Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 40 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
dd (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (29 януари 2007)

Вторият том на романа е: „Още десет години по-късно — Луиз дьо Ла Валиер“.

 

Източник: http://dubina.dir.bg

Книжното тяло предостави Огнян Лашев.

 

Издание:

Александър Дюма. Още десет години по-късно. Виконт дьо Бражелон

„Народна младеж“, София, 1975

Редактор Борчо Обретенов

Художник Борис Ангелушев

Худ. оформление Иван Стоилов

Художествен редактор Петър Тончев

Технически редактор Маргарита Воденичарова

Коректори Маргарита Георгиева и Лиляна Иванова

 

Alexandre Dumas, Le Vicomte de Bragelonne, Dix ans plus tard

A. Le Vasseur et Cie, editeurs. Paris

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от dd според хартиенотото издание

Статия

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
АвторАлександър Дюма - баща
Първо издание1847–1850 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаДвадесет години по-късно
Следващаняма

„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

LXI
ПИВНИЦАТА „ОБРАЗЪТ НА СВЕТА БОГОРОДИЦА“

На другия ден в два часа петдесет хиляди зрители се бяха събрали на площада Грев около двете бесилки, издигнати една срещу друга между кея Грев и кея Пелетие, досами парапета на реката.

Още от сутринта всички парижки глашатаи обикаляха градските квартали, особено пазарите и предградията, като съобщаваха с прегракналите си и неуморими гласове за великото правосъдие, извършено от краля над двама злоупотребители, двама обирници на народа. И тоя народ, за интересите на който се застъпваха така горещо, напускаше дюкяните, тезгяхите и работилниците, за да засвидетелствува малко признателност на Луи XIV, също като гости, страхуващи се да не проявят неучтивост към тоя, който ги е поканил, като не се отзоват на поканата му.

Според текста на присъдата, който глашатаите четяха високо и лошо, двама откупчици, трупачи на пари, злоупотребители на кралски средства, рушветчии и измамници ще претърпят смъртно наказание на площада Грев, „техните имена ще бъдат окачени над главите им“.

А самите имена не се споменаваха в присъдата. Любопитството на парижаните достигна връхната си точка и, както казахме, огромна тълпа чакаше с трескаво нетърпение часа на наказанието. Навсякъде вече се беше разпространила новината, че затворниците, преместени в замъка Венсен, оттам ще бъдат докарани на площада Грев. И тъй предградието и улицата Сент Антоан бяха задръстени от народ. В дните на големи наказания парижкото население се разделя на две категории: към първата спадат плахите и кротки хора, които искат само да зърнат осъдените, зрителите философи, а към втората — любителите на силни усещания, които жадуват да видят самата смърт на осъдените.

Тоя ден д’Артанян, след като получи последните инструкции от краля и се сбогува с приятелите си (в момента те се състоеха само от един човек — Планше), си начерта плана на деня, както подобава на зает и делови човек, на когото всяка минута е скъпа.

„Заминаването е определено за разсъмване, в седем часа сутринта — каза си той. — Значи имам петнадесет часа пред мене. Да махнем шест часа сън, които ми са необходими — шест; един час за ядене — седем; един час за свиждане с Атос — осем; два часа за не предвидени неща — всичко десет. Следователно остават пет часа.

Един час да получа парите, тоест отказ от Фуше да ми даде парите; още един час да отида за тях при господин Колбер, да изтърпя въпросите и гримасите му; един час за преглеждане и подреждане на оръжията, дрехите, за намазване на ботушите. Остават ми още два часа. Пусто да остане, колко съм богат!“

Като разсъждаваше така сам със себе си, д’Артанян почувствува, че в главата му нахлува и го опиянява необикновена радост, младежка радост, ухание от някогашните хубави и щастливи години.

„През тия два часа — продължи мускетарят — ще отида да си получа наема за три месеца от Образът на света Богородица. Това ще бъде приятно. Триста седемдесет и пет ливри! Пусто да остане, каква чудна работа! Ако сиромахът, който има само една ливра в джоба си, имаше една ливра и дванадесет дениета, това щеше да бъде справедливо, щеше да бъде отлично; но на сиромаха никога не се случва такова щастие. А богаташът, напротив, получава доходи от капиталите си, които не пипа… Ето и тия триста седемдесет и пет ливри ми падат като от небето.

