Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 40 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
dd (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (29 януари 2007)

Вторият том на романа е: „Още десет години по-късно — Луиз дьо Ла Валиер“.

 

Източник: http://dubina.dir.bg

Книжното тяло предостави Огнян Лашев.

 

Издание:

Александър Дюма. Още десет години по-късно. Виконт дьо Бражелон

„Народна младеж“, София, 1975

Редактор Борчо Обретенов

Художник Борис Ангелушев

Худ. оформление Иван Стоилов

Художествен редактор Петър Тончев

Технически редактор Маргарита Воденичарова

Коректори Маргарита Георгиева и Лиляна Иванова

 

Alexandre Dumas, Le Vicomte de Bragelonne, Dix ans plus tard

A. Le Vasseur et Cie, editeurs. Paris

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от dd според хартиенотото издание

Статия

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
АвторАлександър Дюма - баща
Първо издание1847–1850 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаДвадесет години по-късно
Следващаняма

„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

XXIV
СЪКРОВИЩЕТО

Френският благородник, за когото Спитхед доложи на Мънк и който мина тъй добре загърнат в мантията си край рибаря, премина през различните постове, без дори да хвърли поглед около себе си, за да не се покаже прекалено любопитен. Според дадената заповед, въведоха го направо в палатката на генерала. Благородникът беше оставен сам в преддверието на палатката; той зачака Мънк, който се яви, след като събра сведения за дошлия от войниците си и разгледа лицето му през платнената преграда.

Навярно тия, които бяха придружили френския благородник, разказаха на генерала за проявената от него скромност, защото той беше приет по-благосклонно, отколкото можеше да се очаква в такава минута и от такъв подозрителен човек. Обаче когато се намери лице срещу лице с непознатия, Мънк по навик го загледа втренчено; непознатият издържа това изпитание, без да се смути, без да се разтревожи. След няколко секунди генералът направи знак с ръка и с глава, че чака.

— Милорд — каза благородникът на чист английски език, — аз помолих за свиждане с ваша светлост по крайно важна работа.

— Господине — отговори Мънк на френски, — вие говорите чисто нашия език за един син на континента. Моля да ме извините, ще ви предложа не съвсем скромен въпрос: говорите ли също тъй чисто и френски?

— Няма нищо чудно, милорд, че говоря доста хубаво английски; на младини живях в Англия, а после два пъти идвах тука.

Тия думи бяха казани на френски, и то с такава чистота, която издаваше не само французин, но и французин от околностите на Тур.

— А в коя част на Англия сте живели, господине?

— На младини живях в Лондон, милорд; после, към 1635 година, пътувах за удоволствие в Шотландия; а през 1648 година живях известно време в Нюкасъл и специално в манастира, градините на който са заети от вашата армия.

— Извинете, господине, но вие разбирате за какво ви разпитвам, нали?

— Аз бих се учудил, милорд, ако не ми бяха зададени тия въпроси.

— Сега, господине, с какво мога да ви услужа и какво желаете от мене?

— Ето, милорд; но най-напред сами ли сме тук?

— Съвсем сами, господине, разбира се, с изключение на караула, който ни пази.

С тия думи Мънк дръпна настрана платнището, което му служеше за врата, и показа на благородника, че най-много на десет крачки от тях стои часовой и че при първо повикване веднага щеше да дойде на помощ.

— В такъв случай, милорд — каза благородникът съвсем спокойно, като че ли отдавна беше в приятелски връзки със събеседника си, — аз съм твърдо решен да поговоря с ваша светлост, защото ви смятам за честен човек. Впрочем тайната, която ще ви съобщя, ще ви покаже какво особено уважение чувствувам към вас.

Учуден от тия думи, които го поставяха наравно с френския благородник, Мънк вдигна проницателния си поглед върху непознатия и каза с ирония, забележима само по гласа му, защото нито един мускул на лицето не помръдна:

— Благодаря ви, господине, Но най-напред позволете да узная кой сте вие?

— Аз казах вече името си на вашия сержант, милорд.

— Извинете го, господине; той е шотландец и му е било трудно да запомни името ви.

— Казвам се граф дьо Ла Фер, господине — каза Атос и се поклони.

— Граф дьо Ла Фер? — повтори Мънк, като се мъчеше да си спомни. — Извинете, господине, но струва ми се, че за първи път чувам това име. Заемате ли някаква длъжност при френския двор?

— Не. Просто съм благородник.

— Някакво отличие?

— Крал Чарлз I Ме направи кавалер на жартиерата, а кралица Ана Австрийска ми даде лентата на светия дух. Ето единствените ми отличия, господине.

— Жартиерата! Светият дух! Вие сте кавалер на тия два ордена, господине?

— Да.

— А по какъв случай сте наградени?

— За заслуги, оказани на техни величества.

Мънк погледна учудено тоя човек, който му се струваше толкова прост и толкова величествен едновременно; после, сякаш се отказа да проникне в тая тайна на простота и величие, за която непознатият не искаше да му даде други сведения, той продължи:

— Значи вие идвахте вчера на предните постове?

