Александър Дюма
Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон (18)

XVIII
В КОЯТО Д’АРТАНЯН ТЪРСИ ПОРТОС, А НАМИРА САМО МУСКЕТОН

Когато се убеди напълно, че господин главният наместник д’Ербле наистина отсъствува и че приятелят му не може да се намери нито в Мельон, нито в околностите му, д’Артанян се раздели с Базен без съжаление и погледна изпод вежди великолепния замък Во, започнал вече да блести с това величие, което по-късно стана причина за падането му.

Стиснал устни като човек, изпълнен с недоверие и подозрения, той пришпори пъстрия си кон и каза:

— Хайде, хайде, в Пиерфон сигурно ще намеря най-добрия човек и най-добрата каса. Впрочем аз имам нужда само от това, защото вече имам идея.

Ние няма да предаваме на читателите ни прозаичните подробности от пътуването на д’Артанян, който пристигна в Пиерфон на третия ден сутринта. Д’Артанян мина през Нантьой-льо-Одуен и Креси. Отдалече той забеляза замъка на Луи д’Орлеан, който, станал владение на френската корона, беше наглеждан от един стар пазач. Тоя замък беше една от най-великолепните сгради на Средните векове, със стени, дебели двадесет фута, и кули, високи сто фута.

Д’Артанян обиколи около стените, измери кулите с очи и се спусна в долината. Отдалече той можа да види замъка на Портос, разположен на брега на просторно езеро и в съседство с една великолепна гора. Ние имахме вече честта Да го опишем на нашите читатели и за това сега само ще го посочим. Първото нещо, което забеляза д’Артанян след хубавите дървета, след майското слънце, позлатяващо зелените хълмове, след сенчестите гори, простиращи се към Компиен, беше един огромен подвижен сандък, бутан от двама лакеи и влачен от двама други. В тоя сандък се намираше нещо огромно, зелено и златно, което се движеше, теглено и бутано, по китните алеи на парка. Отдалече то изглеждаше безформено и абсолютно не можеше да се разбере какво е; по-отблизо това беше бъчва, върху която бе навлечено зелено сукно с галони; още по-отблизо беше човек или по-скоро шишко, долната част на който изпълваше целия сандък; съвсем отблизо тоя човек беше Мускетон — Мускетон с бяла коса и румено лице като Пол и шинел.

— Е, бога ми — извика д’Артанян, — това е нашият мил господин Мускетон!

— Ах!… — извика дебелият човек. — Ах, какво щастие! Каква радост! Господин д’Артанян!… Спрете, простаци!

Последните думи се отнасяха към лакеите, които го бутаха и теглеха. Сандъкът се спря и четиримата лакеи си свалиха едновременно, с войнишка точност шапките, украсени с галони, и се наредиха зад сандъка.

— О, господин д’Артанян! — каза Мускетон. — Колко бих желал да прегърна коленете ви! Но не мога да се движа, както виждате.

— Ами това е от възрастта, драги ми Мускетон.

— Не, господине, не е от възрастта, а от болестите, от скърбите.

— От скърбите ли, Мускетон? — повтори д’Артанян, като обиколи около сандъка. — Да не сте полудял, драги ми приятелю? Слава богу, вие сте здрав като тристагодишен дъб!

— Ах, а краката, господине, краката! — каза верният слуга.

— Какво краката?

— Да, те не искат вече да ме носят.

— Неблагодарници! Обаче вие ги храните добре, Мускетон, както ми се струва.

— Уви, да! Те не могат да се оплачат от мене в това отношение — каза Мускетон с въздишка. — Винаги съм правил за тялото ми всичко, което съм можал; аз не съм егоист.

И Мускетон въздъхна отново.

„Дали и Мускетон не иска да стане барон, щом въздиша така?“ — помисли си д’Артанян.

— Боже мой, господине! — продължи Мускетон, като се отърси от мъчителните си мисли. — Боже мой! Колко ще се зарадва монсеньорът, че сте си спомнили за него!

— Добрият Портос! — извика д’Артанян. — Изгарям от желание да го прегърна!

— О! — каза Мускетон разчувствуван. — Разбира се, аз ще му пиша, господине.

— Какво, ще му пишеш ли?

— Веднага, още днес.

— Значи, той не е тук?

— Ами не, господине.

— Но близко ли е? Далече ли е?

— Отде да зная, господине, отде да зная? — рече Мускетон.

— Пусто да остане! — извика мускетарят, като тропна с крак. — Нямам късмет! Портос беше такъв домосед!

— Господине, няма човек, който да води по-заседнал живот от монсеньора. Но…

— Но какво?

— Когато ви моли приятел…

— Приятел?

— Е, без съмнение: многоуважаемият господин д’Ербле.

— Значи Арамис е молил Портос?

— Ето как се случи това, господин д’Артанян. Господин д’Ербле писа на монсеньора…

— Наистина ли?

— Да, господине, писа писмо, и то такова, че обърна всичко тук нагоре с краката!

— Разкажи ми това, драги приятелю — каза д’Артанян, — но най-напред изпрати тия господа.

