Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 40 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
dd (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (29 януари 2007)

Вторият том на романа е: „Още десет години по-късно — Луиз дьо Ла Валиер“.

 

Източник: http://dubina.dir.bg

Книжното тяло предостави Огнян Лашев.

 

Издание:

Александър Дюма. Още десет години по-късно. Виконт дьо Бражелон

„Народна младеж“, София, 1975

Редактор Борчо Обретенов

Художник Борис Ангелушев

Худ. оформление Иван Стоилов

Художествен редактор Петър Тончев

Технически редактор Маргарита Воденичарова

Коректори Маргарита Георгиева и Лиляна Иванова

 

Alexandre Dumas, Le Vicomte de Bragelonne, Dix ans plus tard

A. Le Vasseur et Cie, editeurs. Paris

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от dd според хартиенотото издание

Статия

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
АвторАлександър Дюма - баща
Първо издание1847–1850 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаДвадесет години по-късно
Следващаняма

„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

LXVIII
Д’АРТАНЯН ПРОДЪЛЖАВА ИЗДИРВАНИЯТА СИ

На разсъмване д’Артанян оседла сам своя Фюре, който беше пирувал цяла нощ с остатъците от овеса на заминалите си съседи.

Мускетарят разпита съдържателя, доколкото можа, при което установи, че той е хитър, недоверчив и предан тялом и духом на господин Фуке.

За да не събуди подозрения у тоя човек, той продължи баснята си за купуване на няколко солници.

Да отплува сега от Ла Рош Бернар за Бел Ил значеше да даде повод за разни слухове, каквито може би вече се носеха и които щяха да стигнат до замъка.

Освен това беше странно, че пътникът и слугата му бяха останали загадка за д’Артанян въпреки всичките му въпроси към съдържателя, който, изглежда, ги познаваше много добре.

И така мускетарят се осведоми за солниците и тръгна към блатистата местност, като остави морето отдясно и навлезе в една обширна печална равнина, която прилича на море от кал, където туктаме се белееха солни напластявания.

Фюре вървеше смело с мускулестите си крака по тесните пътечки, които разделяха солниците. Убедил се, че не го заплашва перспективата от студена баня, д’Артанян се отдаде доверчиво на коня, а сам почна да разглежда трите островърхи скали, които се извисяваха на хоризонта като железни копия сред тая гола, пустинна равнина.

Пириак, Бац и Кроазик, които си приличаха със странното еднообразие, привличаха вниманието му. Когато се обръщаше назад, за да се ориентира по-добре, мускетарят виждаше на хоризонта три други камбанарии на градовете Геранд, Пулиген и Сен Жоашен. Те приличаха на кегли, между които той със своя Фюре приличаше на движеща се топка.

Пириак беше първото малко пристанище, което се намираше от дясната му страна. Той отиде там, готов да запита за главните му солопроизводители.

В момента, когато д’Артанян влезе в него, пет огромни шаланди, натоварени с камъни, излязоха от пристанището.

На д’Артанян се видя чудно, че се извозват камъни от един край, където не се намират. Той прибягна до благостта на господин Анян, за да запита хората на брега коя е причината за това странно обстоятелство.

Един стар рибар отговори на господин Анян, че камъните не са нито от Пириак, нито от блатата, разбира се.

— Тогава откъде ги докарват? — попита мускетарят.

— Господине, докарват ги от Нант и от Пембьоф.

— А къде ги закарват?

— В Бел Ил, господине.

— Ах, тъй ли! — извика д’Артанян със същия тон, с който изрази учудването си пред поета, когато го молеше да го запознае с тайната на печатарството. — А нима там се строи нещо?

— Ами, разбира се, господине! Всяка година господин Фуке поправя стените на замъка си.

— Значи е толкова разрушен?

— Да, стар е.

