Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 40 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
dd (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (29 януари 2007)

Вторият том на романа е: „Още десет години по-късно — Луиз дьо Ла Валиер“.

 

Източник: http://dubina.dir.bg

Книжното тяло предостави Огнян Лашев.

 

Издание:

Александър Дюма. Още десет години по-късно. Виконт дьо Бражелон

„Народна младеж“, София, 1975

Редактор Борчо Обретенов

Художник Борис Ангелушев

Худ. оформление Иван Стоилов

Художествен редактор Петър Тончев

Технически редактор Маргарита Воденичарова

Коректори Маргарита Георгиева и Лиляна Иванова

 

Alexandre Dumas, Le Vicomte de Bragelonne, Dix ans plus tard

A. Le Vasseur et Cie, editeurs. Paris

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от dd според хартиенотото издание

Статия

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
АвторАлександър Дюма - баща
Първо издание1847–1850 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаДвадесет години по-късно
Следващаняма

„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

XLIX
ПЪРВАТА ПОЯВА НА КОЛБЕР

Нощта премина в общи мъчителни безпокойствия за умиращия и за краля: умиращият чакаше избавлението си, а кралят — своята свобода.

Луи не си легна. Един час след излизането си от стаята на кардинала той узна, че умиращият, като почувствувал облекчение, заповядал да го облекат, да го начервят, да го срешат и поискал да приеме посланиците. Подобно на Август той смяташе навярно света за огромен театър и искаше да изиграе както трябва последното действие на комедията си.

Ана Австрийска не се появи вече у кардинала: нямаше какво да прави у него. Благоприличието беше предлог за отсъствието й. Впрочем и кардиналът не запита за нея: той не забравяше съвета, който кралицата беше дала на сина си.

Към полунощ, все още начервен, Мазарини изпадна в агония. Той прегледа още веднъж завещанието си; като намери, че то изразява напълно волята му, и като се страхуваше да не би да се възползуват от слабостта МУ, за да го накарат да промени нещо в него, той заповяда на Колбер, който се разхождаше в коридора пред спалнята като най-бдителен часовой, да не пуска никого в стаята.

Затворил се в стаята си, кралят изпращаше всеки час кърмачката си в покоите на Мазарини със заповед да му донася най-точни сведения за положението на кардинала.

Най-напред Луи узна, че Мазарини заповядал да го облекат, да го начервят, да го срешат и приел посланиците; след това узна, че почнали да четат предсмъртните молитви за кардинала.

В един часа след полунощ Гено опита последното средство, което се наричаше тогава героично. По онова време си въобразяваха, че срещу смъртта има тайни лекарства, които трябва да се дават само в последната минута.

Като взе това средство, Мазарини се успокои за десетина минути. Веднага той заповяда да пръснат навсякъде мълвата, че е станал щастлив прелом в болестта. При тая новина кралят почувствува, че на челото му избива студена пот. Той беше съзрял вече зарята на свободата; сега робството му се струваше още по-нетърпимо. Но следното известие промени напълно картината. Мазарини не можеше вече да диша и едва следеше молитвите, които свещеникът от Сен Никола де Шан четеше край него.

Кралят почна да се разхожда развълнувано из стаята, като преглеждаше, без да спира, книжата, извадени от една касетка, ключът на която стоеше винаги у него.

Кърмачката се върна за трети път. Мазарини казал каламбур и заповядал да лакират отново неговата „Флора“ от Тициан.

Най-после към два часа сутринта кралят не можа да устои на умората; той не беше спал цяло денонощие. Сънят, всемогъщ на неговата възраст, го завладя и надви за около един час. Но кралят не си легна; заспа в едно кресло. Към четири часа кърмачката влезе и го събуди.

— Е какво? — попита кралят.

— Ах, скъпи всемилостиви господарю — отговори кърмачката, като стисна ръце с най-жален вид, — ах, той умря!

Кралят скочи на крака, сякаш изхвърлен от пружина.

— Умря! — извика той.

— Уви, да!

— Сигурно ли?

— Да.

— Официално?

— Да.

— Обявено ли е за смъртта му?

— Още не.

— Но кой ти каза на тебе, че кардиналът е умрял?

— Господин Колбер.

— Господин Колбер?

— Да.

— А той беше ли сигурен в това, което казваше?

— Той излезе от спалнята и твърдеше, че няколко минути държал огледало пред устните на кардинала.

— Аха! — рече кралят. — А какво стана господин Колбер?

— Преди малко напусна стаята на негово високопреосвещенство.

— И къде отиде?

— Дойде след мене.

— Значи той е…

— Тука, скъпи всемилостиви господарю, чака на вратата благоволението ви да го приемете.

Луи изтича до вратата, сам я отвори и видя в коридора Колбер: той стоеше и чакаше. Кралят потрепера, като видя тая статуя, цяла облечена в черно.

Колбер се поклони с най-голямо уважение и направи две крачки към негово величество.

Луи се върна в стаята си, като направи знак на Колбер да го последва.

Колбер влезе. Луи освободи кърмачката, която излезе и затвори вратата след себе си. Колбер се спря скромно при вратата.