И така, ще ида в Образът на света Богородица и ще изпия с наемателя ми чаша испанско вино, което той непременно ще ми предложи.

Но трябва ред, господин д’Артанян, трябва ред.

Значи времето ни ще се разпредели така;

1. Атос.

2. Образът на света Богородица.

3. Господин Фуке.

4. Господин Колбер.

5. Вечеря.

6. Дрехи, ботуши, коне, екипировка.

7. и последно. Сън.“

Съобразно с това разпределение на времето д’Артанян отиде право у граф дьо Ла Фер, на когото разказа скромно и простодушно част от случилото му се.

Атос се безпокоеше малко относно причината за повикването на д’Артанян при краля; но още от първите Думи на приятеля си разбра, че се е безпокоял напразно. Разбра и това, че Луи беше възложил на д’Артанян някакво тайно поръчение, и не се опита дори да разпитва приятеля си за него. Само му препоръча да се пази и деликатно му предложи да го придружава, ако е възможно.

— Но аз не заминавам никъде, мили приятелю — каза д’Артанян.

— Как не заминавате? Нали идвате да се сбогувате с мене?

— О, да, да — отвърна д’Артанян, като се поизчерви, — заминавам да направя една покупка.

— Това е друга работа. Тогава, вместо да ви кажа: „Пазете се да не ви убият“, ще кажа: „Пазете се да не ви оберат“.

— Ако се спра на някакво имение, аз ще ви предупредя, приятелю мой; след това, надявам се, ще ми дадете полезен съвет.

— Да, да — отговори Атос, който от деликатност дори не се усмихна.

Раул подражаваше на баща си и беше сдържан като него.

Д’Артанян разбра, че беше отишъл много далеч в своята тайнственост, и сметна за неудобно да не каже на приятелите си накъде отива.

— Смятам да отида в Ман — каза той на Атос. — Добра страна ли е?

— Отлична, приятелю мой — отвърна графът, без да му изтъкне, че Ман е в същата посока като Турен и че като почака най-много два дни, би можал да пътува с приятел.

Но като се мъчеше да излезе от затрудненото положение, д’Артанян затъваше все повече и повече в обясненията си.

— Ще тръгна утре на разсъмване — рече той най-после. — Раул, искаш ли дотогава да бъдеш с мене?

— Разбира се, господин кавалере — отговори младият човек, — ако само господин графът няма нужда от мене.

— Не, Раул. Днес имам аудиенция у негово височество, брата на краля.

Раул поиска шпагата си от Гримо, който му я донесе веднага.

— Тогава сбогом, мили приятелю — каза д’Артанян на Атос с отворени прегръдки.

Атос го притисна силно до сърцето си. Мускетарят схвана неговата сдържаност и му прошепна на ухото: — Държавна работа!

Атос отговори на това само с многозначително стискаме на ръката.

И те се разделиха.

Раул улови подръка стария си приятел, който го поведе по улица Сент Оноре.

— Ще те заведа у бога Плутон — каза д’Артанян на младия човек. — Приготви се да видиш цели купища злато. Боже мой, колко съм се променил!

— Охо, какъв е тоя народ по улицата! — забеляза Раул.

— Процесия ли има днес? — се обърна д’Артанян към един безделник.

— Не, господине, обесване — беше отговорът.

— Как, обесване? — учуди се мускетарят. — На площада Грев?

— Да, господине.

— Дявол да го вземе тоя нехранимайко, който кара да го бесят в деня, когато трябва да получа наема си! — извика д’Артанян. — Раул, виждал ли си как бесят?

— Никога, господине… Слава богу!

— Веднага се вижда младостта!… Ако ти беше на стража в окоп, както бях аз, когато някой шпионин… Но извинявай, Раул, аз се разбъбрах… Да, ти имаш право, отвратително е да гледаш как бесят… Моля ви се, господине, в колко часа ще бъде обесването?

— Струва ми се, в три часа, господине — учтиво отговори безделникът, зарадван, че е завързал разговор с двама военни.

