Започнахме развитието на нов библиографски проект и активно търсим хора, които да участват в него и да помагат за обогатяването му.
Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 31 гласа)

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
Vicomte de Bragelonne Gravure1.jpg
Автор Александър Дюма - баща
Първо издание 1847–1850 г.
Флаг на Франция Франция
Оригинален език френски
Жанрове Историческа
Приключенска
Вид роман
Поредица Тримата мускетари
Предходна Двадесет години по-късно
Следваща няма

"Виконт дьо Бражелон" (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание "Векът", а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

IV
БАЩА И СИН

Раул яздеше по пътя, които му беше добре познат, които беше много мил на паметта му; по пътя, които водеше от Блоа към дома на граф дьо Ла Фер.

Читателят ще ни освободи от едно ново описание на това жилище. Той е бил вече там заедно с нас в други времена и го познава. Само че от последното ни пътуване там стените бяха станали по-сиви и тухлите бяха придобили зеленикавата отсянка на стара мед; дърветата бяха израсли; по-преди те протягаха мършавите си клони над оградата, а сега се бяха заоблили и покрити с листа, цвят и плод, хвърляха гъста сянка за минувача.

Раул видя отдалече островърхия покрив, двете малки кулички, гълъбарника между брястовете и гълъбите, които се виеха непрекъснато около тухления конус, но не се разделяха никога с него: така приятните спомени се вият около една светла душа.

Когато се приближи, той чу шума на скрипците, които скърцаха под тежестта на масивните кофи; също тъй му се стори, че чува меланхолното стенене на водата, която пада обратно в кладенеца; тъжен, зловещ, тържествен шум, които поразява ухото на детето и на поета, и двамата мечтатели; шум, които англичаните наричат splash, арабските поети — gasgachau и които ние, французите, ако поискаме да бъдем поети, трябва да преведем описателно: шум на вода, която пада във водата.

Повече от една година не се беше виждал Раул с баща си. През цялото това време той се намираше при господин принца.

Наистина след всички вълнения на фрондата, за първия период на която се опитахме да разкажем в предишния роман на трилогията, Луи дьо Конде се помири с двора публично, тържествено и искрено. През цялото време, докато продължаваше разпрата между господин принца и краля, господин принцът, които отдавна се беше привързал към Бражелон, му правеше напразно предложения, съблазнителни за един млад човек. Граф дьо Ла Фер, неизменно верен на честта и на краля, на ония принципи, които един ден разви пред сина си в гробниците на Сен Дени, граф дьо Ла Фер отказваше постоянно на господин принца от името на сина си. Нещо повече: вместо да последва господин дьо Конде в бунта му, виконтът тръгна с господин дьо Тюрен, които се сражаваше за краля. После, когато господин дьо Тюрен охладня на свои ред към краля, виконтът напусна господин дьо Тюрен, както по-преди напусна господин дьо Конде. От тая неизменна линия на поведение последва това, че Раул, макар и още много млад, взе участие в десет победи, защото Тюрен и Конде бяха победители само под знамената на краля, и нито веднъж не видя поражение, от което би могла да страда храбростта и съвестта му.

И така Раул по желанието на баща си служеше упорито и покорно на краля Луи XIV въпреки всички криволичения, които бяха нещо обикновено и може би неизбежни в тая епоха.

Господин дьо Конде, попаднал отново в милост, се възползува от дарената му амнистия, за да си върне много неща, включително и Раул. Господин граф дьо Ла Фер послуша здравия си разум и веднага изпрати Раул при принц дьо Конде.

Една година изтече от последната раздяла на бащата със сина; няколкото писма подсладиха, но не излекуваха мъката от отсъствието му. Ние видяхме, че Раул остави в Блоа и друга любов освен синовната.

Но нека бъдем справедливи към него: ако не беше случаят и госпожица дьо Монтале, тия два демона изкусители, Раул, след като изпълнеше поръчката, щеше да препусне право към къщата на баща си; без съмнение щеше да обърне глава назад, но нямаше да спре дори ако самата Луиз би протегнала ръце към него. Ето защо през първата половина на пътя Раул съжаляваше за миналото, с което се раздели тъй бързо, тоест за любимата си; през втората половина на пътя той мислеше за приятеля си, когото с голямо нетърпение искаше да види.

Раул видя, че вратата на градината е отворена, и пусна коня си по алеята, без да обръща внимание на гневното махане от страна на един старец, облечен в мораво вълнено трико и с голяма шапка от изтъркано кадифе.

Старецът, които плевеше с ръце една лехичка с ниски розови храсти и маргаритки, се възмути, като видя, че един кон препуска така по почистените и посипани с пясък алеи.

Той се осмели да изпусне едно силно „хм!“, което накара конника да се обърне. Тогава сцената се промени: като видя лицето на Раул, старецът скочи и загина към къщи с прекъслечни мърморения, което у него сякаш беше израз на луда радост.

Раул стигна до конюшните, предаде коня си на едно малко момче и затича по стълбата с бързина, която би зарадвала баща му.

Той премина вестибюла, трапезарията и салона, без да срещне никого; най-после, като стигна до вратата на господин граф дьо Ла Фер, той почука нетърпеливо и влезе, като не дочака думата: „Влезте!“, която беше казана с важен и едновременно приятен глас.

