Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 31 гласа)

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
Vicomte de Bragelonne Gravure1.jpg
Автор Александър Дюма - баща
Първо издание 1847–1850 г.
Флаг на Франция Франция
Оригинален език френски
Жанрове Историческа
Приключенска
Вид роман
Поредица Тримата мускетари
Предходна Двадесет години по-късно
Следваща няма

"Виконт дьо Бражелон" (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание "Векът", а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

LIII
КРАЛЯТ

Когато премина първата минута на изненадата, д’Артанян прочете още веднъж писмото на Атос.

— Чудно е, че кралят ме вика при себе си.

— Защо? — попита Раул. — Защо не предположите, господине, че кралят съжалява за такъв служител като вас?

— Охо, вие ми се подигравате, мили Раул! — отговори мускетарят, като се засмя принудено. — Ако съжаляваше за мене, кралят нямаше да ме пусне. Не, не, тук виждам нещо по-добро, или по-лошо, ако искате.

— По-лошо! Какво, господин кавалере?

— Ти си млад, доверчив, възхитителен… Как бих искал да бъда на твоето място! Да бъда на двадесет и четири години, да нямам бръчки по челото или да имам празна глава, пълна само с жени, любов или добри намерения!… О, Раул, докато не ти са се усмихвали кралете и не ти са доверявали тайните си кралиците, докато не си погребвал двама кардинали, единият тигър, другият лисица, докато не си… Но каква полза от всички тия глупости? Трябва да се разделим, Раул!

— С какъв сериозен вид ми казвате това!

— Е, тая работа не е шега… Слушай: искам да ти дам една важна поръчка.

— Слушам, скъпи господин д’Артанян.

— Съобщи на баща ти, че заминавам.

— Заминавате ли?

— Ей богу, да!… Кажи му, че съм отишъл в Англия и че живея във вилата си.

— В Англия!… А кралската заповед?

— Ти ставаш все по-наивен и по-наивен: въобразяваш си, че ще отида в Лувър и ще се предам в лапите на това короновано вълче?

— Вълче! Кралят? Но вие сте луд, господин кавалере!

— Напротив, никога не съм бил тъй умен като сега. Значи ти не знаеш какво иска да направи с мене тоя достоен син на Луи Справедливи?… Но, пусто да остане, това е политиката!… Той иска чисто и просто да ме бутне в Бастилията.

— За какво? — извика Раул, смаян от това, което чуваше.

— За какво ли? За това, което му казах някога в Блоа… Аз се разпалих тогава; той не е забравил това.

— Какво му казахте?

— Че е стиснат, лекомислен и глупак.

— Ах, боже мой!… Възможно ли е такива думи да излязат от устата ви?

— Може би не предавам точните думи, но смисълът им беше такъв.

— Но кралят можеше да ви арестува веднага!

— Ас кого? Тогава аз командувах мускетарите; трябваше сам да се заведа в затвора; никога не бих се съгласил на това; бих се противил на самия, себе си… А после заминах за Англия… д’Артанян го нямаше вече… Сега кардиналът е умрял или умира: знаят, че съм в Париж, и слагат ръка на мене.

— Значи кардиналът беше ваш покровител?

— Кардиналът ме познаваше. Знаеше за мене някои подробности, аз знаех нещичко за него: и ние се ценяхме мълчаливо… А после, като е предавал душата си на дявола, той е посъветвал Ана Австрийска да ме сложи на сигурно място. И така, върви при баща си и разкажи цялата работа. Сбогом!

— Скъпи господин д’Артанян — каза Раул, силно развълнуван, след като погледна през прозореца, — вие не можете дори да бягате.

— Защо?

— Защото долу ви чака един офицер от швейцарците.

— Е та какво?

— Той ще ви арестува.

Д’Артанян избухна в силен, неудържим смях.

— О, зная, че ще му се противите, дори ще влезете в бой с него; зная, че ще бъдете победител; но това е бунт, а вие сам сте офицер и знаете какво значи дисциплина.

— Славно момче! Как говори благородно, умно! — промърмори д’Артанян.

— Вие сте съгласен с мене, нали?

— Да. Но вместо да мина през улицата, където ме чака тоя хапльо, просто ще се измъкна през задната вратичка. В конюшнята имам кон, и то добър. Ще го накарам да пукне от умора, средствата ми позволяват това, и като сменям пукналите коне, ще пристигна в Булон в единадесет часа. Зная пътя… Кажи само едно нещо на баща си.

