Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 31 гласа)

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
Vicomte de Bragelonne Gravure1.jpg
Автор Александър Дюма - баща
Първо издание 1847–1850 г.
Флаг на Франция Франция
Оригинален език френски
Жанрове Историческа
Приключенска
Вид роман
Поредица Тримата мускетари
Предходна Двадесет години по-късно
Следваща няма

"Виконт дьо Бражелон" (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание "Векът", а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

LV
АБАТЪТ ФУКЕ

Фуке мина бързо през подземието и натисна пружината на огледалото. Когато се намери в кабинета си, той чу, че някой блъска по вратата и един добре познат глас викаше:

— Отворете, монсеньор, моля ви се, отворете! Фуке приведе бързо в ред всичко, което можеше да издаде вълнението и отсъствието му; разхвърля книжата по писмената маса, взе едно перо в ръка и попита през вратата, за да спечели време:

— Кой е там?

— Какво? Монсеньорът не ме ли познава? — отговори гласът.

„Напротив — каза си Фуке, — напротив, приятелю, чудесно те познавам.“

И запита високо:

— Вие ли сте, Гурвил?

— Разбира се, аз съм, монсеньор.

Фуке стана, погледна се за последен път в огледалото, отвори вратата и пусна приятеля си.

— Ах, монсеньор, монсеньор! — каза Гурвил. — Каква жестокост!

— Защо?

— От четвърт час ви моля да отворите, а вие не ми отговаряте дори.

— Веднъж завинаги запомнете, че не искам да ме безпокоят, когато работя. Макар че вие правите изключение, Гурвил, все пак искам заповедта ми да бъде спазвана по отношение на другите.

— В тая минута, монсеньор, аз съм готов да разбия. Да съборя, да издъня всички заповеди, врати, мандали и стени.

— Охо! Значи се е случило нещо много важно? — попита Фуке.

— О, да, монсеньор! — отговори Гурвил.

— А какво се е случило? — продължи Фуке, леко обезпокоен от вълнението на най-близкия си довереник.

— Основана е тайна съдебна палата, монсеньор.

— Зная. Но събира ли се вече тя, Гурвил?

— Не само се събира, но е издала и присъда… мо, сеньор.

— Присъда! — каза суперинтендантът с трепет в гласа и бледина на лицето, които не можа да скрие. Присъда! И срещу кого?

— Срещу двама ваши приятели.

— Лиодо и д’Еймери, нали?

— Да, монсеньор.

— На какво са осъдени?

— На смърт.

— На смърт?! О, вие се лъжете, Гурвил! Това е невъзможно.

— Ето препис от присъдата, която кралят трябва да подпише днес, ако не я е вече подписал.

Фуке грабна жадно хартията, прочете я и я върна на Гурвил.

— Кралят няма да подпише — каза той. Гурвил поклати глава.

— Монсеньор, господин Колбер е смел съветник. Пазете се от него!

— Пак господин Колбер! — извика Фуке. — Хайде де, от два-три дни това име дразни непрекъснато слуха ми! Прекалено голямо значение се дава на това нищожество, Гурвил. Нека господин Колбер се появи, ще го гледам; нека вдигне глава, ще го смажа; но вие разбирате, че трябва да има на какво да се спре погледът ми, трябва да има на какво да стъпи кракът ми.

— Търпение, монсеньор, вие не знаете какво представлява Колбер… Изучете го бързо. Той е от тия тъмни финансисти, които напомнят метеори: окото не ги вижда никога напълно преди катастрофалното им нахлуване; когато ги забележат, те са нанесли вече смъртоносния си удар.

— Е, Гурвил, това е много — възрази Фуке с усмивка. — Позволете ми, приятелю мой, да не се плаша тъй лесно. Метеор — господин Колбер! Дявол да го вземе! Ще разберем какъв метеор е… Дайте ми факти, а не думи. Какво е направил?

— Поръчал е две бесилки на парижкия палач — отвърна Гурвил просто.

Фуке вдигна глава и в очите му блесна светкавица. — — Сигурен ли сте в това, което казвате? — извика той.

— Ето доказателството, монсеньор.

Гурйил подаде на суперинтенданта бележка от един секретар в кметството, който беше привърженик на Фуке.

— Да, вярно е — промърмори Фуке. — Ешафодът се издига… Но кралят няма да подпише, Гурвил, няма да подпише!

— Скоро ще узная това — рече Гурвил.

— Как?

— Ако кралят подпише, довечера бесилките ще бъдат изпратени в кметството, за да бъдат издигнати утре сутринта.