— И не ме приеха; да, милорд.

— Много генерали не пускат никого в лагера си, господине, особено в навечерието на сражение. Но аз не съм съгласен в това с моите колеги и не обичам да оставям нищо без внимание. Всяко известие е добре дошло за мене; всяка опасност ми се изпраща от бога и аз я претеглям в ръката си с енергията, която ми е дадена. Вчера вие не бяхте приет само защото имах военен съвет. Днес съм свободен, говорете.

— Милорд, вие постъпихте много добре, като ме приехте, защото не става дума нито за предстоящото сражение с генерал Ламберт, нито за вашия лагер. За доказателство на това аз извръщах глава, за да не виждам войниците ви, и затворих очи, за да не броя палатките ви. Не, милорд, сега ще ви говоря за мене.

— Говорете, господине. Атос продължи:

— Преди малко имах честта да кажа на ваша светлост, че живях дълго време в Нюкасъл: това беше по времето на краля Чарлз I и когато покойният крал беше предаден на господин Кромуел от шотландците.

— Зная — каза Мънк студено.

— По това време имах голяма сума в злато и в навечерието на сражението, като предчувствувах може би онова, което ще се случи на другия ден, аз я скрих в голямата изба на Нюкасълския манастир, в кулата, върхът на която, осветен от луната, виждате оттук. Съкровището ми е закопано там и аз дойдох да помоля ваша светлост да ми позволи да го взема, преди мина или нещо друго да разруши сградата и да разпилее златото ми или да го открие така, че да го завладеят войниците.

Мънк разбираше от хора. Върху лицето на графа той виждаше всичката възможна енергия, много ум и особено предпазливост; затова само на великодушна доверчивост можа той да припише постъпката на френския благородник и това го трогна дълбоко.

— Господине — каза той, — вие наистина не сте сбъркали в мене. Но толкова ли е голяма сумата, за да се излагате на опасност за нея? Уверен ли сте, че тя е все още на мястото, където сте я оставили?

— Тя е там, господине, не се съмнявайте.

— Добре, единият въпрос е разрешен. Сега другият… Попитах ви толкова ли е голяма сумата, за да се излагате така на опасност?

— Да, милорд, наистина тя е голяма; аз скрих в две буренца злато за един милион.

— Един милион! — извика Мънк.

Тоя път Атос го загледа втренчено и дълго. Мънк забеляза това; предишната му недоверчивост се върна.

„Тоя човек ми слага клопка“ — помисли си той.

— Значи, господине — каза той високо, — сега, доколкото разбирам, вие искате да вземете тая сума, нали?

— Ако позволите, милорд.

— Днес ли?

— Дори тая вечер, поради обстоятелствата, за които ви говорих.

— Но, господине — възрази Мънк, — генерал Ламберт е също тъй близо като мене до абатството, в което са скрити парите ви. Защо не се отнесохте към него?

— Защото, милорд, във важните работи човек трябва да вярва най-много на своя инстинкт. Е, добре, генерал Ламберт не ми вдъхва такова доверие като вас.

— Добре, господине. Ще ви Дам възможност да намерите парите си, ако все още са там, защото най-после може и да не са вече там. От 1648 година се минаха дванадесет години и се случиха много събития.

Мънк каза нарочно това, за да види дали френският благородник ще се възползува от предложената му възможност да се откаже от търсенето. Но на Атос не му трепна окото.

— Уверявам ви, милорд — каза той с твърд глас, — напълно съм убеден, че двете буренца са все още там: те не са променили нито мястото си, нито господаря си.

Тоя отговор избави Мънк от едно подозрение, но му вдъхна друго.

Без съмнение тоя французин е изпратен, за да измами по някакъв начин защитника на парламента; златото е само примамка; може би с тая примамка искаха да пробудят алчността на генерала. Това злато не можеше да съществува. Значи Мънк трябваше да залови френския благородник на местопрестъплението в лъжа и измама и от затрудненото положение, в което неприятелите искаха да го поставят, да извлече тържество за името си. Като реши как трябва да постъпи в тая работа, Мънк каза на госта си:

— Господине, без съмнение вие ще ми направите честта да споделите вечерята ми?

— Да, милорд — отговори Атос и се поклони. — Вие ми правите чест, за която се чувствувам достоен, защото изпитвам към вас особено уважение.

— Вие сте толкова по-снизходителен, че готвачите, ми са малко и слабо подготвени и че доставчиците ми се върнаха тая вечер с празни ръце; ако случайно един рибар от вашата народност не се беше запилял в лагера ми, генерал Мънк щеше да си легне днес без вечеря. И така, аз имам прясна риба, ако се вярва на продавача.

— Милорд, приемам главно, за да имам честта да прекарам няколко минути повече с вас.