— Какво?

— Онова… за което той знае… се намира тук, в ръцете на Планше, освен една пета, и че…

— Но внимавайте, скъпи ми господин д’Артанян; ако избягате, ще кажат две неща.

— Какви, мили приятелю?

— Първо, че сте се уплашили.

— О, кой ще посмее да каже това?

— Най-напред кралят.

— Е какво… той ще каже истината. Страх ме е.

— Второ, че сте се чувствували виновен.

— За какво?

— За престъпленията, които ще ви припишат.

— И това е вярно… Значи ти ме съветваш да отида просто в Бастилията?

— Господин граф дьо Ла Фер би ви посъветвал същото.

— Бога ми, и аз го зная това! — каза д’Артанян замислено. — Имаш право, не трябва да бягам. Но ако ме хвърлят в Бастилията?

— Ние ще ви извадим оттам — отговори Раул със спокоен и твърд глас.

— Пусто да остане! — извика д’Артанян, като го улови за ръката. — Ти каза чудесно това, Раул. Истински Атос! Е, добре, аз тръгвам! Не забравяй последните ми думи.

— Освен една пета — каза Раул.

— Да, ти си чудесно момче и искам да прибавиш нещо към поръчката ми.

— Какво?

— Ако не ме извадите от Бастилията и ако умра там… о, стават такива неща… и аз ще бъда отвратителен затворник, макар че бях сносен човек… в такъв случай давам трите пети на тебе, а четвъртата пета — на баща ти.

— Кавалере!

— Пусто да остане! Ако искате да ми четат литургии, свободни сте да го направите.

След това д’Артанян откачи от стената колана си, опаса шпагата, взе една шапка с ново перо и подаде ръка на Раул.

Младият човек се хвърли в прегръдките му.

Като влезе в бакалницата, той погледна момчетата, които ги наблюдаваха с гордост и тревога; после мушна ръка в един сандък с дребни коринтски стафиди и тръгна към офицера, който чакаше философски пред вратата на бакалницата.

— Познато лице!… Вие ли сте, господин дьо Фридиш? — весело извика мускетарят. — Ехе, ние започваме да арестуваме приятелите си, а?

— Арестуване! — прошепнаха момчетата.

— Ас зъм — каза швейцарецът. — Топър тен, косботин д’Артанян.

— Трябва ли да ви дам шпагата си? Предупреждавам ви, че тя е дълга и тежка. Оставете ми я до Лувър; аз имам много глупав вид, когато не нося шпага по улиците, а вие ще имате още по-глупав, ако тръгнете с две шпаги.

— Гралят не гасал ништо са дова — отговори швейцарецът, — сапасете си шпакада.

— Е, това е много любезно от страна на краля. Да вървим!

Господин дьо Фридиш не беше приказлив, а д’Артанян имаше да мисли много и не му беше до приказки. От бакалницата на Планше до Лувър не беше далеч; пристигнаха за десет минути. Беше се мръкнало.

Господин дьо Фридиш поиска да влезе през вратата.

— Няма смисъл да губите време — каза д’Артанян. — Минете по малката стълба.

Швейцарецът послуша съвета и въведе д’Артанян в чакалнята пред кабинета на Луи XIV.

Тук се поклони на пленника и се върна на поста си, без дума да продума.

Преди още да се запита д’Артанян защо не му взеха шпагата, вратата на кабинета се отвори и един камердинер повика:

— Господин д’Артанян!

Мускетарят зае парадната си стойка и влезе със светнали очи, спокойно лице и вирнати мустаци.

Кралят седеше край масата и пишеше.

Той не погледна, когато стъпките на мускетаря се чуха по паркета; дори не вдигна глава. Д’Артанян стигна до средата на стаята и като видя, че кралят не му обръща внимание, което беше лошо начало за предстоящото обяснение, обърна му гръб и почна да разглежда усърдно фреските на корниза и пукнатините по тавана.

Тая маневра беше придружена със следния ням монолог:

„А, ти искаш да ме унизиш, ти, когото видях съвсем малък, когото спасих като мое дете, на когото служих като на мой бог, тоест най-безкористно… Чакай, чакай, ти ще видиш какво може да направи човек, който си е подсвирквал хугенотски мелодии под носа на господин кардинала, истинския кардинал!“

В тая минута Луи XIV се обърна.