— Не, не! — отново избухна Фуке. — Всички вие се заблуждавате и на свой ред ме вкарвате в заблуда. Завчера сутринта Лиодо дойде да ме види, а преди три дни клетият д’Еймери ми изпрати сиракузко вино.

— Какво доказва това? — възрази Гурвил. — Че съдебната палата се е събрала тайно, че се е съвещавала в отсъствието на обвиняемите и че цялата процедура е била извършена, когато са били арестувани.

— Значи те са вече арестувани?

— Безспорно.

— Но де, кога и как са били арестувани?

— Лиодо — вчера на разсъмване; д’Еймери — завчера вечерта, когато се е връщал от любовницата си; тяхното изчезване не е обезпокоило никого; но Колбер си свалил веднага маската и разгласил за станалото; сега за него тръбят по улиците на Париж и само вие, монсеньор, не знаете за това събитие.

Фуке се заразхожда из стаята с все повече и повече нарастваща тревога.

— Какво смятате да предприемете, монсеньор? — попита Гурвил.

— Ако всичко това е вярно, бих отишъл при краля — извика Фуке. — Но преди да отида в Лувър, ще намина в кметството. Ако присъдата е подписана, ще видим тогава!

Гурвил вдигна рамене и каза:

— О, неверие, ти си бичът на всички велики умове.

— Гурвил!

— Да — продължи той, — ти ги погубваш така бързо, както заразата убива най-здравите хора!

— Да вървим! — извика Фуке. — Нека ни отворят вратата, Гурвил.

— Внимавайте, там е абатът Фуке.

— Ах, брат ми ли е там? — рече Фуке огорчено. — Значи той е научил някоя лоша новина и по навик ми я носи с голяма радост? По дяволите, ако брат ми е, там, работите ми са наистина зле, Гурвил. Защо не ми казахте това по-рано? Тогава по-лесно щях да повярвам на всичко.

— Монсеньорът клевети господин абата — каза Гурвил със смях. — Той е дошъл, но не с лошо намерение…

— Хайде, ето че се застъпвате за него — извика Фуке, — за тоя безсърдечен, непоследователен човек, за тоя непоправим прахосник.

— Той знае, че сте богат.

— И иска разорението ми.

— Не, иска кесията ви. Нищо повече.

— Стига, стига! Сто хиляди екю месечно в продължение на две години! Дявол да го вземе! Всички тия пари излизаха от моя джоб, Гурвил!

Гурвил се засмя тихо, но многозначително.

— Да — рече суперинтендантът, — вие искате да кажете, че ги е давал кралят? Ах, Гурвил, каква лоша шега! И при това неуместна.

— Монсеньор, не се сърдете.

— Хайде де! Нека кажат на абата Фуке да си върви, сега нямам пари за него.

Гурвил направи крачка към вратата.

— Цял месец не ме е виждал — продължи Фуке. — Защо да не ме види и два месеца?

— Той се разкайва, изглежда, че живее в лоша компания, и предпочита вас пред всичките си разбойници.

— Благодаря за предпочитанието. Днес вие сте в необикновено настроение, Гурвил, щом защищавате дори абата Фуке.

— Ех, монсеньор, всяко нещо и всеки човек си имат и добра, полезна страна.

— Разбойниците, които абатът държи на служба и пои, си имат полезна страна ли? Докажете го.

— Обстоятелствата могат да се стекат така, монсеньор, че вие да бъдете щастлив, ако имате подръка тия разбойници.

— Значи ти ме съветваш да се помиря с господин абата? — запита Фуке иронично.

— Съветвам ви, монсеньор, да не се карате със сто-сто и двадесет нехранимайковци, които, като допрат краищата на шпагите си, могат да обградят със стоманен кордон три хиляди души.

Фуке хвърли многозначителен поглед на събеседника си и мина пред него.

— Имате право, Гурвил — каза той. — Пуснете Тука господин абата Фуке! — извика той на дежурещите лакеи.

След две минути на прага се показа абатът, като се кланяше ниско.

Той беше четиридесет-четиридесет и пет годишен мъж, полусвещеник полувоенен, смес от дуелист и абат. Виждаше се, че не носи шпага отстрани, но се чувствуваше, че носи пистолети.

Фуке го поздрави по-скоро като министър, отколкото като по-голям брат.

— С какво мога да ви услужа, господин абат? — попита той.

— Охо, с какъв тон ми казвате това, братко!

— С тон на човек, който е много зает, господине.

Абатът погледна злобно Гурвил, неспокойно Фуке и рече:

— Довечера трябва да платя на господин дьо Брежи триста пистола… Дълг от игра — свещен дълг.

