Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 31 гласа)

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
Vicomte de Bragelonne Gravure1.jpg
Автор Александър Дюма - баща
Първо издание 1847–1850 г.
Флаг на Франция Франция
Оригинален език френски
Жанрове Историческа
Приключенска
Вид роман
Поредица Тримата мускетари
Предходна Двадесет години по-късно
Следваща няма

"Виконт дьо Бражелон" (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание "Векът", а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

LXXIV
В КОЯТО Д’АРТАНЯН ПРЕПУСКА, ПОРТОС ХЪРКА, А АРАМИС СЪВЕТВА

Тридесет-тридесет и пет часа след описаните от нас събития Фуке, заповядал, както винаги, да не приемат никого, седеше в познатия ни вече кабинет в Сен Манде и работеше. Внезапно в двора влезе бързо една карета, впрегната в четири облени в пот коня.

Навярно тая карета беше очаквана, защото трима-четирима лакеи се спуснаха към вратичката й и я отвориха. Докато господин Фуке ставаше от писмената си маса и се приближаваше бързо до прозореца, един човек се показа от каретата и слезе с мъка по подвижната стълбичка от три стъпала, като се опираше върху рамото на лакеите.

Щом каза името си, тоя от лакеите, върху рамото на когото не лежеше ръката му, затича към входа и изчезна в преддверието.

Той бързаше да предупреди господаря си; но не стана нужда да почука на вратата.

Фуке стоеше на прага.

— Негово преосвещенство епископът на Ван — доложи лакеят.

— Добре — отговори Фуке.

След това се наведе над перилата на стълбата, по долните стъпала на която вече се изкачваше Арамис, и каза:

— Вие, мили приятелю, и толкова рано?

— Да, аз, господине; но смазан от умора, разбит, както виждате.

— О, клети приятелю! — рече Фуке, като му предложи ръката си, на която Арамис се облегна.

Слугите се отдалечиха почтително.

— Е, нищо не е това, щом пристигнах. А това беше най-важното.

— Говорете бързо — каза Фуке, като затвори вратата след Арамис и себе си.

— Сами ли сме?

— Да, съвсем сами.

— Никой ли не може да ни подслушва? Или да чуе?

— Бъдете спокоен.

— Пристигна ли господин дю Валон?

— Да.

— И получихте ли писмото ми?

— Да. Работата е сериозна, както изглежда, щом изисква вашето присъствие в Париж в един момент, когато то е толкова необходимо там.

— Да, крайно сериозна.

— Благодаря, благодаря! За какво се отнася? Но за бога, отдъхнете си най-напред, мили приятелю. Вие сте ужасно бледен.

— Наистина не съм добре; но, моля ви се, не ми обръщайте внимание. Нищо ли не ви каза господин дю Валон, като ви предаде писмото?

— Не. Чух силен шум, приближих се до прозореца и видях край външното стълбище нещо като мраморен конник; слязох при него, той ми подаде писмото и конят му падна мъртъв.

— А той?

— Той падна заедно с коня; вдигнаха го и го занесоха в стаите; като прочетох писмото, отбих се при него, за да го разпитам за по-големи подробности: но той спеше толкова дълбоко, че беше невъзможно да го събудят. Съжалих го; заповядах да му свалят ботушите и да не го безпокоят.

— Добре. Сега ето за какво се отнася. Вие видяхте господин д’Артанян в Париж, нали?

— Разбира се. Той е умен и дори благороден човек, макар че благодарение на него убиха нашите скъпи приятели Лиодо и д’Еймери.

— Уви, да, зная. В Тур срещнах куриера, който ми носеше писмото на Гурвил и бързите служебни писма на Пелисон. Размислихте ли за това събитие, господине?

— Да.

— И разбрахте ли, че това беше пряко нападение върху вашия суверенитет?

— Мислите ли?

— О, да!

— Е, добре, ще ви призная, че и на мен ми хрумна тая мрачна мисъл.

— Не се заслепявайте, господине… за бога, не се заслепявайте! Слушайте… Връщам се на д’Артанян.

— Слушам.

— При какви обстоятелства го видяхте?

— Дойде за пари.

— С каква платежна заповед?

— С бон от краля.

— Личен?

— Подписан от негово величество.