— Какво искате да ми съобщите, господине? — попита Луи, силно смутен, че са се досетили за съкровената му мисъл, която не можеше да скрие напълно.

— Господин кардиналът току-що почина, всемилостиви господарю, и аз ви нося неговото последно сбогом.

Кралят се позамисли. През това време гледаше внимателно Колбер; очевидно беше, че си спомня последните думи на кардинала.

— Вие сте господин Колбер, нали? — попита той.

— Да, всемилостиви господарю.

— Верен слуга на негово високопреосвещенство, както негово високопреосвещенство сам ми каза, така ли?

— Да, всемилостиви господарю.

— Доверител на част от тайните му?

— На всичките.

— Приятелите и слугите на покойния господин кардинал ще ми бъдат скъпи, господине, и аз ще се погрижа да бъдете настанен в моята канцелария.

Колбер се поклони.

— Струва ми се, вие сте финансист, господине?

— Да, всемилостиви господарю.

— И господин кардиналът ви използуваше в своето икономство?

— Правеше ми тая чест, всемилостиви господарю.

— Струва ми се, че вие лично не сте направили нищо за моя дом?

— Извинете, всемилостиви господарю, аз имах щастието да дам на господин кардинала идеята за икономия, която носи триста хиляди франка годишно в хазната на ваше величество.

— Каква икономия, господине?

— Ваше величество знае, че стоте швейцарци носят сребърни дантели от двете страни на лентите си, нали?

— Разбира се.

— Е добре, всемилостиви господарю, аз предложих да се пришиват на лентите дантели от фалшиво сребро; това не личи никак, а със сто хиляди екю може да се изхрани един полк цели шест месеца или да се купят десет хиляди хубави мускети, или да се построи военен кораб с десет топа.

— Наистина — каза Луи XIV, като, се вглеждаше още по-внимателно в Колбер, — и трябва да се признае, че икономията е много уместна; впрочем смешно беше, че войниците носеха същите дантели, каквито носят сеньорите.

— Щастлив съм, че ваше величество ме одобрява — отговори Колбер.

— Нямахте ли някаква друга длъжност при кардинала?

— Негово високопреосвещенство ми поръча да проверя сметките на главното интендантство, всемилостиви господарю.

— А! — извика Луи XIV, който се готвеше да отпрати Колбер, но при тая дума се спря. — А, значи на вас поръча негово високопреосвещенство да контролирате сметките на господин Фуке! И какъв е резултатът от контрола?

— Има дефицит, всемилостиви господарю. Но ако ваше величество благоволи… да ми позволи…

— Говорете, господин Колбер.

— Трябва да дам някои обяснения на ваше величество.

— Няма нужда, господине; вие сте проверявали сметките, кажете ми само резултата.

— Това е много лесно, всемилостиви господарю… Навсякъде празно, никъде няма пари.

— Внимавайте, господине. Вие нападате рязко управлението на господин Фуке, който, доколкото съм слушал, е опитен човек.

Колбер се изчерви, после побледня, защото почувствува, че от тая минута влиза в борба с човек, който по могъщество се равняваше почти с току-що починалия кардинал.

— Да, всемилостиви господарю, много опитен човек — повтори той и се поклони.

— Но ако господин Фуке е опитен човек, а все пак няма пари, кой е виновен?

— Аз не обвинявам, всемилостиви господарю, а установявам.

— Добре; направете отчета и ми го представете. Казвате, че има дефицит? Но дефицитът може да бъде временен; кредитът ще се върне, с него ще се върнат и парите.

— Не, всемилостиви господарю.

— За тая година може би, разбирам това; но за идущата година?

— Идущата година, всемилостиви господарю, е също изядена изцяло като сегашната.

— Но още по-идущата тогава?

— Като идущата.

— Какво казвате, господин Колбер?

— Казвам, че са изразходвани доходите за четири години напред.

— Тогава ще се направи заем.

— Трябва да се направят три, всемилостиви господарю.

— Ще създам нови длъжности: ще се продадат и ще се получат пари.

— Невъзможно, всемилостиви господарю; продадени са много длъжности предварително, купувачите не могат дори да се възползуват от тях. Нещо повече, при всяка сделка господин суперинтендантът е приспадал една трета от заплащането. Народът е обран, без ваше величество да има някаква полза от това.

Кралят направи нетърпеливо движение.

— Обяснете ми това, господин Колбер.

— Нека ваше величество изрази ясно мисълта си и ми каже какво желае да му обясня.

— Имате право; яснотата преди всичко, нали?

— Да, всемилостиви господарю, яснотата. Бог е бог, защото е създал светлината.

— Е, добре, например — продължи Луи XIV, — ако сега, когато господин кардиналът умря и аз ставам крал, ако сега поисках да имам пари?

— Ваше величество не би имал.

— О, ето кое е чудно, господине! Как, моят суперинтендант не би ли ми намерил пари?

Колбер поклати голямата си глава.

— Какво значи това? — попита кралят. — Нима доходите на държавата са обременени до такава степен, че не са вече доходи?

