Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 40 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
dd (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (29 януари 2007)

Вторият том на романа е: „Още десет години по-късно — Луиз дьо Ла Валиер“.

 

Източник: http://dubina.dir.bg

Книжното тяло предостави Огнян Лашев.

 

Издание:

Александър Дюма. Още десет години по-късно. Виконт дьо Бражелон

„Народна младеж“, София, 1975

Редактор Борчо Обретенов

Художник Борис Ангелушев

Худ. оформление Иван Стоилов

Художествен редактор Петър Тончев

Технически редактор Маргарита Воденичарова

Коректори Маргарита Георгиева и Лиляна Иванова

 

Alexandre Dumas, Le Vicomte de Bragelonne, Dix ans plus tard

A. Le Vasseur et Cie, editeurs. Paris

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от dd според хартиенотото издание

Статия

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
АвторАлександър Дюма - баща
Първо издание1847–1850 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаДвадесет години по-късно
Следващаняма

„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

XVI
REMEMBER!

Един конник, който бързаше по пътя за Блоа, откъдето беше излязъл преди около половин час, срещна двамата пътници и колкото и да бързаше, вдигна шапката си, когато минаваше покрай тях. Кралят едва забеляза тоя младеж, защото срещналият ги конник беше млад човек на двадесет и четири или двадесет и пет години, който се обърна назад няколко пъти, като кимаше с глава на един мъж, застанал прав пред желязната врата на хубава къща, изградена от бели камъни и червени тухли и с покрив от плочи и издигаща се отляво на пътя, по който вървеше монархът.

Тоя мъж, висок и слаб старец с бяла коса — ние говорим за тоя, който стоеше пред желязната врата, — тоя мъж отговаряше на младия човек с такива нежни знаци за сбогом, каквито би можал да прави само един баща. Младият човек изчезна зад първия завой на пътя, обграден с хубави дървета, и старецът се готвеше да влезе отново в къщата, когато двамата пътници, стигнали до желязната врата, привлякоха вниманието му.

Кралят, както вече казахме, яздеше, отпуснал юздите на коня и предал се на волята му; а зад него Пари, в желанието си да се наслади на топлите слънчеви лъчи, беше свалил шапката си и разглеждаше пътя надясно и наляво. Очите му се срещнаха с очите на стареца, облегнат на желязната врата.

Сякаш поразен от някакво чудно явление, старецът извика и направи крачка към двамата пътници.

След като погледна Пари, той пренесе веднага погледа си върху краля и няколко секунди не свали очи от него. В същата минута лицето на високия старец се промени. Щом позна по-младия от пътниците — ние казваме позна, защото само пълното разпознаване можеше да обясни такова действие, — щом позна, повтаряме, по-младия от двамата пътници, той плесна ръце с благоговейно учудване, свали шапката си и се поклони толкова ниско, сякаш искаше да коленичи.

Колкото и да беше разсеян или по-скоро погълнат от мислите си, кралят все пак забеляза движението му. Той спря коня си, обърна се към Пари и каза:

— Боже мой! Какъв е тоя човек, Пари, който ми се кланя толкова ниско? Да не би случайно да ме познава?

Силно развълнуван и побледнял, Пари беше насочил вече коня си към желязната врата.

— Ах, всемилостиви господарю — рече той, като се спря изведнъж на пет-шест крачки от все още наведения старец, — вие благоволихте да видите как се изумих, защото ми се струва, че познавам тоя добър човек. Да, разбира се, точно той е! Ваше величество ще ми позволи ли да поговоря с него?

— Без съмнение.

— Как, вие ли сте, господин Гримо? — каза Пари.

— Да, аз — отговори високият старец и се изправи, като продължаваше да стои все тъй почтително.

— Всемилостиви господарю — каза тогава Пари, — не съм се излъгал: тоя човек е слуга на граф дьо Ла Фер, а граф дьо Ла Фер, ако си спомняте, е тоя достоен благородник, за когото говорех на ваше величество толкова често, че споменът за него трябва да е останал не само в паметта ви, но и в сърцето ви.

— Този ли, който се е опитал да помогне на краля — баща ми, в последните му минути? — попита Чарлз.

— Точно той, всемилостиви господарю.

— Ах! — прошепна Чарлз.

След това се обърна към Гримо, живите и умни очи на когото сякаш се мъчеха да отгатнат мисълта му, и допита:

— Приятелю мой, вашият господар, господин граф дьо Ла Фер, някъде наоколо ли живее?

