Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 32 гласа)

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
Vicomte de Bragelonne Gravure1.jpg
Автор Александър Дюма - баща
Първо издание 1847–1850 г.
Флаг на Франция Франция
Оригинален език френски
Жанрове Историческа
Приключенска
Вид роман
Поредица Тримата мускетари
ПредходнаДвадесет години по-късно
Следваща няма

"Виконт дьо Бражелон" (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание "Векът", а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

XXXIII
АУДИЕНЦИЯТА

— Е, какво? — извика Атос с лек укор, когато д’Артанян прочете, писмото на Мънк.

— Какво ли? — повтори д’Артанян, почервенял от удоволствие и малко от срам, задето толкова беше избързал да обвини краля и Мънк. — Проста учтивост… която не ги задължава с нищо, наистина… но все пак е учтивост.

— Никак не ми се вярваше, че младият крал е неблагодарник — каза Атос.

— Ами настоящето му е още много близо до миналото му — възрази д’Артанян. — Но все пак досега всичко оправдаваше мнението ми.

— Съгласен съм, мили приятелю, съгласен съм. А, ето че лицето ви пак просветна! Не можете да си представите колко съм щастлив!

— И така, гледайте — рече д’Артанян, — Чарлз II приема господин Мънк в девет часа; мене ще приеме в десет часа. Това е голяма аудиенция, от тия, които в Лувър наричаме ръсене с придворна светена вода. Хайде, мили приятелю, хайде да отидем и нас да поръсят!

Атос не отговори нищо и двамата тръгнаха с бързи стъпки към двореца Сейнт Джеймс, около който се трупаше още тълпата, за да види по стъклата на прозорците сенките на придворните и силуета на краля. Осем часът беше, когато двамата приятели заеха места в галерията, пълна с придворни и просители. Всеки погледна крадешката тия прости, чуждестранни костюми, тия две благородни, изразителни и решителни лица. От своя страна Атос и д’Артанян измериха с поглед цялото това събрание и се заловиха отново да си приказват.

Изведнъж в края на галерията се чу силен шум: влизаше генерал Мънк, а след него вървяха над двадесет офицери, които търсеха усмивките му. До вчера той беше господар на Англия и затова предполагаха, че човек, който е възстановил Стюъртите, ще има голяма власт в ръцете си.

— Господа — каза Мънк, като се обърна назад, — моля ви, не забравяйте, че вече не представлявам нищо. Неотдавна командувах главната армия на републиката; а тая армия принадлежи на краля и аз ще предам в ръцете му цялата власт, от която се ползувах вчера.

Силна изненада се изписа по лицата на всички; кръгът от ласкатели и просители около Мънк започна да редее и постепенно се сля с тълпата. Мънк се приготви да чака краля, както чакаха всички други. Д’Артанян не можа да се въздържи да не забележи това на граф дьо Ла Фер, който се намръщи. Внезапно вратата на кабинета на Чарлз се отвори и се появи младият крал, предшествуван от двама придворни.

— Добър вечер, господа — каза той. — Тук ли е генерал Мънк?

— Тук съм, всемилостиви господарю — отговори старият генерал.

Чарлз се приближи бързо до него и го улови най-сърдечно за ръцете.

— Генерале — каза кралят високо. — току-що подписах указ за вас. Вие сте херцог Албимарл и аз искам никой да не бъде равен на вас по мощност и богатство тук, където с изключение на благородния Монтроз никой не е бил равен на вас по вярност, храброст и талант. Господа, херцогът е назначен за главнокомандуващ на нашите сухопътни и морски войски: поздравете го, ако обичате, с тая титла.

Докато всички се трупаха около генерала, който приемаше поздравленията с обикновеното си безстрастие, д’Артанян каза на Атос:

— Като си помислиш, че това херцогство, това командуване на сухопътните и морски войски, с една дума, всичките тия величия лежеха в сандък, дълъг шест стъпки, а широк три!…

— Приятелю — възрази Атос, — много по-внушителни величия се побират в сандъци, които са още по-малки и от които не може да се излезе.

Изведнъж Мънк забеляза двамата благородници, които стояха настрана и чакаха тълпата да се разреди. Той отиде веднага при тях, така че ги завари в разгара на философските размисли.

— Вие говорехте за мене — каза той усмихнато.

— Милорд — отговори Атос, — ние говорехме и за бога.

Мънк се замисли за миг, а после каза весело:

— Господа, да поговорим и за краля, ако обичате, защото, струва ми се, определена ви е аудиенция при негово величество.

— В девет часа — каза Атос.

— В десет часа — каза д’Артанян.

— Да влезем веднага в кабинета — продължи Мънк, като покани с ръка двамата си другари да вървят пред него; но нито единият, нито другият се съгласи с това.

Докато се разменяха тия чисто френски учтивости, кралят се завърна отново посред галерията.