— Тук ли сте, господин д’Артанян? — попита той. Веднага д’Артанян се обърна също и отговори:

— Да, всемилостиви господарю.

— Добре; бъдете тъй добър и почакайте да направя сбора.

Д’Артанян не отвърна нищо; само се поклони.

„Това е доста учтиво — помисли си той. — Против това не мога да кажа нищо.“

Луи драсна силно и хвърли разгневено перото.

„Добре, сърди се, за да се предразположиш — помисли си мускетарят, — така и мен ще насърчиш да говоря: и без това, когато приказвахме в Блоа, аз не изказах всичко.“

Луи стана, прекара ръка по челото си, после се спря пред д’Артанян и го погледна властно, но благосклонно.

„Какво иска от мене? — помисли си мускетарят. — Хайде, нека свършва!“

— Господине — каза кралят, — вие знаете без съмнение, че господин кардиналът умря, нали?

— Подозирам, всемилостиви господарю.

— Следователно знаете, че сега аз се разпореждам?

— За това не беше необходима смъртта на кардинала; човек може да се разпорежда винаги, когато поиска.

— Да, но спомняте ли си какво ми казахте в Блоа?

„А, това е! — помисли си д’Артанян. — Не съм се излъгал. Толкова по-добре! Това показва, че обонянието ми е още доста добро.“

— Вие не отговаряте? — попита кралят.

— Всемилостиви господарю, мисля, че си спомням…

— Само мислите ли?

— Това беше толкова отдавна!

— Ако вие не си спомняте, аз си спомням. Ето какво ми казахте; слушайте внимателно.

— О, слушам с най-голямо внимание, всемилостиви господарю! Вероятно разговорът ще бъде особено интересен за мене.

Луи погледна отново мускетаря. Д’Артанян поглади перото на шапката си, после мустака си и зачака без страх.

Кралят продължи:

— Вие напуснахте службата ми, господине, след като ми казахте цялата истина, нали?

— Да, всемилостиви господарю.

— Тоест след като ми казахте всичко, което смятахте за истина относно моя начин на мисли и действия. Това е вече голяма заслуга. Вие започнахте с това, че служите на семейството ми тридесет и четири години и че сте уморен.

— Точно така, всемилостиви господарю.

— А после си признахте, че умората е само предлог и че истинската причина е недоволството.

— Аз бях наистина недоволен, но това недоволство не се е проявило никъде, доколкото ми е известно. И ако аз като честен човек говорих високо за него пред ваше величество, дори не съм си и помислял за него пред някой друг.

— Не се извинявайте, д’Артанян, и продължете да ме слушате. Като ме укорихте за вашето недоволство, вие получихте в отговор едно обещание. Аз ви казах: „Чакайте“. Вярно ли е?

— Да, всемилостиви господарю, вярно е като това, което ви казах.

— Вие ми отговорихте: „По-късно? Не, не, още сега!…“ Не се извинявайте, ви казвам… Това беше естествено; но вие нямахте милост към вашия монарх, господин д’Артанян.

— Всемилостиви господарю… милост?… Към вас от страна на беден войник!

— Вие ме разбирате много добре; вие знаете много добре, че имах нужда от нея; че по това време не бях тук господар; че всичките ми надежди бяха в бъдещето. И тъй, когато ви заговорих за това бъдеще, вие ми отговорихте: „Оставката ми… още сега!“

Д’Артанян си захапа мустака.

— Вярно е — промърмора той.

— Вие не ме ласкахте, когато бях в бедствено положение — прибави Луи XIV.

— Но — възрази д’Артанян, като вдигна гордо глава — ако не съм, ласкал ваше величество като беден, не съм му и изменял. Аз проливах кръвта си ей тъй, за нищо; пазех вратата като куче, но знаех добре, че няма да ми хвърлят нито хляб, нито кокал. Самият аз бях беден, но не поисках нищо освен оставката, за която говори ваше величество.

— Зная, че сте доблестен човек… но аз бях млад и вие трябваше да ме щадите… За какво можехте да укорите краля? За това, че не е дал помощ на Чарлз II?… Да кажем повече: за това, че не се е оженил за госпожица Майчини?

