Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 40 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
dd (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (29 януари 2007)

Вторият том на романа е: „Още десет години по-късно — Луиз дьо Ла Валиер“.

 

Източник: http://dubina.dir.bg

Книжното тяло предостави Огнян Лашев.

 

Издание:

Александър Дюма. Още десет години по-късно. Виконт дьо Бражелон

„Народна младеж“, София, 1975

Редактор Борчо Обретенов

Художник Борис Ангелушев

Худ. оформление Иван Стоилов

Художествен редактор Петър Тончев

Технически редактор Маргарита Воденичарова

Коректори Маргарита Георгиева и Лиляна Иванова

 

Alexandre Dumas, Le Vicomte de Bragelonne, Dix ans plus tard

A. Le Vasseur et Cie, editeurs. Paris

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от dd според хартиенотото издание

Статия

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
АвторАлександър Дюма - баща
Първо издание1847–1850 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаДвадесет години по-късно
Следващаняма

„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

XLVI
ДАРЕНИЕТО

Колбер излезе иззад завесата.

— Чухте ли? — попита Мазарини.

— Уви, да, монсеньор!

— Нима той е прав? Нима всички тия пари са зле придобита собственост?

— Монсеньор, един театинец е лош съдия по отношение на финансовите въпроси — студено отговори Колбер. — Обаче възможно е, според неговите теологични идеи, ваше високопреосвещенство да е прегрешил. Човек прегрешава винаги… когато умира.

— Най-напред с това, че умира, Колбер.

— Това е вярно, монсеньор. Но пред кого смяташе театинецът, че сте прегрешили? Пред краля?

Мазарини вдигна рамене.

— Да, пред краля!… Като че ли не спасих държавата му и финансите му!

— Няма две мнения по тоя въпрос, монсеньор.

— Нали? Следователно аз получих съвсем законно награда за труда си, нали?

— Безспорно.

— И мога да оставя на семейството ми, крайно нуждаещо се, известна част… дори всичко, което съм спечелил!

— Не виждам никаква пречка за това, монсеньор.

— О, бях напълно сигурен, Колбер, че като ви запитам, ще получа добър съвет — каза Мазарини, светнал от радост.

Колбер направи педантична гримаса.

— Монсеньор — прекъсна го той, — трябва да се види добре дали в думите на театинеца няма клопка.

— Не! Клопка… защо? Театинецът е честен човек.

— Той помисли, че ваше високопреосвещенство е пред прага на гроба, защото ваше високопреосвещенство се допитваше до него… Стори ми се, че ви казваше: „Отделете това, което кралят ви е дал, от това, което сам сте си дал…“ Спомнете си добре, монсеньор, дали не ви каза нещо подобно. Това подобава на театинец.

— Възможно е.

— Ако е така, монсеньор, мисля, че монахът ви принуждаваше…

— Да върна? — извика Мазарини пламнал. — Ами да.

— Да върна всичко? Вие не мислите… Казвате същото, което каза изповедникът.

— Но ако върнете само една част, тоест частта на негово величество, монсеньор, това е съпроводено с опасности. Ваше високопреосвещенство е много изкусен политик, за да не знае, че сега кралят няма в хазната си и сто и петдесет хиляди ливри налични пари.

— Това не е моя работа — каза Мазарини тържествуващ, — а на господин суперинтенданта Фуке; през последните месеци ви давах да проверите всичките му сметки…

Колбер сви устни само като се спомена името Фуке.

— Негово величество — рече той през зъби — има само тия пари, които му събира господин Фуке; вашите пари, монсеньор, ще бъдат лакомо късче за него.

— Но най-после аз не съм суперинтендант на кралските финанси: аз си имам своя хазна… Разбира се, готов съм, за щастието на краля… да му завещая нещо… но не мога да ощетявам семейството си…

— Да му завещаете нещо… това ще ви обезчести и ще оскърби краля. Да завещаете една част на негово величество значи да признаете, че сте се съмнявали в законността на придобиването й.

— Господин Колбер!…

— Аз мислех, че ваше високопреосвещенство ми правеше честта да ми иска съвет.

— Да, но вие не знаете главните подробности на въпроса.

— Зная всичко, монсеньор; ето вече десет години как преглеждам всички стълбици от цифри, които се пишат във Франция, и ако с мъка съм ги набил в главата си, сега те стоят, там тъй здраво забити, че мога да кажи наизуст, цифра по цифра, колко пари се харчат от Марсилия до Шербург, като се почне от ведомството на господин Льотелие, който е умерен, и се свърши с тайните Дребни щедрости на господин Фуке, който е разточителен.

— Значи вие искате да хвърля всичките си пари в хазната на краля! — подигравателно извика Мазарини, у когото в същото време подаграта изтръгна няколко тежки въздишки. — Разбира се, кралят няма да ме укори за нищо, но ще се подиграва с мене, като яде милионите ми, и ще бъде напълно прав.

— Ваше високопреосвещенство не ме разбра. Аз съвсем не съм искал кралят да харчи парите ви.

— Но струва ми се, че вие казвате ясно това, като ме съветвате да му ги дам.