„Тогава съвсем естествено е, че го поправя, защото така трябва да постъпва всеки собственик — помисли си д’Артанян. — Така и за мене могат да кажат, че укрепявам «Образът на света Богородица», когато чисто и просто съм принуден да го ремонтирам. Струва ми се, че негово величество получава неправилни донесения, които го заблуждават…“

— Но съгласете се — продължи той вече гласно, като се обърна към рибаря, защото възложеното му поръчение го караше да бъде недоверчив, — съгласете се, добри ми господине, че тия камъни пътуват по много особен начин.

— Защо? А как другояче? — попита рибарят.

— Те идват от Нант или от Пембьоф по Лоара, нали?

— Да, по течението.

— Действително това е удобно, но защо не отиват направо от Сен Назер в Бел Ил?

— Е, защото шаландите са лоши плавателни съдове и не са пригодени за морето — отговори рибарят.

— Това не е причина.

— Извинете, господине, ясно се вижда, че никога не сте плавали по море — прибави рибарят не без отсянка на презрение в гласа.

— Обяснете ми това, драги мой, моля ви се. На мене ми се струва, че да се дойде от Пембьоф в Пириак, за да се отиде после от Пириак в Бел Ил, е все едно да се отиде от Ла Рош Бернар в Нант, а после от Нант в Пириак.

— По водата пътят е най-къс — отговори рибарят невъзмутимо.

— Но нали се получава една извивка? Рибарят поклати глава.

— Най-късият път от една точка до друга е правата линия — продължи д’Артанян.

— Вие забравяте силата на вълните, господине.

— Съгласен съм с това.

— И вятъра.

— А, така!

— Разбира се; течението на Лоара почти тласка корабите до Кроазик. Ако имат нужда от малка поправка или да се подкрепи екипажът, те идват в Пириак покрай брега; близо до Пириак те срещат течение към друга страна, което ги отнася към остров Дюме, на две левги и половина.

— Добре.

— Там течението на Вилен ги отхвърля към друг остров — Хьодик.

— Съгласен съм.

— Е, господине, от Хьодик до Бел Ил пътят е съвсем прав. Там морето е гладко като огледало; между Двата острова шаландите плават като патици по Лоара. Това е!

— А все пак пътят е дълъг — забеляза упоритият господин Анян.

— Ах!… Господин Фуке иска така! — в заключение рече рибарят, като свали, плетената си шапка при произнасянето на това почтено име.

Един поглед на д’Артанян, бърз и пронизващ като острие на шпага, откри в сърцето на стареца само наивно доверие, а в чертите му — задоволство и безразличие. Той каза: „Господин Фуке иска така“ с такъв тон, с който се казва: „Бог поиска така!“

Д’Артанян беше отишъл вече прекалено далеч. Освен това, след като шаландите заминаха, в Пириак оставаше само една лодка, лодката на стареца, а тя, както изглежда, не можеше да отплува без дълги и усилени приготовления.

И така д’Артанян погали коня си, който, доказвания отново прекрасния си характер, се впусна в път, като стъпваше по солниците и поемаше с ноздри сухия вятър, който превиваше крайбрежните тръстики и хилавите храсталаци.

Към пет часа той пристигна в Кроазик.

Ако беше поет, д’Артанян щеше да се полюбува на обширните равни песъчливи брегове, широки цяла левга, които при прилив се покриват с вода, а при отлив изглеждат сиви, печални ивици, осеяни с полипи, мъртви водорасли и бели, редки обли камъни, които напомнят кости на обширни гробища.

Но той — военен, политик, честолюбец — нямаше вече дори тая слаба утеха да погледне небето, за да прочете на него надежда или предупреждение.

За тия хора червеното небе означава вятър и буря. Белите меки облаци на небесната синева предсказват само, че морето ще бъде спокойно.

Д’Артанян погледна небесната синева, почувствува соления дъх на вятъра и си каза:

„При първия прилив ще отплувам, дори и с орехова черупка“.

В Кроазик, както и в Пириак, мускетарят забеляза грамадни купища камъни, наредени на равния песъчлив бряг. Тия гигантски стени, разрушавани при всеки Прилив поради превоза на камъните за Бел Ил, бяха доказателство за онова, което той заподозря в Пириак.

Стена ли възстановяваше господин Фуке? Нови укрепления ли издигаше? За да се узнае това, трябваше да се види всичко.