При тия думи кралят погледна втренчено мускетаря. „Аха! — помисли си д’Артанян. — Той не само помни всичко, но и отгатва… По дяволите!“ Луи XIV продължи:

— Вашата присъда падаше върху краля и върху човека… Но, господин д’Артанян… моята слабост, защото вие сметнахте това за слабост…

Д’Артанян не отговори.

— Вие ме укорявахте също така и за моята слабост към покойния господин кардинал. Но господин кардиналът не ме ли издигна, не ме ли подпомогна?… Като сам се издигаше и подпомагаше, зная това; но във всеки случай заслугата му не подлежи на съмнение. Нима повече бихте ме обичали, по-добре бихте ми служили, ако бях неблагодарник, егоист?

— Всемилостиви господарю…

— Да не говорим повече за това, господине: такъв разговор ви кара да съжалявате, а мене ме измъчва.

Д’Артанян не беше убеден. Като заговори високомерно с него, младият крал не постигаше нищо.

— Размислихте ли оттогава? — заговори отново кралят.

— За какво, всемилостиви господарю? — попита д’Артанян учтиво.

— Но за всичко, което ви казвам, господине.

— Да, всемилостиви господарю, без съмнение…

— И чакахте само случай да повторите думите си, нали?

— Всемилостиви господарю…

— Вие се колебаете, струва ми се…

— Не разбирам добре това, което ваше величество ми прави честта да ми каже.

Луи се намръщи.

— Благоволете да ме извините, всемилостиви господарю; умът ми е много тежък… с мъка възприемам понятията: но щом разбера, вече не забравям.

— Да, струва ми се, че имате памет.

— Почти толкова, колкото ваше величество.

— Тогава решавайте се по-бързо… Времето ми е скъпо. Какво правите, откак излязохте в оставка?

— Печеля пари, всемилостиви господарю.

— Жестоки думи, господин д’Артанян.

— Ваше величество ги взема в лошия смисъл, разбира се. Аз изпитвам най-дълбока почит към краля и ако бях неучтив, което може да се извини с дългия ми навик да живея в лагерите и казармите, ваше величество стои над мене толкова високо, че не може да се обижда от дума, изтръгнала се невинно от един войник.

— Действително аз зная, че сте извършили подвиг в Англия, господине. Съжалявам само, че не сдържахте обещанието си.

— Аз? — извика д’Артанян.

— Разбира се… Вие ми дадохте честна дума, че няма да служите на друг монарх, като напуснете службата ми… А вие сте служили на краля Чарлз II, когато сте уредили чудесното отвличане на господин Мънк.

— Извинете, всемилостиви господарю, аз служех на себе си.

— И успешно ли?

— Със също такъв успех, с какъвто са извършвали подвизите си пълководците през петнадесети век.

— Какво наричате успех? Богатство ли?

— Сто хиляди екю, всемилостиви господарю, които притежавам. За една седмица получих три пъти повече пари, отколкото за петдесет години.

— Сумата е хубава… Но, струва ми се, вие сте честолюбив, нали?

— Аз ли, всемилостиви господарю? Една четвърт от тая сума ми се струваше съкровище и кълна ви се, че не мисля да я увеличавам.

— А, вие искате да живеете в бездействие ли?

— Да, всемилостиви господарю.

— Да се разделите с шпагата?

— Вече се разделих с нея.

— Невъзможно, господин д’Артанян! — извика Луи решително.

— Но, всемилостиви господарю…

— Е какво?

— Защо?

— Защото аз не искам това! — каза младият крал с такъв важен и заповеднически глас, че д’Артанян трепна от изненада, дори от безпокойство.

— Ваше величество ще ми позволи ли да кажа нещо? в отговор? — попита той.

— Говорете.

— Аз взех това решение, когато бях беден и оголял.

— Добре. После?

— А сега, когато с труд си осигурих положението, ваше величество желае да ме лиши от свободата ми, желае да ме осъди на по-малко, когато съм спечелил повече.

— Кой ви позволи, господине, да предвиждате намеренията ми и да правите сметки с мене? — попита Луи с почти сърдит глас. — Кой ви каза какво ще направя аз и какво ще направите вие сам?

— Всемилостиви господарю — спокойно каза мускетарят, — доколкото виждам, сега откровеността не е на мода, не е като по-преди, когато се обяснихме в Блоа.

— Не, господине, всичко се промени.

— От все сърце поздравявам ваше величество, но…

— Но вие не вярвате на това?