— Тук — отговори Гримо, като посочи с протегната назад ръка желязната врата на къщата от бели камъни и червени тухли.

— А сега господин граф дьо Ла Фер у дома ли си е?

— В дъното, под кестените.

— Пари — каза кралят, — не искам да изпусна тоя тъй скъп за мене случай да благодаря на благородника, на когото нашият дом дължи такъв хубав пример на преданост и великодушие. Моля ви се, приятелю мой, подръжте коня ми.

И като хвърли юздата в ръцете на Гримо, кралят влезе съвсем сам при Атос, като равен при равен. Чарлз запомни лаконичното обяснение на Гримо: „В дъното, под кестените“. Ето защо той мина вдясно от къщата и тръгна право към посочената алея. Това не беше мъчна работа: върховете на тия големи дървета, вече покрити с листа и цвят, се издигаха над всички други.

Като стигна до Светлите и тъмни ивици, които изпъстряха алеята според това, дали слънцето можеше или не можеше да се промъква през гъстия свод на кестените, младият монарх забеляза един благородник, който се разхождаше с ръце на гърба й мечтаеше. Навярно Чарлз II беше карал често да му описват тоя благородник, защото веднага го позна и тръгна право към него. При шума от стъпките му граф дьо Ла Фер вдигна глава, видя, че към него се приближава непознат с изящна и благородна външност, свали шапка и зачака. На няколко крачки от него Чарлз II също си свали шапката. После, сякаш в отговор на немия въпрос от страна на графа, каза:

— Господин графе, аз дойдох да изпълня един дълг към вас. Отдавна вече исках да ви изкажа своята дълбока благодарност. Аз съм Чарлз II, син на Чарлз Стюърт, който беше господар на Англия и загина на ешафода.

При това знаменито име Атос усети, че тръпки полазиха по тялото му; но като видя, че младият крал стои пред него гологлав и му подава ръка, в чистите му и хубави сини очи блеснаха две сълзи.

Той се поклони почтително; но кралят го улови за ръката и рече:

— Вижте колко съм нещастен, господин графе! Ето на, сега случаят ме доведе при вас. Ах! Защо не са при мене хората, които обичам и уважавам? Защо съм принуден да пазя само заслугите им в сърцето си и имената им в паметта си? Ако вашият слуга не беше познал моя, аз щях да отмина вашата врата.

— Наистина — каза Атос, като отговори с глас на първата част от думите на краля и с поклон на втората, — наистина, ваше величество, сте видели много лоши дни.

— А най-лошите, уви, ще дойдат отсега нататък. — отговори Чарлз.

— Всемилостиви господарю, не губете надежда!

— Графе, графе! — продължи Чарлз, като поклати глава. — Аз се надявах до снощи и се надявах като добър християнин, кълна ви се.

Атос погледна въпросително краля.

— О, всичко това е лесно за разказване! — каза Чарлз II. — В изгнание, лишен от всичко, презрян, аз се реших на последен опит, макар че ми беше гадно това. Изглежда, в книгата на съдбите е написано, че Франция ще бъде вечен източник на щастие и нещастие за нашия дом! Вие сам знаете това, господине, вие, един от французите, които нещастният ми баща е видял от дясната си страна в дните на битките, а в деня на смъртта си — в подножието на ешафода.

— Всемилостиви господарю — скромно отговори Атос, — аз не бях сам; в тоя случай другарите ми и аз изпълнихме дълга си на благородници, нищо повече. Но ваше величество ми беше направил честта да ми разказва…

— Да, наистина. Аз имах покровителството — простете колебанието ми, графе, но вие разбирате това, вие, който разбирате всички неща, колко е тежко за елин Стюърт да изговори тая дума, — аз имах, казвам, покровителството на моя братовчед щатхалтера на Холандия; но без намесата или поне без съгласието на Франция щатхалтерът не иска да предприеме нищо. И така аз дойдох да искам това съгласие от френския крал, който ми отказа.

— Кралят ви отказа, всемилостиви господарю!

— О, трябва да бъдем справедливи към моя млад брат Луи: не той, а господин Мазарини отказа.

Атос си прехапа устните.

— Вие мислите може би, че аз трябваше да очаквам тоя отказ? — попита кралят, който забеляза движението на Атос.

— Действително така си помислих, всемилостиви господарю — почтително отговори графът. — Аз познавам много отдавна тоя италианец.