— Да, всемилостиви господарю, до такава степен. Кралят се намръщи.

— Добре — каза той, — аз ще събера патентите, дадени на купувачите, и ще получа длъжностите с отстъпка.

— Невъзможно, защото, патентите са превърнати в бонове, а боновете, за удобство и улесняване на сделките са превърнати в купони, така че сега съвсем не могат да се намерят първоначалните патенти.

Силно развълнуван, Луи се разхождаше надлъж и шир с все още смръщени вежди. Изведнъж той се спря и каза:

— Но ако това е така, както казвате, господин Колбер, аз съм разорен, преди още да започна да царувам?

— Да, разорен сте, всемилостиви господарю — отвърна безстрастният аритметик.

— Но все пак, господине, пари има някъде?

— Да, всемилостиви господарю, и дори за начало донесох на ваше величество бележка за капиталите, които господин кардиналът Мазарини не е поискал да опише в завещанието си, нито в някой друг акт, но които той довери на мене.

— На вас?

— Да, всемилостиви господарю, с изричната заповед да ги предам на ваше величество.

— Как, освен четиридесетте милиона в завещанието?

— Да, всемилостиви господарю.

— Господин Мазарини е имал и други капитали? Колбер се поклони.

— Но тоя човек е истинска бездна! — промърмори кралят. — Господин дьо Мазарини — от една страна, господин Фуке — от друга; над сто милиона може би за тях двамата; тогава нищо чудно, че хазната ми е празна!

Колбер чакаше, без да помръдне.

— А сумата, която ми носите, заслужава ли си труда? — попита кралят.

— Да, всемилостиви господарю, сумата е доста внушителна.

— На колко възлиза?

— Тринадесет милиона ливри, всемилостиви господарю.

— Тринадесет милиона! — извика Луи XIV, като изтръпна от радост. — Вие Казахте тринадесет милиона, господин Колбер?

— Да, тринадесет милиона, ваше величество.

— Които никой не знае?

— Никой.

— Които са в ръцете ви?

— Да, в ръцете ми, всемилостиви господарю.

— И които мога да получа?

— След два часа.

— Но де са те?

— В избата на една къща, която господин кардиналът притежаваше в града и която бе тъй добър да ми остави със специална клауза в завещанието си.

— Значи Вие знаете завещанието на кардинала?

— Имам препис, подписан собственоръчно от него.

— Препис?

— Да, всемилостиви господарю; ето го. Колбер бръкна в джоба си, извади акта и го показа на краля.

Кралят прочете члена, който се отнасяше за дарението на тая къща.

— Но — каза той — тук става въпрос само за къщата и никъде не се споменава за парите.

— Извинете, всемилостиви господарю, те са записани в съвестта ми.

— И господин Мазарини ги довери на вас?

— Защо не, всемилостиви господарю?

— Той… толкова недоверчив?

— Той не беше такъв към мене, всемилостиви господарю, както ваше величество може да види.

Луи погледна с възхищение тая груба, но изразителна глава.

— Вие сте честен човек, господин Колбер — каза той.

— Това не е добродетел, а дълг — отговори Колбер студено.

— Но тия пари не са ли на семейството му?

— Ако бяха на семейството му, щяха да влязат в завещанието на кардинала като останалото му богатство. Ако бяха на семейството му, аз, който съставих дарението в полза на ваше величество, щях да ги прибавя към четиридесетте милиона, които той ви предлагаше.

— Как! — извика Луи XIV. — Вие ли съставихте дарението, господин Колбер?

— Аз, всемилостиви господарю.

— И кардиналът ви обичаше? — попита кралят наивно.

— Аз гарантирах на негово високопреосвещенство, че ваше величество няма да приеме — каза Колбер с предишния спокоен тон, който дори в обикновените случаи на живота има нещо тържествено в себе си.

Луи прекара ръка по челото.

— О, колко съм млад, за да управлявам хората! — прошепна той съвсем Ниско.

Колбер чакаше края на тоя вътрешен монолог. Той видя, че кралят вдигна глава, и попита:

— В колко часа да донеса парите на ваше величество?

— Довечера, в единадесет часа. Желая никой да не знае, че притежавам тия пари.

Колбер не отговори, сякаш това не беше казано за него.

— На кюлчета ли е тая сума, или в златни монети?

— В златни монети, всемилостиви господарю.

— Добре.

— Къде да я изпратя?

— В Лувър. Благодаря ви, господин Колбер.

Колбер се поклони и излезе.

— Тринадесет милиона! — извика Луи XIV, когато остана сам. — Но това е мечта!

След това отпусна глава на ръцете си, сякаш заспа.

Но след минута вдигна глава, разтърси хубавите си къдри, стана и като отвори буйно прозореца, изложи горящото си лице на пресния утринен въздух, напоен със стипчивия мирис на дърветата и благоуханието на цветята.

Блестяща зора се сипваше на хоризонта; първите слънчеви лъчи озариха челото на младия крал.

— Тая зора е зората на моето царуване — прошепна Луи XIV. — Не ми ли изпращаш предсказание, всемогъщи боже?…