— О, ето моите французи! — каза той с безгрижна веселост, която беше оцеляла въпреки всички страдания и премеждия. — Французите, моята утеха!

Атос и д’Артанян се поклониха.

— Херцог, заведете тия господа в работния ми кабинет. Ей сега ще дойда, господа — прибави кралят на френски.

И той отпрати бързо двора си, за да се завърне при своите французи, както ги наричаше.

— Господин д’Артанян — каза той, като влизаше в кабинета, — много съм доволен, че ви виждам пак.

— Всемилостиви господарю, аз съм във възторг, че мога да се поклоня на ваше величество в двореца му Сейнт Джеймз.

— Господине, вие ми направихте крайно голяма услуга и аз ви дължа благодарност. Ако не се страхувах да накърня правата на нашия главнокомандуващ, бих ви предложил някой достоен за вас пост при моята особа.

— Всемилостиви господарю — възрази д’Артанян, — аз напуснах службата при френския крал, като му обещах, че няма да служа на друг крал.

— Ах, това ме наскърбява силно! — рече Чарлз. — Бих желал да направя много нещо за вас: вие ми харесвате.

— Всемилостиви господарю…

— Да видим — продължи Чарлз с усмивка, — не мога ли да ви накарам да измените на думата си? Херцог, помогнете ми. Ако ви предложеха, тоест ако аз ви предложех главното командуване на моите мускетари?

Д’Артанян се поклони по-ниско от първия път.

— За най-голямо съжаление би трябвало да откажа на ваше величество — каза той. — Един благородник няма нищо освен честната си дума, а думата ми, както имах честта да кажа на ваше величество, е дадена на френския крал.

— Тогава да не говорим повече за това — рече кралят, като се обърна към Атос.

И д’Артанян потъна отново в най-дълбоко разочарование.

„А, предвиждах това! — помисли си мускетарят. — Думи! Придворна светена вода! Кралете имат винаги чудната дарба да ни предлагат това, което знаят, че няма да приемем, и да се покажат великодушни без риск. Глупак, безподобен глупак, че се надявах!“

През това време Чарлз улови ръката на Атос.

— Графе — каза му той, — вие ми бяхте втори баща; услугата, която ми направихте, не може да се плати. Обаче аз имам намерение да ви наградя. Баща ми ви направи кавалер на Жартиерата: тоя орден имат не всички крале в Европа. Кралицата регентка ви направи кавалер на Свети дух: това е не по-малко знаменит орден. Аз присъединявам към тях ордена Златното руно, което ми изпрати френският крал: той е получил два по случай сватбата си от испанския крал, своя тъст. Но в замяна на това ще ви помоля за една услуга.

— Всемилостиви господарю — каза Атос смутено, — вие ме награждавате с ордена Златното руно! Във Франция само кралят носи това отличие!

— Аз искам в родината си и навсякъде да бъдете равен на всички тия, които господарите са удостоили със своето благоволение — рече Чарлз, като свали верижката от врата си. — Аз съм уверен, графе, че баща ми ме благославя за това от гроба си.

„Все пак е чудно — мислеше си д’Артанян, докато приятелят му приемаше на колене знаменития орден, — чудно и невероятно, че винаги дъждът на щастието е валял върху тия, които ме заобикалят, и никога върху мене не е падала нито капка! Просто да си изскубе човек косите, ако беше завистлив, честна дума!“

Атос стана. Чарлз го прегърна нежно.

— Генерале — каза той на Мънк. После се спря, усмихна се и продължи:

— Извинете, исках да кажа херцог. Знаете ли, аз се лъжа само защото думата херцог е още твърде къса за мене… Все търся титла, която да я удължи… Бих желал да ви виждам тъй близо до трона ми, че да мога да ви казвам, като на Луи XIV, братко. О, намерих! Вий ще бъдете почти мой брат, защото ви правя вицекрал на Ирландия и Шотландия, драги херцог… По такъв начин занапред няма да се лъжа.

Херцогът улови ръката на краля, но без ентусиазъм, без радост, както правеше всяко нещо. Но това последно благоволение трогна сърцето му. Като пестеше благоразумно щедростта си, Чарлз даваше на херцога време да желае… макар че не можеше да желае толкова, колкото му даваха.

— Пусто да остане! — промърмори д’Артанян. — Пороят започна отново. О, просто да полудееш!

— Той се обърна с толкова опечален и толкова комично жалък вид, че кралят не можа да се въздържи и се усмихна. Мънк искаше да се сбогува с Чарлз.

— Как, вие си отивате, верни приятелю? — го запита кралят.

— Ако ваше величество позволи… Наистина много съм уморен… Днешното душевно вълнение ме изтощи: имам нужда от почивка.

— Но, надявам се — каза кралят, — вие няма да тръгнете без господин д’Артанян!

