Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 40 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
dd (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (29 януари 2007)

Вторият том на романа е: „Още десет години по-късно — Луиз дьо Ла Валиер“.

 

Източник: http://dubina.dir.bg

Книжното тяло предостави Огнян Лашев.

 

Издание:

Александър Дюма. Още десет години по-късно. Виконт дьо Бражелон

„Народна младеж“, София, 1975

Редактор Борчо Обретенов

Художник Борис Ангелушев

Худ. оформление Иван Стоилов

Художествен редактор Петър Тончев

Технически редактор Маргарита Воденичарова

Коректори Маргарита Георгиева и Лиляна Иванова

 

Alexandre Dumas, Le Vicomte de Bragelonne, Dix ans plus tard

A. Le Vasseur et Cie, editeurs. Paris

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от dd според хартиенотото издание

Статия

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
АвторАлександър Дюма - баща
Първо издание1847–1850 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаДвадесет години по-късно
Следващаняма

„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

LXX
В КОЯТО СМЪТНИТЕ ИДЕИ НА Д’АРТАНЯН ЗАПОЧВАТ ДА СЕ ПОИЗЯСНЯВАТ

Д’Артанян започна веднага настъплението:

— Сега, когато всичко ви казах, мили приятелю, или по-скоро когато всичко отгатнахте, кажете ми какво правите тук, покрит с прах и кал?

Портос изтри челото си, огледа гордо на всички страни и каза:

— Но, струва ми се, че можете да видите какво правя тук!

— Разбира се, разбира се; повдигате камъни.

— О, само за да покажа на тия мързеливци какво е истински мъж! — презрително рече Портос. — Но вие разбирате…

— Да, повдигането на камъни не е ваша работа, макар че мнозина, на които това им е работа, не могат да я вършат като вас. Ето кое ме накара да Ви запитам: „Какво правите тук, бароне?“

— Изучавам топографията, кавалере.

— Изучавате топографията?

— Да; но вие сам какво правите в цивилни дрехи?

Д’Артанян разбра, че извърши грешка, като показа учудването си. Портос се възползува от това, за да отговори на въпроса с въпрос.

За щастие д’Артанян се беше подготвил за това.

— Но вие знаете — отвърна той, — че аз съм наистина цивилен. Тия дрехи отговарят на общественото ми положение.

— Хайде де, вие сте мускетар!

— Лъжете се, добри ми приятелю; аз си подадох оставката.

— Ха!

— О, боже мой, да!

— И вие напуснахте службата?

— Зарязах я.

— Напуснахте краля.

— Напълно.

Портос вдигна ръце към небето като човек, узнал нещо нечувано.

— О, признавам си, вие съвсем ме смутихте — каза той.

— Обаче така е.

— И кое ви накара да се решите на това?

— Бях недоволен от краля. Мазарини ми вдъхваше отдавна отвращение, както знаете. Махнах, ръка на всичко.

— Но нали Мазарини умря?

— Зная, дявол да го вземе! Само че си подадох оставката по време на смъртта му, а тя бе приета преди два месеца. Тогава, чувствувайки се свободен, отидох в Пиерфон, за да се видя с моя мил Портос. Чух как хубаво сте разпределили времето си и исках да поживея петнадесетина дни като вас.

— Приятелю мой, вие знаете, че къщата ми е отворена за вас не за петнадесет дни, а за една година, за десет години, завинаги.

— Благодаря, Портос.

— Е, да не би да имате нужда от пари? — попита Портос, като подрънкваше петдесетина луидора, които съдържаше джобът му. — В такъв случай нали знаете?

— Не, нямам нужда от нищо; аз вложих спестяванията си у Планше, от когото получавам рента.

— Вашите спестявания?

— Без съмнение. Защо мислите, че не мога да спестя нещо като всеки друг, Портос?

— Аз ли? Напротив, винаги съм подозирал… Тоест Арамис подозираше винаги, че имате спестени пари. Знаете ли, аз не се меся в тия работи, но мисля, че мускетарските спестявания са лекички.

— Несъмнено, в сравнение с вас, Портос, който сте милионер, те не са големи Но съдете сам: от една страна имах двадесет и пет хиляди ливри.

— Не е лошо — отговори Портос любезно.

— И — продължи д’Артанян — на двадесет и осми миналия месец прибавих към тях други двеста хиляди ливри.

Портос облещи очи, които красноречиво питаха мускетаря: „Откъде откраднахте такава сума, мили приятелю?“

— Двеста хиляди ливри! — извика той най-после.

— Да, по такъв начин с двадесет и петте хиляди, които имах, и с парите, спечелени по-късно, сега имам общо двеста четиридесет и пет хиляди ливри.

— Е, откъде имате това богатство?

— Почакайте, ще ви разкажа по-късно цялата история, мили приятелю; но тъй като вие трябва да ми разкажете най-напред много неща, да отложим временно моя разказ.