— Тогава реших да изкарам работата докрай и да узная веднага какво трябва да очаквам. Казах на брат ми Луи, че не искам да излагам нито Франция, нито Холандия и че лично ще си опитам щастието, както вече правих по-преди, с двеста благородници, ако поиска да ми ги даде, и с един милион, ако поиска да ми го даде назаем.

— И какво, всемилостиви господарю?

— Какво ли?… Сега, господине, изпитвам нещо чудно: наслаждавам се на отчаянието. Някои души — току-що забелязах, че моята принадлежи към тях — намират действителна наслада, че всичко е изгубено и че най-после е дошъл часът да загинат.

— О, надявам се, че ваше величество още не е стигнал до тая крайност! — каза Атос.

— Ако ми казвате това, господин графе, ако се опитвате да съживите надеждата в сърцето ми, значи не сте разбрали добре това, което току-що ви казах. Аз дойдох в Блоа, графе, да изпрося от брат ми Луи един милион, с който се надявах да поправя работите си; но брат ми Луи отказа… Значи виждате, че всичко е изгубено.

— Ваше величество ще ми позволи ли да му отговоря, че не съм съгласен с това?

— Как, графе, вие ме смятате за толкова наивен, че не мога да видя дори положението си?

— Всемилостиви господарю, винаги съм забелязвал, че именно в отчаяните положения съдбата прави изведнъж резки завои.

— Благодаря ви, графе! Хубаво е да се срещне такава душа като вашата, тоест човек, толкова уверен в бога и в монархията, че да не се отчайва никога за краля, колкото и ниско да е паднал кралят. За нещастие вашите думи, скъпи графе, са като ония лекарства, които лекуват раните, но са безсилни срещу смъртта. Благодаря ви, графе, за старанието да ме утешите; благодаря ви за добрия спомен, но аз зная какво трябва да правя. Сега нищо няма да ме спаси. И ето, приятелю мой, аз бях толкова уверен в това, че отивах в изгнание със стария ми Пари; отивах да се опивам от сърцераздирателните ми скърби в малкото отшелие, което ми предлага Холандия. Там, повярвайте ми, графе, скоро ще се свърши всичко. Смъртта ще настъпи бързо. Тя тъй често е призовавана от това тяло, измъчвано от душата, и от тая душа, която се стреми към небето!

— Ваше величество има майка, сестра, братя; ваше величество е глава на семейство; следователно вие сте длъжен да искате от бога дълъг живот, а не предивременна смърт. Вие сте изгнаник, беглец, но вие имате свой дълг, вие трябва да търсите битки, опасности, подвизи, а не покоя на смъртта.

— Графе — отговори Чарлз II, като се усмихна с неизразима печал, — чули ли сте някога един крал да завладее отново кралството си с един слуга, стар като Пари, и с триста екю, които тоя слуга носи в кесията си?

— Не, всемилостиви господарю, но съм чувал, че не един развенчан крал се е качвал отново на трона си с твърда воля, постоянство, приятели и един милион франка, употребени умно.

— Но значи вие не ме разбрахте? Аз исках от брат ми Луи тоя милион, но той ми отказа.

— Всемилостиви господарю — рече Атос, — ще благоволи ли ваше величество да ми отдели още няколко минути и да изслуша внимателно онова, което ми остава да му кажа?

Чарлз II погледна втренчено Атос.

— На драго сърце, господине — каза той.

— Тогава аз ще покажа пътя на ваше величество — продължи графът, като тръгна към къщата.

Той заведе краля в кабинета си, покани го да седне и каза:

— Всемилостиви господарю, ваше величество ми каза преди малко, че при днешното положение на нещата в Англия с един милион ще може да си възвърне кралството, нали?

— Мога поне да се опитам и ако не успея, да умра като крал.

— Тогава, всемилостиви господарю, нека ваше величество благоволи да изпълни обещанието си и да изслуша онова, което ми остава да му кажа.

Чарлз кимна в знак на съгласие.

Атос се приближи до вратата, погледна дали някой не подслушва, сложи мандалото и се върна на мястото си.

— Всемилостиви господарю — рече той, — ваше величество благоволи да си спомни, че аз се намирах при благородния и нещастен крал Чарлз I, когато палачите МУ го заведоха от Сейнт Джеймз в Уайтхол.

— Да, разбира се, спомних си и ще помня винаги.

— Всемилостиви господарю, това е една мрачна история за слушане от един син, който несъмнено много пъти е карал да му я разказват; но аз трябва да я повторя на ваше величество, без да пропусна нито една подробност.

