Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 31 гласа)

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
Vicomte de Bragelonne Gravure1.jpg
Автор Александър Дюма - баща
Първо издание 1847–1850 г.
Флаг на Франция Франция
Оригинален език френски
Жанрове Историческа
Приключенска
Вид роман
Поредица Тримата мускетари
Предходна Двадесет години по-късно
Следваща няма

"Виконт дьо Бражелон" (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание "Векът", а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

LXII
ДА ЖИВЕЕ КОЛБЕР!

В тоя момент площадът Грев представляваше страшна гледка.

Той беше залят от глави, които се вълнуваха като класове на нива. При всеки нов далечен шум всички тия глави се разклащаха, святкаха безброй очи; всеки нов наплив на хора караше да се вълнува по-силно тоя жив океан, вълните на който се удряха като вълните на прилив в оградата от войници около бесилките.

Тогава дръжките на алебардите падаха върху главите и раменете на настъпилите смелчаци и наоколо се очистваше обширно пространство, а задните редици се изтикваха от тоя внезапен напор до парапетите на Сена.

От височината на прозореца, от който се откриваше целият площад, д’Артанян видя с вътрешно задоволство, че намиращите се в тълпата мускетари и гвардейци си пробиваха успешно път с помощта на ръцете и дръжките на шпагите. Забеляза също, че те успяха да образуват група от петдесетина души и че с изключение на десетина заблудили се мускетари ядрото беше плътно и на разстояние на човешкия глас. Но не само това обстоятелство привлече вниманието на д’Артанян. Около бесилките и особено покрай аркадата Сен Жан кипеше някакъв жив водовъртеж; в него, сред безразличните неизразителни образи се виждаха мъже със смели, решителни лица, които си разменяха някакви тайнствени знаци. Сред особено оживените групи д’Артанян забеляза кавалера, който беше дошъл от съседната врата, градина в пивницата и се беше обърнал с реч към пиячите. Както изглежда, сега събираше хора и даваше някакви заповеди.

— Пусто да остане! — извика д’Артанян. — Не съм се излъгал, познавам тоя човек: това е Менвил. Какво ли прави тук?

Глух шум, който се усилваше всеки миг, отвлече вниманието му на друга страна. Тоя шум беше предизвикан от появата на осъдените. На ъгъла на аркадата се показа предшествуващият ги отряд войници. Тогава шумът и говорът на тълпата се превърна в оглушителен рев.

Д’Артанян видя, че Раул побледня, и го удари силно по рамото.

При тоя рев огнярите се обърнаха и запитаха какво става.

— Пристигат осъдените — отговори д’Артанян.

— Добре! — казаха те и почнаха да разпалват още повече огъня.

Д’Артанян ги погледна с безпокойство; беше очевидно, че тия хора, които разпалваха без никаква нужда такъв огън, имаха особени намерения.

Осъдените се появиха на площада. Те ходеха пеша, пред тях вървеше палачът, а от двете им страни се движеха петдесет войници. Осъдените бяха облечени целите в черно; бяха бледи, но спокойни.

Те гледаха нетърпеливо над главите, като на всяка крачка се надигаха на пръсти.

Д’Артанян забеляза това движение.

— Пусто да остане! — рече той. — Колко бързат да видят бесилката!

Раул отстъпи назад, без да има сили обаче да се махне съвсем от прозореца. Ужасът има също своя притегателна сила.

— На смърт! На смърт! — крещяха петдесет хиляди гласове.

— Да, на смърт! — ревяха стотина особено яростни гласове, сякаш в отговор на тълпата.

— На въжето! На въжето! — продължи тълпата. — Да живее кралят!

— Я гледай! — промърмори д’Артанян. — Чудно нещо! Аз съм уверен, че не кралят, а господин дьо Колбер е заповядал дати обесят.

В тоя миг в тълпата започна блъсканица, която спря за малко шествието на осъдените.

Хората със смели, решителни лица, които д’Артанян беше забелязал, си запробиваха така бързо и енергично път през тълпата, че почти достигнаха линията на войниците.

Шествието потегли отново.

Изведнъж с виковете: „Да живее Колбер!“, тия хора (д’Артанян не ги губеше от очи) се хвърлиха върху конвоя, който напразно се опита да се сражава. Отзад напираше тълпата.