— Аз не съм голям държавник, обаче, също имам верен поглед; и така, аз съвсем не виждам нещата като ваше величество. Царуването на Мазарини се свърши, но започва властвуването на финансистите. В техни ръце са парите, които навярно ваше величество не вижда често. Тежко е за човек, който се е надявал на независимост, да живее в лапите на тия гладни вълци.

В тая минута някой почука леко на вратата.

Кралят вдигна гордо глава.

— Извинете, господин д’Артанян — каза той, — това е господин Колбер с доклад, — Влезте, господин Колбер.

Д’Артанян отстъпи няколко крачки. Колбер влезе с книжа в ръката и се приближи до краля.

От само себе си се разбира, че гасконецът не пропусна случая и насочи хитрия си и втренчен поглед в новата личност, която се появяваше.

— Свърши ли следствието? — обърна се кралят към Колбер.

— Да, всемилостиви господарю.

— А какво е мнението на следователите?

— Че обвиняемите заслужават конфискация и смърт.

— Аха! — рече кралят, без да му мигне окото, като погледна скрито д’Артанян. — А вашето мнение, господин Колбер?

Колбер погледна на свой ред д’Артанян. Тоя непознат човек му пречеше да говори. Луи XIV го разбра.

— Не се безпокойте — каза той, — това е господин д’Артанян. Не познавате ли господин д’Артанян?

Тогава двамата мъже се погледнаха. Д’Артанян гледаше открито, с блестящи очи; Колбер — изпод вежди и недоверчиво. Откровеното безстрашие на единия не се хареса на другия; лукавата предпазливост на финансиста не се хареса на войника.

— А, това е господинът, който извърши славния подвиг в Англия — рече Колбер.

И се поклони леко на д’Артанян.

— А, това е господинът, който изряза среброто от нашивките на швейцарците… Похвална икономия!

И се поклони ниско.

Финансистът мислеше да смути мускетаря; но мускетарят не остана никак длъжен на финансиста.

— Господин д’Артанян — продължи кралят, не забелязал всички тия отсенки, от които Мазарини не би пропуснал нито една, — става дума за откупчиците, които ме ограбиха. Аз заповядах да ги арестуват и сега ще подпиша смъртната им присъда.

Д’Артанян потрепера.

— Охо! — рече той.

— Какво казвате?

— Нищо, всемилостиви господарю; това не е моя работа.

Кралят държеше вече перото и се готвеше да подпише.

— Всемилостиви господарю — каза Колбер полугласно, — предупреждавам ваше величество, че един пример е необходим, но могат да изникнат известни мъчнотии при изпълнението му.

— Моля? — рече Луи XIV.

— Не забравяйте — продължи Колбер спокойно, — че да се посегне на тия хора, значи да се посегне на суперинтендантството. Двамата нещастници, двамата престъпници, за които става въпрос, са лични приятели на едно влиятелно лице; и в деня на смъртното наказание, което впрочем може да се извърши тайно в Шатле, ще изникнат безредици — това е повече от сигурно.

Луи се изчерви и се обърна към д’Артанян, който хапеше бавно мустака си със съжалителна усмивка: тя се отнасяше толкова към финансиста, колкото и към краля, който го слушаше тъй дълго.

Тогава Луи XIV грабна перото и подписа двете присъди, донесени от Колбер, с такава бързина, че ръката му затрепера.

След това погледна втренчено Колбер и му каза:

— Господин Колбер, когато занапред говорите с мене по работа, избягвайте колкото се може по-често думата „мъчнотия“ от вашите разсъждения и съвети. Що се отнася до думата „невъзможно“, никога не я произнасяйте.

Колбер се поклони, силно засрамен, че е получил такъв урок пред мускетаря; той искаше вече да излезе, но като желаеше да заглади неуспеха си, прибави:

— Забравих да доложа на ваше величество, че конфискуваните суми възлизат на пет милиона ливри.

„Това не е лошо“ — помисли си д’Артанян.

— Така че колко имам в хазната си? — попита кралят.

— Осемнадесет милиона ливри, всемилостиви господарю — отговори Колбер с поклон.

„Пусто да остане! — прошепна д’Артанян. — Чудесно!“

— Господин Колбер — каза кралят, — минете, моля ви се, по галерията, където чака господин дьо Лион, и му кажете да донесе книжата, които е приготвил… по моя заповед.