Мускетон извика: „Назад, дангалаци!“ с такива, мощни дробове, че само духането, без думите, беше достатъчно, за да се изпарят четиримата лакеи. Д’Артанян седна на края на сандъка и се приготви да слуша.

— И така, господине — почна Мускетон, — монсеньорът получи писмо от господин наместника д’Ербле преди осем-девет дни; беше денят на полски удоволствия; да, сряда, следователно.

— Какво, денят на полски удоволствия ли? — попита д’Артанян.

— Да, господине; ние имаме толкова удоволствия в тоя прелестен край, че просто бяхме затрупани с тях; най-после сметнахме за свой дълг да ги разпределим.

— Как познавам любовта на Портос към реда! На мене не би ми хрумнала такава идея. Наистина аз съвсем не съм затрупан с удоволствия.

— А ние бяхме затрупани — рече Мускетон.

— Е, как ги разпределихте? — попита д’Артанян.

— То е дълго за разказване, господине.

— Няма значение, имаме време; и после вие говорите тъй добре, драги Мускетон, че е цяло удоволствие да ви слуша човек.

— Наистина — каза Мускетон, очевидно много доволен от тая справедлива похвала; — наистина, аз направих голям напредък в обществото на монсеньора.

— Чакам разпределението на удоволствията, Мускетон, и то с нетърпение; искам да зная дали съм пристигнал в добър ден.

— О, господин д’Артанян — меланхолно отговори Мускетон, — откак монсеньорът замина, всички удоволствия отлетяха!

— Е, мили Мускетон, помъчете се да си спомните.

— От кой ден искате да започнем?

— Е, бога ми, започнете от неделя: той е господният ден.

— От неделя ли, господине?

— Да.

— Неделя, религиозни удоволствия: монсеньорът се черкува, раздава нафора, слуша речи и напътствия от нашия селски свещеник. Това не е много забавно, но ние чакаме един кармелит от Париж, който ще оправя нашата капела и който говори много добре, както уверяват; това ще ни събуди, защото сегашният свещеник ни приспива винаги. И така, неделя — религиозни удоволствия. Понеделник — светски удоволствия.

— Аха! — каза д’Артанян. — Какво разбираш под това, Мускетон? Я Да видим светските удоволствия, я да ги видим!

— Господине, в понеделник се отдаваме на светски живот; приемаме и правим посещения; свири се на лютия, танцува се, съчиняват се римувани думи за стихотворения — с една дума, кади се малко тамян в чест на дамите.

— Пусто опустяло! Това е връх на галантността! — извика мускетарят, като едва потискаше непреодолимото си желание да се изсмее.

— Вторник — научни удоволствия.

— Браво! — рече д’Артанян. — Какви? Разкажи ни по-подробно това, драги Мускетон.

— Монсеньорът купи един глобус, който ще ви покаже; той изпълва цялата голяма кула освен една галерия, построена над глобуса по заповед на монсеньора; слънцето и луната висят на връвчици и телове. Всичко това се върти: много хубава гледка! Монсеньорът ми показва моретата и далечните земи; ние си обещаваме да не ходим никога там. Това е извънредно интересно!

— Да, наистина, извънредно интересно — повтори д’Артанян. — А сряда?

— Полски удоволствия, както вече имах честта да ви го кажа, господин кавалере: ние разглеждаме овците и козите на монсеньора; караме овчарките да танцуват под звуците на свирки и гайди, както пише в една книга, която монсеньорът има в библиотеката си и която се казва „Пастирска поезия“. Авторът умря едва преди един месец.

— Сигурно е господин Ракан^[1]? — попита д’Артанян.

— Точно така, господин Ракан. Но това не е всичко. Ние ловим риба с въдици в малкия канал; после обядваме с венци от цветя на главите. Това е за сряда.

— Пусто опустяло! — рече д’Артанян. — Срядата не е онеправдана. А четвъртък? Какво може да остава за тоя беден четвъртък?

— Той не е нещастен, господине — отговори Мускетон с усмивка.

— Четвъртък, олимпийски удоволствия. Ах, господине, великолепно е! Ние събираме всички млади васали на монсеньора и ги караме да хвърлят диск, да се борят, да се надбягват. Монсеньорът хвърля диск по-добре от всички. А когато удари с юмрук, о, цяло нещастие е!

— Какво, нещастие ли?

— Да, господине, ние бяхме принудени да се откажем от борбата. Той чупеше главите, разбиваше челюстите, пробиваше гърдите. Това е чудна игра, но никой не искаше вече да я играе с него.

— Значи юмрукът му…

— О, господине, по-здрав е от всякога. Монсеньорът отслабна малко в краката, както сам си признава; но затова пък цялата сила премина в ръцете, така че…

— Така че той убива воловете като по-преди.

— Господине, нещо повече: той пробива стените. Напоследък, след като вечеря у един от фермерите си — вие знаете колко е известен и добър монсеньорът, — след вечерята той удари на шега с юмрук по стената: стената се събори, покривът падна; бяха убити трима мъже и една стара жена.

— Боже господи! А господарят ти, Мускетон?