— Ах! — възрази Колбер. — Ваше високопреосвещенство е толкова погълнат от болестта си, че съвсем губи предвид характера на негово величество Луи XIV.

— Какво значи това?

— Характерът му — ако смея да се изразя така — прилича на характера, който преди малко монсеньорът изповяда пред театинеца.

— Кажете смело: това е?…

— Гордостта. Извинете, монсеньор, исках да кажа високомерието. Кралете нямат гордост: това е човешка страст.

— Да, гордостта, имате право. После?…

— Е, добре, монсеньор, щом имам право, на ваше високопреосвещенство остава само да дадете всичките си пари на краля, и то веднага.

— Но защо? — попита Мазарини силно озадачен.

— Защото кралят няма да приеме всичко.

— О, един млад човек, който няма пари и е разяждан от честолюбие.

— Съгласен съм.

— Един млад човек, който желае смъртта ми.

— Монсеньор…

— За да ме наследи, Колбер; да, той желае смъртта ми, за да ме наследи. Е, трябва да бъда голям глупак! Аз бих му помогнал!

— Така трябва. Ако дарението е написано в известна форма, той ще откаже.

— Хайде де!

— Положително. Един млад човек, който не е направил нищо, който изгаря от нетърпение да се прочуе, който изгаря от нетърпение да царува сам, няма да вземе нищо готово: той ще поиска да строи сам. Тоя крал, монсеньор, няма да се задоволи с Пале Роял, който господин дьо Ришельо му остави в наследство, нито с двореца Мазарини, който построихте с такова великолепие, нито с Лувър, където са живели прадедите му, нито със Сен Жермен, където се е родил. Той ще отритне всичко, което не произлиза от него. Предсказвам това.

— И вие твърдите със сигурност, че ако дам моите четиридесет милиона на краля…

— Твърдя със сигурност, че той ще откаже, ако му кажете някои неща.

— А какво именно?

— Аз ще ги напиша, ако монсеньорът пожелае да ми ги продиктува.

— Но каква полза ще имам от това?

— Огромна. Ще престанат да обвиняват несправедливо ваше високопреосвещенство в скъперничество, в което памфлетистите укоряваха най-блестящия ум на нашия век.

— Имаш право, Колбер, имаш право; иди от мое име при краля и му занеси завещанието ми.

— Тоест дарението, монсеньор.

— А ако приеме?

— Тогава на вашето семейство ще останат тринадесет милиона, а това е хубава сума.

— Но в такъв случай ти ще бъдеш или предател, или глупак.

— Аз не съм нито едното, нито другото, монсеньор… Струва ми се, че вие се страхувате много да не би кралят да приеме… О, страхувайте се по-скоро, че той няма да приеме…

— Знаеш ли, ако той не приеме, аз ще му дам запасните ми тринадесет милиона… да, ще ги дам… да… Но ето че болките започват отново… ей сега ще ми прилошее… О, много съм болен, Колбер, наближава краят, ми!

Колбер потрепера.

Кардиналът беше наистина много болен: на леглото му се стичаха едри капки пот от болки; най-закоравелият доктор не би могъл да погледне без състрадание това страшно бледо лице, потънало в пот. Навярно Колбер се трогна силно, защото излезе от стаята в коридора и повика Бернуен при умиращия.

Тук се заразхожда напред-назад със замислен вид, който почти придаваше благородство на грубата му глава. Приведен, изпънал шия, с полуотворени устни, за да излетят несвързани думи, изразяващи несвързани мисли, той се реши да изпълни намерението си. В това време на десет крачки от него, отделен само с една стена, господарят му се задушаваше в мъки, които изтръгваха от него плачевни викове: той мислеше вече не за земните съкровища, не за радостите на рая, а за ужасите на ада.

Докато горещите кърпи, мехлемите, вентузите и Гено, повикан отново, при кардинала, действуваха все по-усилено, Колбер, уловил с две ръце огромната си глава, обмисляше съдържанието на дарението, което трябваше да принуди Мазарини да подпише, щом страданията му попреминат. Сякаш всички викове на кардинала и всички пристъпи на смъртта срещу тоя представител на миналото подбуждаха ума на тоя мислител с гъсти вежди, който се обръщаше вече към изгряващото слънце на едно прераждащо се общество.

Колбер влезе отново при Мазарини, когато се възвърна разумът на болния, и го склони да продиктува следното дарение:

„Готвейки се да се представя пред бога господар на хората, моля краля, който бе мой господар на земята, да вземе обратно от мене богатствата, с които ме награди неговата добрина; семейството ми ще се зарадва, че те преминават в толкова знаменити ръце. Списъкът на имуществата ми, вече приготвен, ще бъде представен при първото поискване на негово величество или при последното издихание на неговия най-предан слуга

Джулио, кардинал Мазарини“

Кардиналът въздъхна и се подписа. Колбер запечата дарението и го занесе веднага в Лувър, където кралят току-що се бе прибрал. После се завърна у дома си, като си потриваше ръцете подобно на работник, доволен, че не е загубил деня си.