— Веднага, всемилостиви господарю. Ваше величество няма ли нужда тая вечер от мене?

— Не, господине. Сбогом! Колбер излезе.

— Да се върнем на нашата работа, господин д’Артанян — каза кралят, като че ли нищо не се е случило. — Вие виждате, че в парично отношение стана значителна промяна.

— Да, нулата се превърна в осемнадесет — весело отговори мускетарят. — Ах, ето какво трябваше на ваше величество, когато негово величество Чарлз II пристигна в Блоа! Сега двете държави нямаше да бъдат скарани; защото, трябва да си призная, и в това виждам непреодолима пречка.

— Вие сте несправедлив — възрази кралят. — Ако провидението ми беше позволило тогава да дам милион на брат ми, вие нямаше да излезете в оставка и следователно нямаше да спечелите парите си… както казахте преди малко… Но освен тая щастлива последица има и друга и скарването ми с Великобритания не трябва да ви учудва.

Един камердинер прекъсна краля и доложи за господин дьо Лион.

— Влезте, господине — каза кралят. — Вие сте точен, както подобава на добър служител. Да видим какво писмо сте написали до брат ми Чарлз II.

Д’Артанян наостри уши. — Един момент, господине — нехайно каза Луи на гасконеца. — Трябва да изпратя в Лондон съгласието си за брака на брат ми, господин херцог д’Орлеан, с лейди Анриет Стюърт.

„Той ме разби, струва ми се, по всички фронтове — промърмори д’Артанян, докато кралят подписваше писмото и отпращаше господин дьо Лион. — Но, ей богу, признавам си, че колкото повече бъда разбит, толкова повече ще бъда доволен.“

Кралят изпрати с очи господин дьо Лион, докато вратата се затвори след него; той направи дори три крачки, сякаш искаше да последва министъра си. Но след това се спря, постоя малко, обърна се към мускетаря и каза:

— Сега, господине, да свършим по-скоро нашата работа. Вие ми казвахте в Блоа, че не сте богат, нали?

— Сега съм богат, всемилостиви господарю.

— Да, но това не ме интересува; вие имате ваши пари, не мои; това не влиза в сметката ми.

— Не разбирам напълно ваше величество.

— Тогава, вместо да ви тегля думите от устата, говорете непринудено. Ще ви бъдат ли достатъчни двадесет хиляди ливри годишна заплата?

— Но, всемилостиви господарю… — каза д’Артанян, като опули очи.

— Ще ви бъдат ли достатъчни четири коня на държавни разноски и добавъчни суми, каквито поискате, според обстоятелствата и нуждите; или ще предпочетете да получавате кръгла сума, например четиридесет хиляди? Отговорете!

— Всемилостиви господарю, ваше величество…

— Да, вие сте изненадан, това е съвсем естествено; и аз не очаквах друго. Отговорете или ще помисля, че сте изгубили тая бързина на решенията, която винаги съм ценял у вас.

— Естествено, двадесет хиляди ливри годишно са, хубава сума, всемилостиви господарю, но…

— Никакви „но“. Да или не. Подходяща заплата ли е това?

— О, разбира се!

— Значи ще се задоволите с нея? Много добре. Впрочем за предпочитане е да ви се дават отделно извънредните разходи; вие ще се спогодите за това с Колбер. Сега да минем на най-важното.

— Но, всемилостиви господарю, аз казах на ваше? величество…

— Че искате да почивате, зная; но аз ви отговорих вече, че не искам това… Мисля, че аз съм господарят, нали?

— Да, всемилостиви господарю.

— Прекрасно! Едно време вие искахте много да станете капитан на мускетарите, а?

— Да, всемилостиви господарю.

— Е, добре, ето ви указа, подписан от мене. Слагам го в чекмеджето. В деня, когато се завърнете от една експедиция, която смятам да ви възложа, вие сам ще вземете указа от чекмеджето.

Д’Артанян се колебаеше още и стоеше с наведена глава.

Кралят продължи:

— Хайде, господине, като ви гледа човек, може да си помисли, че не знаете, че при двора на прехристиянския крал главният началник на мускетарите стои над френските маршали, а?

— Зная, всемилостиви господарю.

— Тогава може да си помисли, че не вярвате на думата ми?

— О, всемилостиви господарю, никога… Не мислете такива неща.

— Аз исках да ви докажа, че вие, такъв добър слуга, изгубихте добър господар: не съм ли отчасти господарят, който ви трябва?