— Говорете, господине.

— Когато кралят, баща ви, се качи на ешафода или по-скоро мина от стаята си на ешафода, който беше издигнат край прозореца му, всичко беше подготвено за неговото бягство. Палачът беше отстранен; един отвор бе направен под пода на стаята, в която се намираше кралят; най-после самият аз стоех под зловещия свод, когато изведнъж чух, че той заскърца под стъпките на баща ви.

— Пари ми е разказвал тия страшни подробности, господине.

Атос се поклони и продължи:

— Но ето какво не е можал да ви разкаже, всемилостиви господарю, защото това, което последва, стана между бога, баща ви и мене, а аз не съм разказвал никога за това дори на най-близките ми приятели: „Отдръпни се — каза височайшият осъден на маскирания палач — само за минута; аз зная, че съм твой; но помни, не удряй, преди да ти дам сигнал. Искам да се помоля свободно.“

— Извинете — каза Чарлз II, като побледня, — но вие, графе, знаете всички подробности по това зловещо събитие, подробности, които, както казахте преди малко, не са известни на никого. Не знаете ли името на тоя пъклен палач, на тоя подлец, който е скрил лицето си, за да убие безнаказано един крал?

Атос побледня леко.

— Неговото име ли? — каза той. — Да, зная го, но не мога да го кажа.

— А какво стана с него?… Защото в Англия никой не знае какво е станало с него.

— Той умря.

— Той е умрял, но как? Не в леглото си, не от спокойна и тиха смърт, не от смъртта на честните хора, нали?

— Той умря от насилствена смърт, в страшна, нощ, между гнева на хората и божията буря. Тялото му, пронизано от нож, падна в бездните на океана. Бог да прости убиеца му.

— Разказвайте по-нататък — каза Чарлз II, като видя, че графът не иска да говори повече за това.

— След като каза това на маскирания палач, английският крал прибави: „Ти ще ме удариш, помни добре, само когато кажа с протегната ръка: «Remember!»…“

— Действително — рече Чарлз II с глух глас, — зная, че това е последната дума, казана от нещастния ми баща. Но с каква цел, за кого?

— За френския благородник, който стоеше под ешафода му.

— Следователно на вас, господине?

— Да, всемилостиви господарю, и всяка дума, която той каза през дъските на ешафода, покрити с черно сукно, кънти и сега в ушите ми. Кралят опря едното коляно на земята. „Граф дьо Ла Фер, тук ли сте?“ — попита той. „Да, всемилостиви господарю“ — отговорих аз. Тогава кралят се наведе.

Силно развълнуван, Чарлз II се наведе също към Атос, като желаеше да улови всяка негова дума. Главата му се допираше почти до главата на Атос.

— Тогава — продължи графът — кралят се наведе. „Граф дьо Ла Фер — каза той, — ти не можа да ме спасиш. Не ми било писано това. Сега, дори и да върша светотатство, ще ти кажа, че говорих на хората, говорих на бога и с тебе говоря последен. За да поддържам една кауза, която смятах за свещена, аз изгубих трона на дедите ми и прахосах наследството на децата ми.“

Чарлз II закри лицето си с ръце и една парлива сълза се отърколи между бледите му и слаби пръсти. — „Остана ми един милион в злато — продължи кралят. — Закопах го в подземието на Нюкасълския замък, когато напущах града.“

Чарлз вдигна отново глава с такава тъжна радост, че тя би могла да изтръгне сълзи от всеки, който знаеше за нещастията на младия крал.

— Един милион! — прошепна той. — О, графе!

— „Само ти знаеш за съществуването на тия пари; употреби ги, когато намериш за най-добре, в полза на най-големия ми син. А сега, граф дьо Ла Фер, кажи ми сбогом!“ — „Сбогом, сбогом, всемилостиви господарю!“ — извиках аз.

Чарлз II стана, приближи се до прозореца и опря пламналото си чело на стъклото.

Атос продължи:

— Тогава кралят каза: „Remember!“ Тая дума беше за мене. Вие виждате, всемилостиви господарю, че си спомних.

Кралят не можа да сдържи вълнението си. Атос видя конвулсивното движение на раменете му, чу горчивите му ридания и сам млъкна, потиснат от мъчителните спомени, които пробуди в младия крал.

Чарлз II се отдръпна от прозореца с най-голямо усилие, преглътна сълзите си и седна отново край Атос.