След тая размяна на учтивости, през време на които Мънк не забрави своята предпазливост, вечерята или това, което трябваше да служи за вечеря, беше поднесена на една дъсчена маса. Мънк покани с ръка граф дьо Ла Фер да седне край масата и сам седна срещу него. Единственото ястие от варена риба, предложено на двамата знаменити събеседници, обещаваше повече да задоволи изгладнелите стомаси, отколкото взискателните вкусове.

Докато вечеряха, тоест докато ядяха тая риба и я поливаха с лоша малцова бира, Мънк накара да му разкажат за последните събития на фрондата, за помиряването на господин дьо Конде с краля, за вероятния брак на негово величество с инфантката Мария Тереза; но той не попита, а и Атос не каза нито дума за политическите интереси, които в това време съединяваха или по-скоро разединяваха Англия, Франция и Холандия.

В тоя разговор Мънк се убеди в едно нещо, което вече беше забелязал при първите разменени думи, тоест, че има работа със знатен човек.

Той не можеше да бъде убиец и Мънк не беше склонен да вярва, че е шпионин; но в Атос имаше толкова хитрост и твърдост едновременно, че Мънк го взе за заговорник.

Когато станаха от масата, Мънк попита:

— Значи вие вярвате във вашето съкровище, господине?

— Да, милорд.

— Сериозно?

— Много сериозно.

— И мислите, че ще намерите мястото, където е закопано?

— При първия оглед.

— Е, добре, господине, ще ви придружа от любопитство. Трябва непременно да ви придружа, защото много мъчно ще се движите през лагера без мене или без някой от моите лейтенанти.

— Генерале, аз не бих допуснал да се безпокоите, ако наистина нямах нужда от вашето присъствие; но тъй като признавам, че то е не само чест за мене, но и необходимост, приемам.

— Желаете ли да вземем хора с нас? — попита Мънк.

— Генерале, мисля, че е безполезно, ако вие сам не виждате нужда от това. Двама души и един кон ще бъдат достатъчни, за да пренесат двете буренца на фелуката, която ме доведе тук.

— Но ще трябва да се копае, да се дълбае, да се изхвърля пръст, да се разбиват камъни, а вие не смятате да вършите тая работа сам, нали?

— Генерале, не ще има нужда нито да се дълбае, нито да се копае. Съкровището е скрито в манастирската гробница; под един камък с голяма желязна халка има малка стълба от четири стъпала. Двете буренца са там, едно до друго, залети с гипс във формата на ковчег. Освен това има надпис, по който ще позная лесно камъка; и тъй като не искам в една работа на деликатност и доверие да имам тайни от ваша светлост, ще ви кажа дори самия надпис:

Hie jacet venerabilis Petrus Cuillelmus Ccotl. Canon.

Honorab. Conventus Novi Castelli. Obut quarra et decima die Feb. ami. Dom. MCCVIII.

i Rcquiescat in pace.[1]

Мънк не изпускаше нито дума. Той се чудеше или на безподобното лукавство на тоя човек и на забележителното изкуство, с което играеше ролята си, или на честното добродушие, с което излагаше молбата си; и то в положение, когато ставаше дума за един милион, за който човекът се излагаше на опасността да му забият нож, сред една армия, която би погледнала на това не като на кражба, а като възвръщане на съкровището.

— Добре — каза той, — аз ще ви придружа; приключението ми се струва толкова необикновено, че искам сам да нося факела.

След тия думи той опаса една къса шпага и мушна пистолет в пояса си; при това движение дрехата му се полуразтвори и се показаха фините пръстенчета на ризница, която имаше за цел да го защити от ножовете на наемни убийци.

Сетне взе в лявата си ръка шотландски дърк[2], обърна се към Атос и каза:

— Аз съм готов, господине, а вие?

Противно на Мънк, Атос откачи ножа си и го сложи на масата; отпаса колана на шпагата си и го сложи до ножа; и непринудено, разкопчавайки дрехата си, като че ли търсеше носната си кърпичка, показа под тънката си батистена риза голата си гръд, без нападателни и отбранителни оръжия.

„Ето наистина един своеобразен човек! — помисли си Мънк. — Той е без всякакво оръжие; дали там няма засада?“

— Генерале — каза Атос, сякаш отгатна мисълта на Мънк, — вие искате да бъдем сами, това е много добре; но един велик пълководец не трябва да се излага никога с безразсъдна смелост: сега е тъмно, преминаването през блатото не е безопасно, вземете конвой.

— Имате право — рече Мънк. И повика:

— Дигби! Адютантът се появи.

— Петдесет души с шпаги и мускети! И погледна Атос.

— Това е извънредно малко — отвърна Атос, — ако има опасност, и извънредно много, ако няма.

— Ще ида сам — каза Мънк. — Дигби, нямам нужда от никого. Да вървим, господине.

Бележки

[1] Тук почива уважаемият Петрус Гвилслмус Скот, каноник в многославния манастир на Нюкасъл. Умрял на 14 февруари 1208 година. Да почива в мир.

[2] Дърк (англ.) — нож на шотландските планинци. — Б. пр.