— Виждате! Е добре, д’Артанян дойде в Бел Ил; беше предрешен, представяше се за интендант, натоварен от господаря си да купи солници. А д’Артанян има само един господар — краля; значи е бил изпратен от краля. Той видя Портос.

— Кой е тоя Портос?

— Извинете, сбърках. Той видя господин дю Валон в Бел Ил и сега знае не по-зле от нас двамата, че Бел Ил е укрепен.

— И вие мислите, че го е изпратил кралят? — попита Фуке замислено.

— Не се съмнявам.

— И в ръцете на краля д’Артанян е опасно оръдие?

— Най-опасното от всички.

— Значи добре съм го преценил от пръв поглед.

— Какво искате да кажете?

— Поисках да го привлека към себе си.

— Ако сте намерили, че той е най-храбрият, най-умният и най-ловкият човек в цяла Франция, вие сте го преценили добре.

— Значи на всяка цена трябва да стане наш!

— Д’Артанян ли?

— Нима сте на друго мнение?

— Не, съгласен съм с вас; но той няма да стане ваш.

— Защо?

— Защото пропуснахме момента. Той беше в разногласие с двора; трябваше да се възползуваме от това; но после той мина в Англия, допринесе много за реставрацията, спечели богатство и най-после се върна на служба при краля. Това значи, че му плащат добре за тая служба.

— Ние ще му дадем повече, това е всичко.

— О, господине, извинете: д’Артанян има само една дума и щом я даде, не я взема назад.

— Какво заключение вадите от това? — попита Фуке разтревожено.

— Че в момента става въпрос да отбием страшен удар.

— А как ще го отбиете?

— Чакайте… Д’Артанян ще дойде да даде отчет на краля за поръчението си.

— О, имаме време да помислим за това.

— Как така?

— Предполагам, че сте го изпреварили много, а?

— Приблизително десетина часа.

— Е добре, за десет часа… Ар а мис поклати глава.

— Вижте тия облаци, които се носят по небето, вижте тия ластовички, които цепят въздуха. Д’Артанян е по-бърз от облаците и птиците; д’Артанян е вятърът, който ги носи.

— Хайде де!

— Казвам ви, че в тоя човек има нещо свръхчовешко; той е мой връстник и аз го познавам от тридесет и пет години.

— Е, тогава?

— Тогава вижте какво е положението, господине. Аз изпратих при вас господин дю Валон в два часа през нощта; той замина осем часа преди мене. Кога пристигна?

— Приблизително преди четири часа.

— Ето виждате, аз дойдох четири часа по-бързо от него, а при това Портос е безподобен ездач; уморил е осем коня; видях труповете им по пътя. Аз изминах с пощенските коне петдесет левги, но имам подагра, камък в бъбреците, зная ли какво? Така че умирам от умора. Наложи се да си отдъхна в Тур; оттам пътувах полужив; каретата ми едва не се преобръщаше; понякога лежах на стените й, понякога на облегалото, а четирите бесни коня препускаха в кариер. Най-после пристигнах, като изминах тоя път четири часа по-бързо от Портос. Но д’Артанян не тежи триста фунта като Портос, д’Артанян няма подагра и камък в бъбреците като мене; той не е ездач, а центавър. Виждате ли, той тръгна за Бел Ил, когато аз тръгвах за Париж, и макар че го изпреварих с десет часа, д’Артанян ще пристигне два часа след мене.

— Но случайностите?

— За него няма случайности.

— А ако не намери коне?

— Той ще затича по-бързо от конете.

— Боже мой, какъв човек!

— Да, той е човек, когото обичам и от когото се възхищавам; обичам го, защото е добър, благороден, честен; възхищавам се от него, защото за мене е връх на човешката мощ; но в същото време се страхувам от него и предугаждам постъпките му. И така, накратко казано, господине: след два часа д’Артанян ще бъде тук; изпреварете го, идете бързо в Лувър и се вижте с краля, преди той да се види с д’Артанян.

— Какво да кажа на краля?

— Нищо; подарете му Бел Ил.

— О, господин д’Ербле, господин д’Ербле! — извика Фуке. — Колко планове рухват изведнъж!

— След един пропаднал план винаги може да се измисли и да се изпълни друг. Никога не трябва да изпадаме в отчаяние. Но вървете, господине, вървете бързо.

