Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 31 гласа)

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
Vicomte de Bragelonne Gravure1.jpg
Автор Александър Дюма - баща
Първо издание 1847–1850 г.
Флаг на Франция Франция
Оригинален език френски
Жанрове Историческа
Приключенска
Вид роман
Поредица Тримата мускетари
Предходна Двадесет години по-късно
Следваща няма

"Виконт дьо Бражелон" (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание "Векът", а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

XV
ИЗГНАНИКЪТ

Д’Артанян не беше слязъл още от стълбата, когато кралят повика камерюнкера си.

— Господине, искам да ви дам едно поръчение — каза той.

— Цял съм на заповедите на ваше величество.

— Тогава почакайте.

И младият крал седна да пише следното писмо, което го накара да въздъхне няколко пъти, макар че същевременно в очите му светна нещо като тържество:

„Господин кардинал,

Благодарение на Вашите добри съвети и особено благодарение на Вашата твърдост аз победих и обуздах една слабост, недостойна за крал. Вие уредихте тъй умело моята бъдеща участ, че благодарността ме спря в минутата, когато исках да разруша вашия труд. Разбрах, че напразно искам да се отклоня от пътя, който ми начертахте. Разбира се, нещастие би било за Франция, нещастие би било за семейството ми, ако пламне раздор между мене и моя министър.

Обаче това би се случило с положителност, ако вземех за жена Вашата племенница. Напълно съм убеден в това и отсега нататък няма да се противя на моя жребий. Готов съм да се оженя за инфантата Мария Тереза. Можете веднага да започнете преговорите.

Ваш любим

Луи.“

Кралят прочете писмото втори път и след това го запечати собственоръчно.

— Дайте това писмо на господин кардинала — каза той.

Камерюнкерът излезе. Пред вратата на Мазарини той срещна Бернуен, който чакаше с трепет.

— Е, какво? — попита камердинерът на министъра.

— Ето едно писмо за негово високопреосвещенство, господине — отговори камерюнкерът.

— Писмо! Ние го чакахме след днешната малка утринна разходка.

— А, вие знаехте, че негово величество…

— В качеството на пръв министър службата ни задължава да знаем всичко. И в това писмо навярно негово величество моли, настойчиво моли, нали?

— Не зная, но той въздъхна доста пъти, докато го пишеше.

— Да, да, да, знаем какво значи това. От щастие се въздиша също тъй, както и от скръб, господине.

— Но кралят съвсем нямаше вид на щастлив човек, когато се завърна, господине.

— Навярно не сте видели добре. При това вие сте видели негово величество едва когато се е завърнал, защото той беше придружен само от лейтенанта на мускетарите. Но аз гледах през телескопа, когато негово високопреосвещенство се уморяваше да гледа… Уверявам ви, двамата плачеха: и кралят, и тя.

— А защо плачеха? От щастие ли?

— Не, от любов и си даваха един на друг клетви за вечна вярност, които кралят ще сдържи с най-голямо удоволствие. И тъй, с това писмо започва изпълнението на тия клетви.

— А какво мисли негово високопреосвещенство за тая любов, която впрочем не е тайна за никого?

Бернуен улови подръка кралския пратеник и му каза полугласно, докато се изкачваха по стълбата:

— Между нас казано, негово високопреосвещенство се надява на пълен успех в тая работа. Зная, че ще воюваме с Испания, но голяма работа! Войната ще задоволи желанията на благородниците. Впрочем господин кардиналът ще даде на племенницата си кралска зестра и дори по-добра от кралска. Ще има пари, празненства и битки: всички ще бъдат доволни.

— А на мене ми се струва — възрази камерюнкерът, като поклати глава, — че писмото е много леко, за да съдържа всичко това.

— Приятелю мой — отвърна Бернуеи, — аз съм сигурен в това, което говоря: господин д’Артанян ми разказа всичко.

— А какво каза той?

— Аз се приближих до него, за да го запитам от страна на кардинала какво се е случило там, без да му откривам нашите намерения, разбира се, защото господин д’Артанян е опитна хрътка. „Драги ми, господин Бернуен — отговори той, — кралят е влюбен до безумие в госпожица Манчини. Само това мога да ви кажа.“ — „О, нима си мислите — казах аз, — че заради тая любов той е готов да наруши волята на негово високопреосвещенство?“ — „Ах, не ме питайте! Аз мисля, че кралят е готов на всичко. Той е крайно упорит и когато иска нещо, непременно ще го направи. Ако си е наумил да се ожени за госпожица Манчини, непременно ще се ожени.“ След тия думи той се раздели с мене и отиде в конюшните, там взе един кон, сам го оседла, скочи на него и полетя като стрела, сякаш дяволът го гонеше.

— Следователно вие мислите?…

— Мисля, че господин лейтенантът на мускетарите знаеше много повече, отколкото искаше да ми каже.

— И, според вас, господин д’Артанян…

— Препуска навярно подир заточените хубавици и прави всичко необходимо за успеха на кралската любов.

Приказвайки така, двамата довереници стигнаха до кабинета на негово високопреосвещенство. Негово високопреосвещенство не страдаше вече от подаграта; той се разхождаше неспокойно из стаята, като слушаше при вратите и поглеждаше прозорците.

Бернуен влезе, последван от камерюнкера, на когото кралят беше заповядал да връчи лично писмото на негово високопреосвещенство. Мазарини взе писмото, но преди да го разпечати, изобрази на лицето си нищо не изразяваща усмивка, което е много удобно за скриване на всякакви вълнения. По такъв начин нищо не можеше да се види на лицето му, каквито и мисли да му вдъхне писмото.