— О, само главата на монсеньора се поодраска. Ние я промихме с вода, която ни дават монахините. Но на юмрука му нищо.

— Нищо ли?

— Нищо, господине.

— По дяволите олимпийските удоволствия! Те трябва да струват много скъпо, защото най-сетне вдовиците и сираците…

— Дават им се пенсии, господине: една десета от доходите на монсеньора е предназначена за това.

— Да минем на петък — каза д’Артанян.

— Петък — благородни и войнствени удоволствия. Ходим на лов, фехтуваме, дресираме соколи, обяздваме коне. Най-сетне съботата е денят на духовните удоволствия: обогатяваме се със знания, гледаме картините и статуите на монсеньора, дори пишем и чертаем планове; най-сетне гърмим с топовете на монсеньора.

— Вие чертаете планове, гърмите с топовете…

— Да, господине.

— Приятелю мой — каза д’Артанян, — господин дю Валон притежава най-острия и прекрасен ум; но има един вид удоволствия, които сте забравили, струва ми се.

— Кои, господине? — попита Мускетон с безпокойство.

— Материалните удоволствия. Мускетон се изчерви.

— Какво разбирате под това, господине? — попита той, като наведе очи към земята.

— Разбирам трапезата, доброто вино, вечерта, посветена на бутилката.

— Ах, господине, тия удоволствия не влизат в сметката, ние ги практикуваме всеки ден.

— Любезни ми Мускетон — продължи д’Артанян, — извинявай, но увлекателният ти разказ ме тъй погълна, че забравих най-главното на разговора ни, тоест да узная какво е писал господин наместникът д’Ербле на господаря ти.

— Наистина, господине, удоволствията ни отвлякоха от това. Е, добре, господине, ето каква е работата.

— Слушам, мили ми Мускетон.

— В сряда…

— В деня на полските удоволствия, нали?

— Да. Пристигна едно писмо; аз му го подадох, но бях познал почерка.

— И после?

— Монсеньорът го прочете и завика: „Бързо, конете ми, оръжието ми!“

— Ах, боже мой! — извика д’Артанян. — Пак някакъв дуел, а?

— Съвсем не, господине, писмото съдържаше само тия думи:

„Мили Портос, тръгвайте веднага, ако искате да пристигнете преди екинокса^[2]. Чакам ви.“

— Ай да му се не види! — прошепна д’Артанян замислен. — Както изглежда, работата е била много бърза.

— Не ще и дума. Така че — продължи Мускетон — монсеньорът замина а същия ден със секретаря си, за да пристигне навреме.

— И навреме ли е пристигнал?

— Надявам се. Монсеньорът, който не се оставя да бъде победен, както знаете, господине, повтаряше непрекъснато: „Гръм и мълния! Кой е тоя екинокс? Няма значение, тоя проклетник няма да пристигне преди мене, ако конят му не е по-добър.“

— И ти мислиш, че Портос е пристигнал пръв? — попита д’Артанян.

— Уверен съм в това. Тоя екинокс, колкото и да е богат, сигурно няма такива коне като монсеньора.

Д’Артанян едва се сдържа да не се разсмее, защото краткостта на Арамисовото писмо го накара да се замисли. Той последва Мускетон, или по-скоро колата на Мускетон, чак до замъка; след това седна на една пищно наредена маса, на която го гостиха като крал. Но не можа да измъкне нищо от Мускетон: верният слуга хленчеше — нищо повече.

След една нощ, прекарана в отлично легло, д’Артанян почна да мисли за смисъла на Арамисовото писмо и се обезпокои за отношенията на равноденствието към работите на Портос; след това, не разбирайки нищо, той реши, че сигурно тук става дума за някой флирт на епископа, за който дните трябваше да бъдат равни на нощите.

Д’Артанян напусна замъка Пиерфон, както напусна Мельон, както напусна замъка на граф дьо Ла Фер. Той имаше меланхолен вид, а това означаваше, че е в най-мрачно настроение. С наведена глава, неподвижни очи, с крака, увиснали от двете страни на коня, той си казваше с тая неопределена замисленост, която понякога стига висините на най-голямото красноречие:

— Няма приятели, няма бъдеще, няма нищо! Силите ми са унищожени, както и връзките на миналото ни приятелство. О, старостта наближава, студена, неумолима! Тя завива с черния си креп всичко, което блестеше, което благоухаеше в моята младост, после мята тоя сладък товар на рамото си и го отнася заедно с другото в бездънната бездна на смъртта.

Сърцето на гасконеца трепна, макар че той беше винаги смел и силен в несгодите на живота, и в продължение на няколко минути облаците му се сториха черни, а земята хлъзгава и лепкава като на гробища.

— Къде отивам? — питаше се той. — Какво ще правя?… Сам… съвсем сам… без семейство, без приятели… Ех! — извика той внезапно.

И пришпори коня си, който не беше намерил нищо меланхолично в добрия овес на Пиерфон и затова се възползува от позволението да покаже своята веселост с галоп, който не се прекъсна в продължение на две лев ги.

— В Париж! — каза си д’Артанян.

И на другия ден стигна в Париж.

Цялото това пътуване му отне десет дни.