— А тоя тъй грижливо подбран гарнизон! Кралят ще го смени веднага.

— Господине, тоя гарнизон беше на краля, когато влезе в Бел Ил; сега е ваш. Същото ще стане с всеки друг гарнизон след петнадесетдневна обработка. Не пречете на нищо, господине. Нима намирате за неудобно да бъде цялата армия на ваша страна след една година, вместо да привлечете само един два полка? Нима не разбирате, че сегашният ви гарнизон ще ви създаде привърженици в Ла Рошел, в Нант, в Бордо, в Тулуза, навсякъде, където го изпратят? Вървете при краля, господине, вървете. Времето тече и докато губим нашето време, д’Артанян лети по главния път като стрела.

— Господин д’Ербле, вие знаете, че всяка ваша дума е семе, което се разраства и дава плод в мисълта ми. Отивам в Лувър.

— Веднага, нали?

— Само ще се преоблека.

— Помнете, че д’Артанян няма нужда да минава през Сен Манде. Той ще отиде направо в Лувър; трябва да извадим тоя час от времето, с което сме го изпреварили.

— Може би д’Артанян има всичко, но няма моите английски коне. След двадесет и пет минути ще бъда в Лувър.

И без да губи нито секунда, Фуке заповяда конете да бъдат готови за тръгване. Арамис успя само да му каже:

— Върнете се също тъй бързо, както ще отидете; ще ви чакам с нетърпение.

След пет минути суперинтендантът летеше към Париж.

През това време Арамис поиска да му посочат стаята, в която почиваше Портос.

При вратата на кабинета той падна в прегръдките на Пелисон, който току-що беше узнал за пристигането му и беше излязъл от канцелариите, за да го види.

С това приятелско достойнство, което владееше съвършено, Арамис прие тия толкова почтителни, колкото и дружелюбни ласки; но изведнъж се спря върху площадката на стълбата и попита:

— Какво се чува отгоре?

Действително отгоре долиташе глух рев като на гладен тигър или раздразнен лъв.

— О, нищо особено — отговори Пелисон усмихнато.

— Но все пак…

— Господин дю Валон хърка.

Действително само той е способен да издава такива звуци — каза Арамис. — Ще ми позволите ли, Пелисон, да узная дали има всичко необходимо?

— А вие ще ми позволите ли да ви придружа!

— Не ще и дума!

И двамата влязоха в стаята.

Портос лежеше на кревата с по-скоро виолетово лице, отколкото червено, с подути очи и широко отворена уста. Стъклата на прозорците трепереха от хъркането, което излизаше от дъното на гърдите му.

Човек не можеше да не почувствува известно възхищение, като гледаше издутите мускули на лицето му, слепената му от пот коса и енергичните повдигания на брадичката и раменете му: силата, която стига до такава степен, е почти божествена.

Херкулесовските крака на Портос бяха отекли и спукали кожените му ботуши; цялата сила на грамадното му тяло се беше превърнала в каменна неподвижност. Портос не се движеше повече от гранитния великан, легнал в Агригентската равнина.

По заповед на Пелисон един камердинер се залови да разрязва ботушите на Портос, защото никаква земна сила не би могла да ги събуе.

Четирима лакеи се бяха опитали да ги събуят и ги бяха теглили като кабестаии, но напразно.

Те не бяха успели дори да събудят Портос.

Свалиха му ботушите на ремъци и краката му паднаха отново на кревата; изрязаха от него всичките останали дрехи, занесоха го в една вана, държаха го в нея един час, после го облякоха в чисти долни дрехи и го сложиха в стоплено с грейка легло; всичко това се вършеше с големи усилия и мъки, които биха събудили и мъртвец, но които не можаха да накарат Портос да отвори очи и не прекратиха нито за миг хъркането му, наподобяващо мощните звуци на орган.

Арамис, тоя сух и енергичен човек със завидно мъжество, искаше да пренебрегне умората и да седне да работи с Гурвил и Пелисон; но припадна в креслото, на което желаеше да остане на всяка цена.

Вдигнаха го и го занесоха в съседната стая, където телесната почивка в удобния креват предизвика скоро и успокоение на мозъка.