— Добре! — каза ’ той, като прочете писмото два пъти. — Чудесно, господине! Кажете на краля, че му благодаря, задето изпълнява с покорност желанията на кралицата майка и че още сега ще направя всичко, за да изпълня волята му.

Камерюнкерът излезе.

Щом вратата се затвори, кардиналът, който нямаше нужда да се преструва пред Бернуен, хвърли маската си и с най-мрачен израз каза:

— Повикайте господин дьо Бриен! — След пет минути секретарят влезе.

— Господине — каза му Мазарини, — току-що направих една голяма услуга на монархията, най-голямата, която съм й правил досега. Вие ще занесете това писмо, което удостоверява това, на нейно величество кралицата майка и когато тя ви го върне, ще го сложите в папката Б, където лежат документите и книжата, които засягат службата ми във Франция.

Бриен излезе и по пътя не можа да не прочете това интересно писмо, което беше разпечатано. Разбира се, и Бернуен, който беше добре с всички, се приближи съвсем до секретаря и можа през рамото му да прочете писмото. Новината се разнесе бързо из замъка и Мазарини се уплаши дори, че тя ще стигне до ушите на кралицата, преди господин дьо Бриен да й връчи писмото на Луи XIV. След една минута беше дадена заповед за тръгване и господин дьо Конде, който дойде на утринния прием на краля, записа в бележника си град Поатие, където техни величества ще отседнат и Ще си починат.

Така за няколко минути се изясни една интрига, която занимаваше силно всички дипломати в Европа. Най-ясният и най-очевидният й резултат беше, че един беден лейтенант на мускетарите изгуби службата и заплатата си. Наистина в замяна на това той получи свободата си.

Скоро ще узнаем как господин д’Артанян се възползува от нея. А сега, ако читателят ни позволи, ще се върнем в странноприемницата „Медичи“, където се отвори един прозорец в минутата, когато в замъка се даваше заповед за тръгването на краля.

Тоя прозорец, който се отвори, беше на една от стаите на Чарлз. Нещастният крал прекара цяла нощ в мислене, с глава между двете ръце и лакти на масата, докато немощният и стар Пари беше заспал в един ъгъл, уморен телесно и душевно. Необикновена беше участта на тоя верен слуга: той виждаше, че и за второто поколение на кралете му започва страшната поредица от нещастия, която беше измъчвала първото. Когато Чарлз II помисли за новото си поражение, когато разбра в какво ужасно положение е изпаднал, защото изгуби последната си надежда, той усети, че му се завива свят, и се отпусна върху гърба на широкото кресло, в края на което седеше.

Тогава бог се смили над нещастния монарх и му изпрати сън, невинния брат на смъртта. Той се събуди едва в шест и половина часа, тоест, когато слънцето вече освети стаята му. Пари, който седеше неподвижен, защото се страхуваше да не го събуди, гледаше с дълбока скръб очите на младия човек, които се бяха вече зачервили от безсънието, и страните му, които вече бяха побледнели от страданието и лишенията.

Най-после тропотът на няколко тежки коли, които слизаха към Лоара, събуди Чарлз. Той стана, огледа се като човек, който е забравил всичко, видя Пари, стисна му ръката и му заповяда да се разплати със съдържателя Кропол.

Принуден да си види сметките с Пари, Кропол постъпи, трябва да признаем, като честен човек. Той направи само обикновената си забележка, тоест, че двамата пътници не бяха яли, в което виждаше двойно неудобство: че е обидена кухнята му и че е принуден да взема пари за неизядени, но все пак приготвени ястия. Пари не възрази нищо и заплати.

— Надявам се — каза кралят, — че конете ни са се хранили не като нас. От сметката ви не виждам, че те са яли, а за пътници като нас, които ги чака дълъг път, не е приятно да имат слаби коне.

Но при това съмнение Кропол се въоръжи с всичкото си величие и отговори, че странноприемницата „Медичи“ дава еднакво гостоприемство на хората и на конете.

Кралят и старият слуга се качиха на конете си и поеха по пътя за Париж, без да срещнат почти никого нито по улиците, нито в покрайнините на града.

За Чарлз II последният удар беше толкова по-жесток, че означаваше ново изгнание. Нещастниците се улавят за най-малката надежда, както щастливите за най-голямото щастие, и когато трябва да напуснат мястото, където тая надежда е хранела сърцето им, те чувствуват такова неизлечимо съжаление, каквото изпитват заточениците, когато стъпват на кораба, който трябва да ги закара на заточение. Навярно сърцето, ранено вече няколко пъти, усеща най-малкото бодване; то смята за блаженство минутното отсъствие на нещастието, което е само отсъствие на мъката; навярно в най-големите нещастия бог е хвърлил надеждата като капката вода, която злият богаташ в ада е искал от Лазар.

За миг дори надеждата на Чарлз II блесна повече от една бегла радост. Това се случи, когато брат му Луи го прие добре. Тогава тя като че ли стана действителност; после изведнъж отказът на Мазарини превърна тая привидна действителност в несбъдната мечта. Обещанието на Луи XIV, веднага взето обратно, беше само горчива подигравка — подигравка като короната му, като скиптъра му, приятелите му, като всичко, което заобикаляше кралското му детство и беше напуснало изгнаническата му младост. Горчива подигравка! Всичко беше горчива подигравка за Чарлз II, всичко освен студения и мрачен покой, който му обещаваше смъртта. Ето какво мислеше нещастният крал, когато, отпуснал глава върху шията на коня и захвърлил юздите, вървеше под топлите и приятни лъчи на майското слънце, в което мрачната мизантропия на изгнаника виждаше последна обида на скръбта си.