работата се свърши, да дойда да ви съобщя веднага как се е свършила. Съгласно заповедта препуснах в галоп и дойдох.

— Много добре, господине, нямаме повече нужда от вас — каза абатът, който се чувствуваше все по-неудобно, колкото се приближаваше моментът, когато трябваше да остане насаме с брат си.

— Платиха ли ви? — попита Гурвил.

— Само една част, господине — отговори Даникан.

— Ето ви двадесет пистола. Вървете, господине, и се старайте да защищавате винаги като тоя път истинските интереси на краля.

— Слушам, господине — рече пратеникът, като се поклони и мушна парите в джоба си.

След което напусна стаята.

Щом той излезе, Фуке, който дотогава стоеше неподвижен, пристъпи бързо и се намери между абата и Гурвил.

Двамата отвориха едновременно уста, за да говорят.

— Не, не се оправдавайте и не хвърляйте вината върху когото и да е! — извика Фуке. — Ако аз бях истински приятел на Лиодо и д’Еймери, нямаше да доверя на никого грижата за освобождаването им. Аз съм единственият виновник, само аз трябва да понасям укорите и гризенията на съвестта. Оставете ме, абате.

— Но вие няма да ми попречите, господине, да намеря негодника, който за угода на господин Колбер разстрои целия ни тъй добре подготвен план. Добре е не само да обичаме приятелите си, но и да преследваме ожесточено враговете си.

— Стига, абате, излезте, моля ви се, и не се явявайте до второ нареждане. Струва ми се, че трябва да се държим крайно предпазливо. Вие имате ужасен пример пред себе си. Господа, забранявам ви всякакви репресалии.

— Никакви заповеди не ще ми попречат да отмъстя на виновника за опозоряването на семейството ми — промърмори абатът.

— А аз — извика Фуке със заповеднически глас, който не търпеше възражение — при най-малкото нарушение на волята ми от ваша страна ще ви хвърля в Бастилията два часа след това. Вземете това под внимание, абате.

Абатът се поклони, като се изчерви.

Фуке направи знак на Гурвил да го последва и вече тръгна към кабинета си, когато лакеят доложи с висок глас:

— Господин кавалерът д’Артанян.

— Кой е тоя? — небрежно попита Фуке, като се обърна към Гурвил.

— Бивш лейтенант на мускетарите на негово величество — отвърна Гурвил със същия тон.

Фуке не обърна дори внимание на това и продължи пътя си.

— Извинете, монсеньор! — каза тогава Гурвил. — Аз предполагам, че тоя човек, напуснал службата на краля, е дошъл да получи четвъртината от някаква пенсия.

— Да върви по дяволите! — отвърна Фуке. — Защо е избрал толкова лошо време?

— Позволете, монсеньор, да му откажа поне в по-мека форма; аз познавам тоя човек, той е от тия, които при дадените обстоятелства е по-добре да имаме за приятели, отколкото за неприятели.

— Кажете му каквото искате — рече Фуке.

— Е, боже мой — рече абатът злобно, както подобава на един духовник, — кажете му, че няма пари, особено за мускетарите.

Но щом абатът изрече тия непредпазливи думи, полуотворената врата се разтвори съвсем и в стаята влезе д’Артанян.

— Е, господин Фуке — каза той, — аз знаех предварително, че нямате пари за мускетарите. Ето защо дойдох не да получа пари, а да получа отказ. Смятам, че го получих; благодаря ви и ви желая всичко най-хубаво. Сега ще отида при господин Колбер.

И излезе, след като се поклони доста небрежно.

— Гурвил, върнете веднага тоя човек! — заповяда Фуке.

Гурвил се подчини и настигна д’Артанян на стълбата.

Като чу стъпки зад себе си, д’Артанян се обърна и видя Гурвил.

— Пусто да остане, Драги господине — каза той, — добри маниери имат вашите господа финансисти! Идвам при господин Фуке да получа сума, определена ми от негово величество, а ме посрещат като просяк, който идва за милостиня, или като крадец, който гледа да докопа нещо.

— Но вие произнесохте името на господин Колбер, драги господин д’Артанян? Казахте, че отивате при господин Колбер?

— Разбира се, че отивам там, ако не за друго, поне да получа удовлетворение за действията на хората, които искат да изгорят чужди къщи, като викат: „Да живее Колбер!“ Гурвил наостри уши.

— Охо! — каза той. — Вие загатвате за това, което се случи на площада Грев?

— Да, разбира се.

— Но нима тия събития засегнаха с нещо интересите ви?

— Как? Господин Колбер превръща къщата ми в клада и това не засяга интересите ми, така ли?

— Значи вашата къща… вашата къща искаха да изгорят?

— Да, дявол да го вземе!

— Значи вие сте собственик на пивницата „Образът на света Богородица“?

— От една седмица.

— И вие сте храбрият капитан, който със славната си шпага е разпръснал размирниците, искащи да изгорят осъдените?

— Драги господин Гурвил, поставете се на мое място: аз съм военен и в същото време собственик. Като военен, аз трябваше да изпълня заповедите на краля. Като собственик, интересът ми диктуваше да не изгорят къщата ми. Аз изпълних едновременно двете задължения, към краля и към имота си, като предадох господа Лиодо и д’Еймери в ръцете на войниците.