Д’Артанян отведе Фюре в конюшнята, навечеря се, легна си, а на другия ден на разсъмване се разхождаше вече по пристанището, или по-точно по облите камъчета.

Кроазик има пристанище, голямо петдесет стъпки, а наблюдателницата му — приличаше на грамадна висока торта, поставена в чиния.

Чинията е равният песъчлив бряг. Възвишението от натрупана и укрепена с камъни пръст образува конус и тоя конус е тортата и наблюдателницата същевременно.

Това е така днес; така е било и преди сто и осемдесет години; само че тогава тортата не е била толкова дебела и около нея навярно не е имало ограда от летви, направена по-късно от управниците на тая бедна и благочестива паланка като украшение и едновременно като перила по спираловидните пътечки, които водят до малката тераса на пресечения конус.

На песъчливия бряг няколко рибари приказваха за сардини и скариди.

Господин Анян се приближи до тях с весел вид и усмивка на устните.

— Днес ще ходим ли на риболов? — попита той.

— Да, господине — отговори единият от рибарите, — чакаме прилива.

— А де ловите риба, приятели мои?

— Край бреговете, господине.

— А кои брегове са добри?

— А, зависи от случая; например близо до островите.

— Но до островите е далеч?

— Не много. Четири левги.

— Четири левги! Това е цяло пътешествие! Рибарят се изсмя в лицето му.

— Слушайте — наивно забеляза господин Анян, — от четири левги вече не се вижда брегът, нали?

— Ами… не винаги.

— Е… далече е… дори прекалено далече; иначе бих ви помолил да ме вземете със себе си и да ми покажете това, което не съм виждал никога.

— Какво именно?

— Жива морска риба.

— Господинът от провинцията ли е? — запита един рибар.

— Да, от Париж.

Бретонецът вдигна рамене и прибави:

— Виждали ли сте господин Фуке в Париж?

— Често — отговори д’Артанян.

— Често? — повториха рибарите, като образуваха кръг около парижанина. — Познавате ли го?

— Малко. Той е близък приятел на господаря ми.

— Аха! — рекоха рибарите.

И — прибави д’Артанян — аз видях замъците му в Сен Манде, във Во, както и двореца му в Париж.

— Хубави ли са?

— Великолепни!

— Е, но не са тъй хубави като замъка му в Бел Ил — забеляза един рибар.

— Охо! — извика господин Анян и така презрително се разсмя, че всички присъствуващи се разсърдиха.

— Ясно си личи, че не сте виждали Бел Ил — забеляза най-любопитният рибар. — Знаете ли, че имението му заема шест левги и че там има такива дървета, каквито не могат да се видят и в Нант?

— Дървета в морето? — извика д’Артанян. — Бих желал да видя това.

— Това не е мъчно, ние ловим риба край остров Хьодик; елате с нас. Оттам ще видите като рай тъмните белилски дървета; ще видите бялото очертание на замъка, което като острие разсича морския хоризонт.

— О, това трябва да е прекрасно! — забеляза д’Артанян. — Но знаете ли, че в замъка на господин Фуке, във Во, има сто кули?

Бретонецът вдигна глава с безкрайно възхищение, но сякаш още не беше убеден.

— Сто кули! — каза той. — Няма значение, Бел Ил е по-хубав. Искате ли да видите Бел Ил?

— А това възможно ли е? — попита господин Анян.

— Да, с позволението на управителя.

— Но аз не познавам тоя управител.

— Щом познавате господин Фуке, ще кажете името си.

— Ах, приятели мои, но аз не съм благородник!

— Всички могат да отидат там — продължи рибарят, — стига само да не желаят зло на Бел Ил или на сеньора му.

Лека тръпка полази по тялото на мускетаря. „Вярно е“ — помисли си той и прибави високо:

— Ако бях сигурен, че няма да хвана морска болест…

— Там ли? — рече рибарят, като показа гордо хубавата си тумбеста лодка.

— Е, вие ме склонихте! — извика господин Анян. — Ще ида да видя Бел Ил; само че няма да ме пуснат.