— Почвам да мисля, че да, всемилостиви господарю.

— Тогава, господине, ще встъпите веднага в длъжност. Вашата рота се е разпуснала съвсем след заминаването ви: мускетарите се шляят из града и скитат по кръчмите, където се дуелират въпреки моите укази и указите на баща ми. Вие ще преустроите ротата колкото се може по-скоро.

— Слушам, всемилостиви господарю.

— Вие ще бъдете винаги при мене.

— Добре.

— Вие ще вървите с мене в армията и вашата палатка ще стои край моята.

— Щом ваше величество ме удостоява с такава служба, няма нужда да ми дава двадесет хиляди ливри, защото няма да ги заслужа.

— Аз искам да имате възможност да давате приеми; искам да можете да каните приятели на обяд; искам моят капитан на мускетарите да бъде важно лице.

— А аз не обичам намерени пари — рязко каза д’Артанян. — Аз искам спечелени пари! Ваше величество ми дава занаят на ленивец. Първият срещнат човек ще го приеме за четири хиляди ливри. Луи XIV се разсмя.

— Вие сте хитър гасконец, господин д’Артанян; вие ми изтръгвате тайната от дъното на сърцето.

— А, значи ваше величество има тайна?

— Да, господине.

— Е, добре, тогава приемам двадесетте хиляди ливри, защото ще пазя тайната, а в наше време мълчанието е безценно. Сега ваше величество ще благоволи ли да каже за какво става дума?

— Вие ще си обуете ботушите, господин д’Артанян, и ще се качите на кон.

— Веднага ли?

— След два дни.

— Чудесно, всемилостиви господарю, защото имам да уреждам някои мои работи преди заминаването, особено ако има бой.

— Може би ще има.

— Няма да се откажем от него. Но, всемилостиви господарю, вие говорехте за скъперничеството, за честолюбието, дори за сърцето на господин д’Артанян, но забравихте едно нещо.

— Какво?

— Вие не говорихте за суетата. Кога ще бъда кавалер на кралски ордени?

— Занимава ли ви това?

— Ами да. Моят приятел Атос е потънал в ленти: това ме засяга.

— Вие ще бъдете кавалер на моите ордени един месец след като вземете указа за капитан.

— Аха! — каза офицерът замислено. — След експедицията?

— Точно.

— Къде ме изпраща ваше величество?

— Познавате ли Бретан?

— Не, всемилостиви господарю.

— Имате ли там приятели?

— В Бретан? Ей богу, не!

— Толкова по-добре. Разбирате ли от фортификация?

Д’Артанян се усмихна.

— Мисля, че да, всемилостиви господарю.

— Тоест, можете ли да различите крепост от просто укрепление, каквото е позволено да строят собствениците на замъци, нашите васали?

— О, мога да различа крепост от укрепление, както броня от кора на баница, всемилостиви господарю! Достатъчно ли е това?

— Да, господине. Значи вие ще заминете.

— За Бретан ли?

— да.

— Сам?

— Съвсем сам. Тоест не ще можете да вземете със себе си дори лакей.

— Смея ли да попитам ваше величество — защо?

— Защото, господине, и вие сам ще направите добре да се преобличате понякога като слуга от богат дом. Вашето лице е много познато във Франция, господин д’Артанян.

— А после, всемилостиви господарю?

— После ще се разходите по Бретан и ще разгледате грижливо укрепленията на тоя край.

— Крайбрежните?

— Също и по островите.

— А!

— Ще започнете с Бел Илан Мер.

— Който принадлежи на господин Фуке? — попита д’Артанян със сериозен глас, като вдигна към краля умните си очи.

— Струва ми се, че имате право, господине: Бел Ил принадлежи наистина на господин Фуке.

— В такъв случай ваше величество желае да узная дали Бел Ил е добре укрепен, нали?

— Да.

— Дали укрепленията са нови, или стари?

— Точно така.

— Дали случайно васалите на господин суперинтенданта са достатъчно на брой, за да образуват гарнизон?

— Точно това искам от вас, господине; вие засегнахте същината на въпроса.

— И дали не продължават да го укрепват, всемилостиви господарю?

— Вие ще се разходите по Бретан, ще разгледате и Ще изслушате всичко.

Д’Артанян си засука мустака.

— Аз ще бъда шпионин на краля? — каза той направо.