— Значи вие изхвърлихте един човек от прозореца?

— Аз лично — отвърна д’Артанян скромно.

— И убихте Менвил?

— Имах това нещастие — рече мускетарят и се поклони, като човек, когото поздравяват.

— Най-после вие бяхте причина осъдените да бъдат обесени?

— Да, господине, вместо да бъдат изгорени. И се гордея с това. Аз избавих тия нещастници от ужасни мъчения. Разбирате ли, драги господин Гурвил, искаха да ги изгорят живи! Това надминава всяко въображение.

— Няма да ви задържам повече, драги господни д’Артанян — каза Гурвил, като желаеше да избави министъра от среща с човека, нанесъл му такъв тежък удар.

— Не, не — намеси се Фуке, който през цялото време стоеше зад вратата на предната стая и беше чул Целия тоя разговор. — Напротив, моля ви да влезете, господин д’Артанян.

Д’Артанян изтри от дръжката на шпагата си последната кървава следа, изплъзнала се от вниманието му, и се върна.

Тук се намери очи в очи с трима души, лицата на които имаха най-различни изрази: у абата лицето изразяваше гняв, у Гурвил — смайване, у Фуке — обезсърчение.

— Извинете, господин министре — заговори д’Артанян, — но времето ми е скъпо. Трябва да отида в интендантството, за да се обясня с господин Колбер и да получа следващите ми се пари.

— Но вие можете да ги получите тук, господине — каза Фуке.

Д’Артанян погледна учудено суперинтенданта.

— Вие получихте тук необмислен отговор, господине, аз го чух — продължи министърът. — А при това човек с вашите заслуги би трябвало да бъде познат на всички.

Д’Артанян се поклони.

— Имате ли платежна заповед? — попита Фуке.

— Да, господине.

— Аз сам ще ви дам парите. Елате.

Той направи знак на Гурвил и на абата да останат в същата стая, заведе д’Артанян в кабинета си и запита:

— Колко трябва да получите, господине?

— Нещо като пет хиляди ливри, монсеньор.

— Това е навярно неизплатена заплата?

— Не, заплата за следното тримесечие.

— Пет хиляди ливри за тримесечие? — каза Фуке, като впери внимателен поглед в мускетаря. — Следователно кралят ви е определил двадесет хиляди ливри годишно?

— Да, монсеньор, двадесет хиляди ливри. Вие намирате, че това е прекалено много?

— Аз ли? — извика Фуке с горчива усмивка. — Ако аз умеех да разпознавам хората, ако вместо лекомислие и непоследователност аз притежавах благоразумие и предпазливост, с една дума, ако умеех като някои хора да уреждам живота си, вие бихте получили не двадесет хиляди, а сто хиляди ливри годишно и бихте служили не на краля, а на мене!

Д’Артанян се изчерви леко.

В похвалите, в самия тон на ласкателя винаги се крие сладка отрова, която понякога действува дори на най-силните хора.

Суперинтендантът извади от едно чекмедже четири фишека монети и ги постави пред д’Артанян.

Гасконецът разви един от тях.

— Злато! — каза той.

— Това ще би обремени по-малко, господине.

— Но тогава тук има двадесет хиляди ливри, господине.

— Без съмнение.

— Но аз трябва да получа само пет.

— Аз искам да ви спестя труда да идвате четири пъти в суперинтенданството.

— Вие ми правите много голяма чест, господине.

— Аз само изпълнявам дълга си, господин кавалер. Надявам се, че няма да запазите лошо чувство към мене заради необмислените думи на брат ми. Той е човек с избухлив, своенравен характер.

— Господине — възрази д’Артанян, — нищо повече не може да ме огорчи от едно ваше извинение.

— Тогава няма да се извинявам повече и ще се задоволя да ви поискам една милост.

— Милост? О, господине!

Фуке извади от пръста си един диамантен пръстен на стойност около хиляда пистола.

— Господине — каза той, — тоя диамант ми е подарен от един приятел от детинство, от човек, на когото направихте голяма услуга.

Гласът му затрепера явно.

— Услуга? — рече мускетарят. — Аз съм направил услуга на един от вашите приятели?

— Да, и вие не сте успели още да забравите за нея, господине, защото сте я направили днес.

— А как се наричаше тоя приятел?

— Господин д’Еймери…

— Единият от осъдените?

— Да, една от жертвите… Е, добре, господин д’Артанян, заради услугата, която сте му направили, моля ви да приемете тоя диамант. Направете го от любов към мене.

— Господине…

— Приемете го, приемете го, моля ви се. Днес съм в траур, по-късно може би ще узнаете всичко. Днес изгубих един приятел; е, добре, опитвам се да намеря Друг.

— Но, господин Фуке…

— Сбогом, господин д’Артанян, сбогом! — извика Фуке със сърце, препълнено със скръб. — Или по-скоро довиждане!

И министърът излезе от кабинета си, като остави д’Артанян с двадесет хиляди ливри и пръстена в ръка.

— Хм! — каза д’Артанян, след като помисли малко. — Тук нищо не може да се разбере!… Пусто да остане, само едно мога да кажа: той е благороден човек! Ще отида сега при господин Колбер… Може би той ще ми обясни нещо.

И излезе.