— Нас ни пускат.

— Вас? Защо?

— Ами… за да продаваме риба на корсарските кораби.

— О!… Корсарски кораби! Какво говорите?

— Казвам, че господин Фуке построи два корсарски кораба, за да преследва холандците или англичаните, и че ние продаваме риба на екипажите на тия малки кораби.

„Охо! — помисли си д’Артанян. — От добре по-добре! Печатница, бастиони, корсарски кораби!… Е, господин Фуке е доста сериозен неприятел, както и предполагах. Заслужава си да го види човек по-отблизо.“

— Ние тръгваме в пет часа и половина — прибави рибарят важно.

— Цял съм на ваше разположение, няма да ви напускам.

Действително д’Артанян видя как рибарите изтеглиха лодките си към водата; приливът настъпи. Господин Анян седна в лодката, като играеше ролята на уплашен и разсмиваше малките рибарчета, които го наблюдаваха с големите си умни очи.

Той легна на едно платно, сгънато на четири, като остави рибарите да се готвят за отплуване. И след два часа лодката с голямо четвъртито платно беше вече в открито море.

Рибарите, които в движение вършеха работата си, не забелязаха, че спътникът им не побледня, не запъшка, не започна да страда, че въпреки надлъжното и странично клатене на лодката, неуправлявана от никого, новакът по море не изгуби нито присъствието на Духа, нито апетита си.

Те ловяха риба и работата им вървеше доста успешно. На въдиците със стръв от скариди се хващаха калкани и камбали. Две въдици се скъсаха от тежестта на ягулите и моруните; три змиорки подскачаха на дъното в лодката.

Д’Артанян носеше щастие на рибарите; така му казваха те. Ловенето на риба му се хареса толкова, че сам той се залови за работа, тоест за въдицата, като крещеше от радост и викаше „пусто да остане“ (така че би учудил дори и мускетарите, когато на въдицата му се хващаше нова плячка, която го караше да напряга страшно мускулите си и да проявява сила и ловкост.

Веселото занимание го накара да забрави дипломатическото поръчение. Той воюваше с една страшна ягула, вкопчил едната си ръка в борда, за да приближи до себе си зеещата уста на противника си, когато собственикът на лодката му каза:

— Внимавайте да не ви видят от Бел Ил!

Тия думи подействуваха на д’Артанян като първото свистене на ядро в деня на сражение; той изпусна въдицата и ягулата, които се върнаха във водата.

Най-много на половин левга д’Артанян видя синкавия силует на скалите на Бел Ил, а над него бялото очертание на величествения замък.

По-нататък се виждаха горите, зелените пасбища, добитъкът.

Ето това привлече най-напред вниманието на мускетаря.

Слънцето, стигнало до четвъртината на небето, хвърляше златни лъчи върху морската повърхност и обвиваше вълшебния остров сякаш със златиста прах. Благодарение на ослепителната светлина всички сенки се открояваха рязко и изпъстряха с тъмни ивици блестящия фон на ливадите и стените.

— Ехе — рече д’Артанян, като видя тъмните скали, — ето, струва ми се, укрепления, които нямат нужда от никакъв инженер, за да попречат на едно дебаркиране. Та къде може да се слезе на тая земя, която сам бог е направил непристъпна?

— Тук — отговори главният рибар, като измести платното и завъртя рязко кормилото.

Лодката се наведе, заклати се и се приближи до едно малко хубаво кръгло пристанище с нова назъбена стена.

— Какво е това? — попита д’Артанян.

— Локмария — отвърна рибарят.

— А там?

— Бангос.

— А по-нататък?

— Сожьо… после дворецът.

— Пусто да остане! Цял отделен свят. А, ето и войници!

— В Бел Ил има хилядо и седемстотин души — гордо отговори рибарят. — Знаете ли, че най-малкият тукашен гарнизон се състои от двадесет и две пехотни роти?

„Пусто да остане! — помисли си д’Артанян, като тупна с крак. — Май че, негово величество имаше право.“

Спряха на брега.