Вдигна се невъобразим шум и врява, сред които се чуха викове от ужас, звънтене на шпаги, на алебарди и мускетни изстрели. С една дума, настъпи общ хаос, в който д’Артанян не можа да различи вече нищо. Но скоро сред тоя хаос пролича някакво определено намерение, някаква силна воля.

Осъдените бяха изтръгнати от конвоя и бяха повлечени към пивницата „Образът на света Богородица“.

Тия, които ги влачеха, викаха: „Да живее Колбер!“

Народът се колебаеше, като не знаеше, чия страна Да вземе: на войниците или на нападателите.

Спираше го това, че тия, които викаха: „Да живее Колбер!“, започнаха също така да викат: „Долу въжето! Долу бесилката! В огъня! В огъня! Да изгорим крадците! Да изгорим кръвопийците!“

Тия викове подействуваха най-после на тълпата — въодушевиха я.

Простолюдието беше дошло да види смъртно наказание и ето че му се представяше случай да извърши лично наказанието.

Нямаше нищо по-приятно от това. Ето защо тълпата взе веднага страната на нападателите и заедно с тях завика:

— Да, да, в огъня крадците! Да живее Колбер!

— Пусто да остане! — извика д’Артанян. — Струва ми се, че работата взема сериозен обрат.

Единият от хората, които стояха край огнището, се приближи до прозореца с горяща главня в ръка.

— Аха! — каза той. — Положението е напечено. След това се обърна към другаря си и прибави:

— Ето сигнала!

И внезапно допря горящата главня до дървената обшивка.

Къщата беше доста стара и се поддаде лесно на огъня За миг дъските запукаха и пламъкът запращя нагоре. Силен рев отвън отговори на виковете, които изпуснаха подпалвачите.

Д’Артанян, който не видя нищо, защото гледаше площада, почувствува изведнъж, че го задушава дим и го пърли пламък.

— Хей, пожар тук? — извика той, като се обърна. — Да не сте полудели, драги мои?

Двамата мъже го погледнаха учудено.

— Е, нали така беше уговорено? — запитаха го те.

— Уговорено да изгорите къщата ми?! — изрева д’Артанян, като изтръгна главнята от ръцете на подпалвача и му я мушна в лицето.

Вторият поиска да се притече на помощ на другаря си, но Раул го сграбчи, вдигна го и го изхвърли през прозореца, докато д’Артанян буташе другаря му по стълбата.

Освободил се пръв, Раул започна да кърти горящите части и да ги хвърля по пода.

Като се убеди с един поглед, че няма вече опасност от пожар, д’Артанян се спусна отново към прозореца.

Безредието на площада стигна връхната си точка.

Виковете: „В огъня!“, „На кладата!“, „Да живее Колбер!“, се смесваха с виковете: „На въжето!“, „На бесилката!“, „Да живее кралят!“

Групата, която изтръгна осъдените от ръцете на войниците, се приближи до пивницата. Както изглежда, тя беше крайната цел.

Менвил вървеше начело и викаше по-високо от другите:

— В огъня! В огъня! Да живее Колбер! Д’Артанян започна да разбира, че искат да изгорят осъдените и че къщата му е предназначена за клада.

— Стой! — извика той с шпага в ръката и единият крак на прозореца. — Менвил, какво искате?

— Път, господин д’Артанян, път! — беше отговорът.

— В огъня!. В огъня крадците! Да живее Колбер! — продължаваше да реве тълпата.

Тия викове изкараха д’Артанян от кожата му.

— Пусто да остане, какво безобразие! — извика той. — Да изгорят живи тия нещастници, осъдени само на обесване!

Пред вратата масата любопитни; притиснати до стената, преградиха пътя на Менвил и на хората му.

Между това до вратата оставаха най-много десет крачки.

Менвил направи последно усилие.

— Път! Път! — извика той с пистолет в ръка.

— Да ги изгорим! Да ги изгорим! — ревеше тълпата. — Кладата е в „Образът на света Богородица“.

Да изгорим крадците! Да ги изгорим двамата с Образът на света Богородица!

Вече не оставаше никакво съмнение: къщата на д’Артанян беше избрана за саморазправата.

Д’Артанян си спомни стария боен вик, който винаги въздействуваше ефикасно.