Графът седеше край една маса, покрита с книжа и книги. Той беше все същият изящен и хубав благородник като по-преди, но времето беше придало на благородството и хубостта му по-тържествен и по-величествен характер. Чело чисто и без бръчки, над дълги къдри, повечето бели, отколкото черни; очи проницателни и нежни под младежки мигли; мустаци тънки, слабо прошарени — над красиво очертани устни, сякаш никога не изкривявани от гибелни страсти; снага права и гъвкава; ръка безукорна, но тънка. Такъв беше знаменитият благородник, които толкова знаменити хора бяха превъзнасяли под името Атос.

В тая минута той нанасяше поправка в една тетрадка, изцяло писана от него.

Раул сграбчи баща си за раменете, за шията, както можа, и го прегърна така нежно, така бързо, че графът нема и време нито да се освободи, нито да превъзмогне бащинското си вълнение.

— Вие тук, Раул, вие тук! — извика той. — Възможно ли е?

— О, господине, господине, колко се радвам, че ви виждам отново!

— Вие не ми отговаряте, виконте! Отпуск ли получихте, та сте в Блоа, или в Париж се е случило някое нещастие?

— Слава богу, господине — отговори Раул, като се успокои постепенно, — никакво нещастие, а напротив, случи се нещо приятно. Кралят се жени, както имах честта да ви съобщя в последното си писмо, и заминава за Испания. Негово величество ще мине през Блоа.

— За да посети негово височество ли?

— Да, господин графе. Ето защо, като се страхува да не го завари неподготвен или като желае да му бъде особено приятен, господин принцът ме изпрати да приготвя квартири.

— Видяхте ли негово височество? — попита графът живо.

— Имах тая чест.

— В замъка ли?

— Да, господине — отвърна Раул, като наведе очи, защото сигурно почувствува в разпита на графа нещо повече от любопитство.

— А, наистина ли, виконте?… Поздравявам ви. Раул се поклони.

— Но вие видяхте още някого в Блоа, нали?

— Господине, видях нейно кралско височество.

— Много добре. Но аз говоря не за нейно височество.

Раул се изчерви и не отговори.

— Вие не ме чувате, както изглежда, господин виконте, а? — продължи господин дьо Ла Фер, без да повишава гласа, но с известна строгост в погледа.

— Чух ви отлично, господине — отвърна Раул, — и ако не отговорих веднага, то не е защото търсех как да ви излъжа… вие сам знаете това, господине.

— Зная, че никога не лъжете. Затова се и учудвам, че ви трябва толкова много време, за да ми кажете да или не.

— Мога да ви отговоря само ако съм разбрал добре въпроса ви; а ако съм ви разбрал добре, вие ще приемете зле първите ми думи. Сигурно не ви е приятно, господин графе, че видях…

— Госпожица дьо Ла Валиер, нали?

— За нея искате да говорите, господин графе, зная това — каза Раул с неизразима кротост.

— И ви питам дали я видяхте.

— Господине, като влизах в замъка, аз съвсем не знаех, че госпожица дьо Ла Валиер се намира в него; едва когато се връщах, след като изпълних поръчението си, случаят ни изправи един срещу друг. Имах честта да и поднеса моите почитания.

— А как се казва случаят, които ви събра с госпожица дьо Ла Валиер?

— Госпожица дьо Монтале, господине.

— Коя е тая госпожица дьо Монтале?

— Една млада особа, която не познавах, която никога дотогава не бях виждал. Тя е почетна госпожица на нейно височество.

— Господин виконте, аз няма да ви разпитвам повече; дори се разкайвам, че говорих прекалено дълго за това. Бях ви поръчал да избягвате госпожица дьо Ла Валиер и да се виждате с нея само с мое позволение. О, зная, че ми казахте истината и че не сте търсили случай да се срещнете с нея! Случаят беше против мене; аз не мога да ви обвиня. И така, ще се задоволя с това, което вече ви казах за тая госпожица. Не я укорявам в нищо, бог ми е свидетел. Само че не влиза в моите намерения за бъдещето да посещавате дома й. Моля ви още веднъж, мили ми Раул, да запомните добре това.

Ясните и чисти очи на Раул потъмняха, когато той чу тия думи.

— Сега, приятелю мои — продължи графът с нежната си усмивка и обикновения си глас, — да говорим за друго. Вие се връщате може би на службата си?

— Не, господине, мога да остана цял ден с вас. За щастие господин принцът не ми даде друго поръчение освен това, което се съгласува тъй добре с моите желания.

— Кралят добре ли е?

— Отлично…

— А господин принцът?

— Както винаги, господине.

По стар навик, графът забрави Мазарини.

— Е, добре, Раул, тъй като днес си само мои, и аз ще ти дам целия си ден. Целунете ме… още… още… Вие сте у дома си, виконте… А, ето и нашият стар Гримо!… Елате, Гримо, господин виконтът иска и вас да целуне.

Старецът не чака да му повторят и затича с отворени прегръдки. Раул му спести половината път.

— Сега, Раул, искате ли да отидем в градината? Ще ви покажа новото помещение, което поръчах да приготвят за вас, когато си идвате в отпуск; и докато разглеждаме посаденото през зимата и двата нови ездитни коня, вие ще ми съобщите новини за нашите парижки приятели.

Графът затвори ръкописа си, улови подръка младия човек и отиде с него в градината.

Гримо погледна меланхолно излизащия Раул, главата на които почти се допираше до напречната греда над вратата, поглади бялата си брадичка и прошепна тая дълбокомислена дума:

— Порасте!