— О, сега е само един часът и половина! Ако ускорим крачките си, Раул, ние ще стигнем навреме, за да получа моите триста седемдесет и пет ливри, и тогава Ще се махнем от тука преди пристигането на осъдения.

— На осъдените, господине — поправи го минувачът, — те са двама.

— Крайно много ви благодаря, господине — рече д’Артанян с изтънчена учтивост, която беше придобил с годините.

— И като дръпна Раул, той тръгна бързо към площада Грев.

Без тоя голям навик към тълпата, който притежаваше мускетарят, без силните му ръце и необикновената гъвкавост на раменете той нямаше да стигне никога със спътника си до целта на своето пътуване.

От улица Сент Оноре, по която бяха тръгнали, след като се разделиха с Атос, те поеха по крайбрежната улица.

Д’Артанян вървеше напред и работеше така сръчно с лактите, ръцете и раменете, че тълпата отстъпваше неволно пред натиска им. Там, където се срещаше особено силна съпротива, той си служеше с дръжката на шпагата си, пред която не можеха да издържат най-сплотените групи. Но това се вършеше с такава простота, с такава пленителна усмивка, че протестните думи замираха върху устните на пострадалите.

Като следваше приятеля си, Раул щадеше жените, които се възхищаваха от хубостта му, и даваше решителен отпор на мъжете, които чувствуваха силата на мускулите му. Благодарение на всичко това двамата напредваха успешно в гъстата тълпа.

Когато се доказаха бесилките, Раул отвърна очи с погнуса. А д’Артанян дори не ги забеляза, изцяло погълнат от гледката на къщата си с назъбен покрив и прозорци, претъпкани с любопитни.

Той видя по площада и около къщите голям брой свободни от служба мускетари, които заедно с жените или приятелите си очакваха началото на церемонията.

Особено се зарадва, като видя, че съдържателят, неговият наемател, просто не знаеше кого по-напред да слуша. Трите момчета не смогваха да обслужват пиячите. А пиячи имаше в пивницата, в стаите, дори и на двора.

Д’Артанян обърна вниманието на Раул на тоя наплив и прибави:

— Е, сега тоя хубостник няма как да не си плати наема. Виж, Раул, всички тия пиячи имат вид на хора от отбрано общество. Пусто да остане, но тук няма никакво място!

Обаче д’Артанян успя да улови съдържателя за края на престилката му и да му обърне внимание върху себе си.

— А, вие ли сте, господин кавалере? — каза полуобезумелият съдържател. — Една минутка, за бога! Тук имам стотина бесни, които обръщат избата ми наопаки.

— Избата може, но не и касата.

— О, господине, вашите тридесет и седем пистоли и половина са преброени и са горе в стаята ми; но там седят тридесет другари и пресушават едно малко буре порто, което отворих тая сутрин за тях… Една минутка, само една минутка.

— Добре, добре.

— Аз си отивам — каза Раул тихо на д’Артанян. — Това веселие е отвратително.

— Господине — строго отвърна д’Артанян, — вие ще ми направите, удоволствието да останете тука. Войникът трябва да привикне на всякакви зрелища. Окото трябва да се кали от младини и човек може да бъде наречен великодушен и добър само тогава, когато окото се е калило, а сърцето е останало меко. Освен това, малки ми Раул, нима си способен да ме оставиш сам тука? Това не би било добре от твоя страна. Ето, там долу има двор и в него има дърво. Ела да седнем на сянка, там ще си отдъхнем по-добре, отколкото в тоя задушен въздух, наситен с винени пари.

Като се настаниха вън, двамата нови гости на „Образът на света Богородица“ можеха да чуват нарастващия ропот на тълпата и да следят всеки вик, всяко движение на пиячите, насядали край масите в пивницата или пръснати из стаите.

Дори и да искаше, д’Артанян не можеше да избере по-добър наблюдателен пункт. Дървото, под което той седна заедно с Раул, ги закри напълно с гъстите си листа; то беше нисък кестен с увиснали клони, който хвърляше сянка на такава разбита маса, че пиячите се бяха отказали вече да си служат с нея.