— Всемилостиви господарю — каза Атос, — до днес аз мислех, че още не е дошъл часът да използувам това последно средство; но като гледах събитията в Англия, чувствувах, че той се приближава. Утре щях да се осведомя в кой кът на земята се намира ваше величество и щях да отида при него. Ваше величество сам дойде при мене: това е указание, че бог е с нас.

— Господине — отговори Чарлз с глас, още задавен от вълнението, — вие сте за мене нещо като ангел хранител, изпратен от бога; вие сте мой спасител, когото баща ми лично е изпратил от гроба си. Но ето вече десет години междуособната война разорява родината ми: тя е унищожила хората, разкопала е земята; навярно в недрата на земята ми не е останало злато, както не е останала любов в сърцата на поданиците ми.

— Всемилостиви господарю, мястото, където кралят е закопал парите, ми е добре познато; и никой, напълно съм уверен в това, не е можал да ги открие. При това нима Нюкасълският замък е напълно разрушен? Нима са го разтурили камък по камък чак до основите?

— Не, той е още цял, но сега генерал Мънк го заема и е на лагер в него. Единственото място, където ме чака помощ, където имам средства, е заето от неприятелите ми, както виждате.

— Генерал Мънк не е можал да открие съкровището, за което говоря на ваше величество.

— Да, но нима трябва да се предам на Мънк, за да си възвърна съкровището? Ах, вие виждате, графе, трябва да се откажа от борбата със съдбата, защото тя ме поваля всеки път, когато се надигам. Какво мога да направя само с Пари, с Пари, когото Мънк е изгонил вече веднъж? Не, не, графе, да се покорим на тоя последен удар.

— А аз, не мога ли аз да сполуча там, където ваше величество не може да направи нищо и където Пари не може да се опита вече?

— Вие, графе, вие бихте отишли!

— Ако ваше величество пожелае, да, ще отида, всемилостиви господарю — отговори Атос, като се поклони на краля.

— Вие, който сте толкова щастлив тука, графе!

— Аз не мога да бъда щастлив, всемилостиви господарю, докато пред мене лежи неизпълнен дълг, а кралят, вашият баща, ми завеща един върховен дълг: да бдя за вашето благополучие и да се разпоредя по кралски с парите ви. И така, по пръв знак на ваше величество аз съм готов да тръгна с вас.

— Ах, господине! — извика кралят, като забрави кралския етикет и се хвърли на Атосовата шия. — Вие ми доказвате, че има бог на небето и че понякога той изпраща вестители на нещастниците, които се мъчат на земята.

Силно развълнуван от тоя порив на младия човек, Атос му поблагодари най-почтително, а след това се приближи до прозореца и извика:

— Гримо, конете ми!

— Как! Вие искате да тръгнете веднага? — попита кралят. — Ах, господине, наистина вие сте чудесен човек!

— Всемилостиви господарю — отвърна Атос, — за мене е най-важно да служа на ваше величество. При това — добави той с усмивка — аз придобих тоя навик отдавна, още при службата си на кралицата, вашата леля, и краля, вашия баща. Как мога да отстъпя от него точно сега, когато се отнася да служа на ваше величество?

— Какъв човек! — прошепна кралят. След това помисли малко и прибави:

— Не, не, графе, аз не мога да ви излагам на такива лишения. Нямам с какво да възнаградя такива услуги.

— О, ваше величество се шегува с мене: той има цял милион! — каза Атос със смях. — Ах, ако имах само половината от тия пари, щях да събера вече цял полк. Но, слава богу, имам още няколко фишека злато и няколко семейни диаманта. Надявам се, че Ваше величество ще благоволи да ги раздели с един предан слуга.

— С един приятел. Съгласен съм, графе, но при условие че по-късно тоя приятел ще раздели на свой ред моето богатство с мене.

— Всемилостиви господарю — рече Атос, като отвори една касетка, от която извади злато и скъпоценности, — ето сега сме вече много богати. За щастие ние ще бъдем четирима срещу крадците.

Бледите страни на Чарлз II се зачервиха от радост. Той видя, че до външния вход се приближиха два коня на Атос, водени от Гримо, който се беше стегнал вече за път.

— Блезоа, дайте това писмо на виконт дьо Бражелон. Казвайте на всички, че съм заминал за Париж. Поверявам ви къщата, Блезоа.

Блезоа се поклони, прегърна Гримо и затвори желязната врата.