— На помощ, мускетари!… — извика той с гръмовит глас, способен да заглуши гърмежите на топовете, рева на морето и воя на бурята. — На помощ, мускетари!…

И като се надвеси над балкона, той скочи сред тълпата, която започна да отстъпва от къщата, откъдето валяха хора.

За миг и Раул се намери долу. Двамата извадиха шпагите си. Всички мускетари на площада чуха тоя боен вик, обърнаха се и познаха д’Артанян.

— При капитана! При капитана! — завикаха те от своя страна.

Тълпата се раздвои пред тях като пред носа на кораб. В тоя миг д’Артанян и Менвил се намериха лице срещу лице.

— Път! Път! — извика Менвил, като видя, че до вратата остават някакви си две крачки.

— Няма път! — отговори д’Артанян.

— Чакай тогава! — каза Менвил, като се прицели в него почти в упор.

Но преди да успее да гръмне, д’Артанян повдига ръката на Менвил с дръжката на шпагата си и заби острието й в тялото му.

— Казвах ти да се държиш спокойно — рече д’Артанян на Менвил, който се търкулна в краката му.

— Път! Път! — продължаваха да викат другарите на Менвил, които се уплашиха най-напред, но скоро се ободриха, като видяха, че имат работа само с двама противници.

Но тия двама противници излязоха истински великани с по сто ръце, а шпагите в ръцете им действуваха като огнения меч на Архангел: при всеки удар на земята падаше човек.

— За краля! — викаше д’Артанян при всеки удар, тоест при всяко падане на човек.

— За краля! — повтаряше Раул.

Тоя вик стана лозунг на мускетарите, които се събраха около д’Артанян.

През това време войниците се съвзеха от преживяната паника и удариха отзад нападателите, като поваляха и тъпчеха всичко по пътя си.

Като видя святкащите шпаги и хвърчащите капки кръв във въздуха, тълпата започна да бяга и сама да се мачка.

Най-после се чуха викове за милост, викове на отчаяние; това бяха прощалните викове на победените. Двамата осъдени паднаха отново в ръцете на войниците.

Д’Артанян се приближи до тях, видя мъртвобледите им лица и каза:

— Успокойте се, нещастници, вие няма да бъдете подложени на ужасното наказание, с което ви заплашваха тия негодници. Кралят ви е осъдил на обесване. Вие ще бъдете само обесени и нищо повече.

В „Образът на света Богородица“ настъпи пълна тишина. Огънят беше угасен с две бъчви вино по липса на вода. Заговорниците избягаха през градината. Войниците повлякоха осъдените към бесилките.

От тоя момент работата тръгна много бързо. Палачът бързаше да свърши смъртната присъда; без да се грижи много за формалностите, той изпрати за една минута двамата нещастници на оня свят.

В това време всички заобиколиха д’Артанян и започнаха да го поздравяват. Той изтри потта от челото си, кръвта от шпагата си и вдигна рамене, като видя как Менвил се гърчи в последните конвулсии на агонията. И докато Раул отвръщаше очи от тежката гледка, д’Артанян посочи на мускетарите си бесилките с осъдените и каза:

— Горките! Надявам се, че умряха, като ме благославяха, задето ги спасих от изгаряне.

Тия думи долетяха до Менвил в момента, когато щеше да изпусне последната си въздишка. Мрачна и иронична усмивка се плъзна по устните му. Той поиска да каже нещо, но усилието, което направи, сложи край на живота му. Той издъхна.

— О, ужасно е всичко това! — промърмори Раул. — Да се махнем от тука, господин кавалере!

— Не си ли ранен? — попита д’Артанян.

— Не, благодаря.

— Е, юнак си, пусто да остане! Имаш главата на баща си и ръката на Портос. А, ако Портос беше тук, щеше да има на какво да се порадва!… — И каза като че ли на себе си: — Де ли се е дянал тоя храбър Портос?

— Да вървим, кавалере, да вървим! — настоя Раул.

— Една минутка, приятелю мой. Само ще взема моите тридесет и седем пистола и половина и съм на твое разположение… Къщата е наистина доходна — прибави той, като се връщаше от „Образът на света Богородица“, — но бих предпочел да имам по-малко Доходна в друг квартал.