Както вече казахме, д’Артанян виждаше всичко от наблюдателния си пункт: тичането на момчетата назад-напред, пристигането на нови пиячи, ту приятелския, ту враждебния прием на новопристигналите от страна на някои насядали. Той наблюдаваше, за да мине времето, защото тридесет и седемте пистола и половина закъсняха много.

— Господине — забеляза му Раул, — вие трябва да накарате наемателя си да побърза; ей сега ще пристигнат осъдените и тогава ще започне такава блъсканица, че не ще можем да се измъкнем от тука.

— Имаш право — каза мускетарят. — Хей, някой там, пусто да остане!

Но колкото и да викаше, колкото и да удряше по останките на масата, които се разпадаха под юмрука му, никой не дойде.

Д’Артанян се готвеше да отиде лично да намери съдържателя, за да упражни решителен натиск върху него, когато вратичката, която се свързваше с разположената отзад градина, се отвори, като изскърца остро на ръждясалите си панти, и в двора влезе един мъж в кавалерски костюм и с шпага отстрани. Без да затваря вратичката, той мина по двора, погледна косо д’Артанян и другаря му и тръгна към пивницата, като шареше навсякъде с пронизителните си очи.

— Я гледай — си каза д’Артанян, — моите наематели се сношават помежду си… А, това е сигурно още някой любопитен, който иска да види обесването.

В същата минута престанаха виковете и врявата на пиячите в горните стаи. В такива случаи тишината поразява слуха също тъй, както и усилването на шума. Д’Артанян поиска да узнае причината за това внезапно безмълвие.

Тогава той видя, че мъжът в кавалерски костюм, току-що влязъл в главната зала, се обърна с реч към пиячите, които го заслушаха с най-голямо внимание. Д’Артанян щеше да чуе може би думите на оратора, ако не ги заглушаваше долитащият тук шум на уличната тълпа. Но речта свърши скоро и всички присъствуващи започнаха да напускат залата на малки групи. Скоро в нея останаха само шест души: единият от тях, човекът с шпагата, отведе настрана съдържателя, като го занимаваше с някакъв разговор, докато останалите разпалваха голям огън в огнището, което беше много чудно при такова хубаво и топло време.

— Тук нещо не е в ред — каза д’Артанян на Раул. — Всички тия лица ми се струват познати.

— Не намирате ли, че замириса на дим? — попита Раул.

— Намирам по-скоро, че мирише на заговор. — отвърна д’Артанян.

Преди да се доизкаже, четирима от останалите в залата слязоха в двора и без явни лоши намерения застанаха на пост от двете страни на вратичката, като хвърляха от време на време многозначителни погледи на д’Артанян.

— Пусто да остане! — прошепна мускетарят на Раул. — Има нещо. Не си ли любопитен да узнаеш. Раул?

— Не особено, господин кавалере.

— А аз съм любопитен като стара клюкарка. Да идем малко напред, откъдето се вижда целият площад. Не ще и дума, че е интересно да се погледне сега.

— Но вие знаете, господин кавалер, че не искам да оставам равнодушен и безучастен зрител на смъртта на двама нещастници.

— А аз, според тебе, дивак ли съм? Ние ще се върнем, когато дойде време за това. Ела!

Те тръгнаха към главната сграда, влязоха в нея и се настаниха край прозореца, останал незает, което им се стори не по-малко подозрително от всичко останало.

Двамата останали пиячи, вместо да гледат през прозореца, поддържаха огъня.

Като видяха д’Артанян и приятеля му, те промърмориха:

— А, ето и подкрепление! Д’Артанян побутна Раул с лакът.

— Да, братлета, подкрепление — каза той. — Ама че огън сте наклали! Кого се готвите да печете?

Двамата се разсмяха весело и вместо отговор хвърлиха още дърва в огъня.

Д’Артанян не сваляше очи от тях.

— Вие сте изпратени да ни кажете кога да започнем, нали? — попита единият от огнярите.

— Разбира се — отговори д’Артанян, който искаше да знае какво да прави. — Защо ще бъда тук, ако не за това?

— Тогава застанете на прозореца, ако обичате, наблюдавайте.

Д’Артанян се усмихна под мустак, направи знак на Раул и се разположи на прозореца.