— Защо, всемилостиви господарю? — попита старият воин.

— Но вие сам знаете защо. Мънк погледна учудено краля.

— Моля ваше величество да ме извини — рече той, — но не зная… какво искате да кажете.

— О, възможно е! Но ако вие забравяте, господин д’Артанян не забравя.

По лицето на мускетаря се изписа учудване.

— Позволете да ви попитам, херцог — продължи кралят, — не живеете ли заедно с господин д’Артанян?

— Да, всемилостиви господарю, имах честта да предложа жилище на господин д’Артанян.

— На вас, само на вас ли хрумна тая мисъл?

— Да, милостиви господарю, на мене, само на мене.

— Е, не можеше и да бъде другояче… пленникът е винаги в жилището на победителя си.

Мънк се изчерви на свой ред.

— А, наистина — рече той, — аз съм пленник на господин д’Артанян.

— Без съмнение, Мънк, защото вие не сте се откупили още; но не се безпокойте, аз ви изтръгнах от господин д’Артанян, аз ще платя и откупа.

В очите на д’Артанян заблестя отново радост. Гасконецът започваше да разбира. Чарлз се приближи до него.

— Генералът не е богат — каза той — и не може да ви плати толкова, колкото струва. Аз съм по-богат, разбира се. Но сега, когато той е херцог и почти крал може би и аз не ще бъда в състояние да платя за него.

— Хайде, господин д’Артанян, пощадете ме: колко ви дължа? Очарован от обрата на работата, но не издавайки възторга си, д’Артанян отговори:

— Всемилостиви господарю, ваше величество се безпокои напразно. Когато имах щастието да заловя негова светлост, господин Мънк беше само генерал; следователно трябва да получа откуп за генерал. Нека генералът бъде тъй добър да ми даде шпагата си и аз ще сметна, че са ми заплатили напълно. Само шпагата на генерала струва толкова, колкото той самият.

— Odds-fish![1] — както казваше баща ми — извика Чарлз II. — Ето благородна реч и благороден човек, нали, херцог?

— Кълна се в честта си, така е, всемилостиви господарю! — отговори херцогът.

И изтегли шпагата си.

— Господине — каза той на д’Артанян, — ето това, което желаете. Мнозина са имали по-добри шпаги; но моята, колкото и да е скромна, не се е предавала никога на никого.

Д’Артанян взе с гордост тая шпага, която току-що беше възстановила един крал на трона.

— Охо! — извика Чарлз II. — Какво! Шпагата, която ми върна трона, ще излезе от кралството ми и няма да фигурира един ден между кралските скъпоценности? Не, кълна се в душата си, това няма да го бъде! Капитан д’Артанян, давам двеста хиляди ливри за тая шпага: ако е много малко, кажете.

— Много е малко, всемилостиви господарю — отговори д’Артанян с неподражаема сериозност. — И преди всичко не искам да я продавам. Но ваше величество желае и това е заповед за мене. Аз се подчинявам; но от уважение към знаменития воин, който ме слуша, аз трябва да оценя залога на победата ми поне с една трета повече. Искам триста хиляди за шпагата или ще я дам безплатно на ваше величество.

И като я улови за острието, той я подаде на краля. Чарлз II се разсмя гръмогласно.

— Благороден човек и весел другар! Odds-fish, на’ ли, херцог? Нали, графе? Той ми се харесва и аз го обичам. Ето, кавалере д’Артанян — прибави той, — вземете това.

И като се приближи до една маса, взе перо и написа един бон за триста хиляди ливри.

Д’Артанян го взе, обърна се важно към Мънк и каза:

— Аз поисках много малко за шпагата, зная това; но повярвайте ми, господин херцог, бих предпочел да умра, отколкото да ме сметнат за алчен скъперник.

Кралят се разсмя отново като най-щастливия човек в кралството си.

— Преди да заминете, кавалере, елате пак да се видим — каза той. — Имам нужда да се запася с веселост, щом моите французи заминават.

— Ах, всемилостиви господарю, веселостта ми не е това, което е шпагата на херцога, и аз ще я дам безплатно на ваше величество — отговори д’Артанян, като не се побираше в кожата си от радост.

— И вие, графе — прибави Чарлз, като се обърна към Атос, — елате и вие. Трябва да ви дам едно важно поръчение. Дайте си ръката, херцог.

Мънк стисна ръката на краля.

— Сбогом, господа — каза Чарлз, като подаде ръце на двамата французи, които сложиха устните си на тях.

— Е, какво, доволен ли сте сега? — попита Атос, когато излязоха от двореца.

— Шт! — отговори д’Артанян, крайно развълнуван от радост. — Още не съм се върнал от ковчежника… По пътя може нещо да ме удари по главата.

Бележки

[1] Odds-fish (англ.) — Рядка риба. — Б. пр.