— После? — попита Фуке смело, уверен, че абатът не би го безпокоил за такава дребна работа.

— Хиляда на месаря ми, който вече не иска да ме снабдява.

— После?

— Хиляда и двеста на шивача… — продължи абатът. — Тоя проклетник си взе обратно седем костюма от моите хора; това ме излага и любовницата ми ме заплашва да ме замени с откупчик, което би било унизително за църквата.

— Какво има още? — попита Фуке.

— Вие забелязахте, господине — смирено каза абатът, — че не искам нищо за себе си лично.

— Това е много деликатно от ваша страна, господине — възрази Фуке. — И както виждате, чакам.

— И аз не искам нищо… о, не… но не за това, че нямам нужда от нищо. Уверявам ви.

Министърът помисли малко.

— Хиляда и двеста пистола на шивача — каза той. — Това са много дрехи, струва ми се!

— Аз издържам сто души! — гордо рече абатът. — А това, мисля, не е леко.

— Защо сто души? — попита Фуке. — Нима вие сте Ришельо или Мазарини, за да имате толкова телохранители? Защо ви са тия сто души? Говорете, кажете!

— И вие питате? — извика абатът Фуке. — А как можете да задавате такъв въпрос — защо издържам сто души? А!

— Да, задавам ви тоя въпрос. Защо ви са необходими сто души? Отговорете!

— Неблагодарник! — продължи абатът, като се възбуждаше все повече и повече.

— Обяснете се най-после.

— Ах, господин суперинтенданте, лично аз имам нужда само от един камердинер, а ако бях сам, бих минал и без него. Но вие, вие, който имате толкова неприятели… сто души не ми стигат, за да ви защищавам. Сто души!… За вас са необходими десет хиляди! Аз ги издържам, за да не смее никой да издигне глас срещу вас на обществените места и на събранията; без това, господине, бихте били засипани с проклятия, бихте били унищожени от злите езици, не бихте издържали една седмица, не, дори не и една седмица, чувате ли?

— О, господин абат, аз не знаех, че във вашето лице имам такъв горещ защитник!

— Вие се съмнявате в това! — извика абатът. — Тогава слушайте какво се случи. И то вчера. На улица дьо ла Юшет един човек пазареше пиле.

— Е, добре, с какво може да ми повреди това, абате?

— Ето с какво. Пилето беше слабо. Купувачът отказа да даде осемнадесет су за него, като каза, че не желае да плати толкова за кожата на пиле, от което господин Фуке е изцедил всичката мазнина.

— После?

— Забележката — продължи абатът — предизвика наоколо смях и остроти по ваш адрес, дявол да го вземе! Събраха се безделници. Подигравачът прибави: „Дайте ми пиле, хранено от господин Колбер, тогава с удоволствие ще заплатя за него колкото поискате“. Наоколо се чуха ръкопляскания. С една дума, страшен скандал! Скандал, който принуждава един брат да си закрие лицето.

Фуке се изчерви.

— И вие го закрихте? — попита той.

— Не, работата не стигна до там, защото в тълпата се намираше един от моите хора; един новобранец, дошъл от провинцията, някой си господин дьо Менвил, към когото съм привързан. Той се промъкна през тълпата и каза на подигравача: „Дявол да го вземе, господин лоши шегобиецо, с удоволствие ще намушкам Колбер!“ На което подигравачът отвърна: „А аз с още по-голямо удоволствие ще намушкам Фуке!“

След това те измъкнаха шпагите пред пекарницата с ограда от любопитни около тях и други петстотин любопитни по прозорците.

— И как завърши тая история? — попита Фуке.

— С това, господине, че моят Менвил промуши подигравача, което направи силно впечатление на присъствуващите, и каза на пекаря: „Вземете тоя пуяк, приятелю; той е по-тлъст от вашето пиле“. Ето за какво харча доходите си, господине: поддържам семейната чест. Фуке наведе глава.

— И такива имам сто — продължи абатът.

— Добре — каза. Фуке, — дайте сметката си на Гурвил и останете тук тая вечер.

— Ще има ли вечеря?

— Ще има.

— Но касата е затворена?

— Гурвил ще я отвори за вас. Вървете, господин абате, вървете.

Абатът се поклони.

— Значи сме приятели? — попита той. — Да, приятели. Елате, Гурвил.

— Вие излизате? Значи няма да вечеряте?

— Ще се върна след един час, бъдете спокоен. И прибави тихо на Гурвил:

— Нека впрегнат английските ми коне. Ще отида в кметството.