— Не, господине.

— Извинете, всемилостиви господарю, щом като ще шпионирам за сметка на ваше величество.

— Вие отивате на разузнаване, господине. Ако вървяхте начело на мускетарите ми с шпага в ръка, за да огледате някоя местност или неприятелска позиция…

При думата „неприятелска“ д’Артанян потрепера едва забележимо.

— Нима — продължи кралят — и в тоя случай бихте се сметнали за шпионин?

— Не, не! — отговори д’Артанян замислено. — Работата е съвсем друга, когато се разузнава неприятел; тогава се действува като войник… А ако укрепяват Бел Ил? — прибави той веднага.

— Ще снемете точен план на укрепленията.

— Ще ме пуснат ли да вляза?

— Това не ме интересува, това е ваша работа. Нима не чухте, че ви предоставям двадесет хиляди ливри годишно за извънредни разходи, ако ви потрябват?

— Напротив, всемилостиви господарю. Но ако не се строят укрепления?

— Ще се завърнете спокойно, без да уморявате коня си.

— Всемилостиви господарю, аз съм готов.

— Утре идете при господин суперинтенданта за първата четвъртина от заплатата, която ви определих. Познавате ли господин Фуке?

— Много малко, всемилостиви господарю; но ще се осмеля да забележа на ваше величество, че съвсем не бързам да се запозная с него.

— Извинете, господине… той ще откаже да ви дадат парите, които искам да получите, и аз очаквам тоя отказ.

— А! — рече д’Артанян. — И после, всемилостиви господарю?

— След като ви откаже, ще идете при господин Колбер. Тъкмо се чудех, имате ли добър кон?

— Отличен, всемилостиви господарю.

— Колко сте платили за него?

— Сто и петдесет пистола.

— Купувам го от вас. Ето един бон за двеста пистола.

— Но аз имам нужда от кон за това пътуване, всемилостиви господарю.

— Е, какво?

— Вие вземате моя.

— Съвсем не. Напротив, аз ви го давам. Само че сега, когато е мой, а не ваш, аз съм уверен, че няма да го щадите.

— Значи ваше величество бърза?

— Много.

— Тогава защо ще чакам два дни?

— По две причини, известни на мене.

— Това е друго. Впрочем през осемте дни конят ще навакса тия два дни; при това има и поща.

— Не, не, опасно е да се пътува с пощата, господин д’Артанян. Вървете и не забравяйте, че сте на служба при мене.

— Всемилостиви господарю, никога не съм забравял това. В колко часа други ден ще се разделя с ваше величество?

— Де живеете?

— Сега трябва да живея в Лувър.

— Не искам това. Останете в предишното си жилище, аз ще плащам за него. Вие трябва да заминете през нощта, защото никой не трябва да ви види, а ако ви видят, не трябва да знаят, че сте на служба при мене… Събирайте си устата, господине.

— Тия думи на ваше величество са излишни.

— Аз ви запитах де живеете, защото не мога да изпращам винаги за вас при граф дьо Ла Фер.

— Живея у господин Планше, бакалин, улица де Ломбар, в „Златното чукало“.

— Излизайте малко, показвайте се още по-малко и чакайте заповедите ми.

— Но трябва да отида за парите, всемилостиви господарю.

— Това е вярно; но за да идете в суперинтендантството, където ходят толкова много хора, вие ще се смесите с тълпата.

— Липсват ми бонове, за да ги осребря, всемилостиви господарю.

— Ето ви.

Кралят подписа боновете.

Д’Артанян ги погледна, за да види дали са съставени редовно.

— Това са пари — каза той, — а парите се четат или броят.

— Сбогом, господин д’Артанян — прибави кралят. — Надявам се, че ме разбрахте добре?

— Разбрах, че ваше величество ме изпраща в Бел Илан Мер, това е всичко.

— Защо?

— За да узная как вървят работите на господин Фуке; това е всичко.

— Добре; а ако ви заловят?

— Няма да ме заловят — възрази гасконецът смело.

— А ако ви убият? — продължи кралят.

— Това е невероятно, всемилостиви господарю.

— В първия случай вие няма да проговорите; във втория — у вас няма да намерят никакви книжа.

Д’Артанян вдигна безцеремонно рамене. Като се кланяше на краля, той си мислеше:

„Английският дъжд продължава! Да останем под капчука!“