— Браво! — каза Портос. — Ето че всички сме богати. Но какво трябва да ви разкажа?

— Разкажете ми как Ар а мис стана…

— А, епископ на Ван.

— Точно така — рече д’Артанян, — епископ на Ван. Тоя мил Арамис! Той напредва, знаете ли?

— Да, да, да! Като не се смята, че няма да спре на това.

— Как! Вие мислите, че той няма да се задоволи с виолетови чорапи и че ще му се прииска червена шапка?

— Шт! Тя му е обещана.

— Хайде де! От краля ли?

— От човек, който е по-силен от краля.

— Ах, Портос, приятелю мой, вие ми разказвате невероятни неща!

— Защо невероятни? Нима във Франция не е имало винаги някой по-могъщ от краля?

— Да, разбира се. По времето на крал Луи XIII по-силен беше херцог дьо Ришельо; по времето на регентството — кардинал Мазарини; по времето на Луи XIV е господин…

— Кажете го де!

— Господин Фуке.

— Браво! Веднага го налучкахте.

— Значи господин Фуке е обещал шапката на Арамис?

Лицето на Портос доби сдържан израз.

— Мили приятелю, да ме пази бог да се меся в работите на другите, а главно да издавам тайни, които някои хора желаят да запазят. Когато се видите с Арамис, той ще ви каже това, което намери за необходимо да ви довери.

— Имате право, Портос; вие сте истинско хранилище на тайни. Да се върнем на вас.

— Добре — рече великанът.

— И така вие ми казахте, че сте тук, за да учите топография, нали?

— Именно.

— Ей богу, приятелю мой, вие ще отидете далеч!

— Как така?

— Но тия укрепления са великолепни.

— Така ли мислите?

— Разбира се. Наистина Бел Ил е непревзимаем без правилна обсада.

Портос си потри ръцете.

— И аз тъй мисля — каза той.

— Но кой укрепи така острова? Портос се изпъчи.

— Не съм ли ви казал това?

— Не.

— Не подозирате ли?

— Не; мога само да кажа, че това е извършено от човек, който е изучил всички системи и е избрал най-добрата.

— Шт! — рече Портос. — Пощадете моята скромност, мили ми д’Артанян.

— Наистина ли? — отговори мускетарят. — Значи сте вие?… О!

— Смилете се, приятелю мой.

— Значи вие измислихте, начертахте и комбинирахте тия бастиони, ъглови укрепления, стени между бастионите, полумесеци, вие строите тоя покрит път?

— Моля ви се.

— Вие построихте тоя люнет с остри и изпъкнали ъгли?

— Приятелю мой…

— Вие придадохте на отворите на вашите амбразури тоя наклон, с помощта на който защищавате тъй Добре служещите при оръдията ви?

— Е, боже мой, да!

— О, Портос, Портос, вие сте достоен за преклонение! Но вие сте скривали винаги талантите си от нас! Надявам се, приятелю мой, че ще ми покажете подробно всичко това.

— Това е най-лесната работа. Ето плана ми.

— Покажете.

Портос заведе д’Артанян при камъка, който му служеше за маса и на който беше разгърнат планът. Отдолу на плана бе написано със страхотния почерк на Портос, почерк, за който имахме вече случай да споменем:

„Вместо да си служите с квадрат или правоъгълник, както се правеше досега, дайте на вашето място формата на правилен шестоъгълник. Тоя многоъгълник има предимството, че е с повече ъгли от четириъгълника. Всяка страна на вашия шестоъгълник, (размерите на който ще определите на място) разделете на две; в средната точка издигнете перпендикуляр към центъра на многоъгълника, който по дължина ще се равнява на една шеста от периметъра. От крайните точки на всяка страна на многоъгълника прекарайте два диагонала, които ще пресекат перпендикуляра. Тия две прави ще образуват отбранителните линии.“

— Дявол да го вземе! — каза д’Артанян, като се спря на това място. — Но това е цяла система, Портос!

— Да, пълна — потвърди Портос. — Искате ли да четете по-нататък?

— Не, прочетох достатъчно. Но щом вие ръководите работите, мили ми Портос, защо писмено сте изложили своята система?

— Е, мили мой, смъртта!

— Как смъртта?

— Ами да! Всички сме смъртни.

— Наистина — каза д’Артанян. — Вие имате отговор на всичко, приятелю мой.

И сложи плана на камъка.

Но колкото и малко време да държа плана в ръцете си, д’Артанян можа да различи под едрия почерк на Портос много по-ситни букви, напомнящи му почерка, който на младини беше видял в писмата до Мари Мишон. Само че гумата беше работила тъй усърдно върху тоя почерк, че за всеки човек, не тъй проницателен като нашия мускетар, следите от изтритите редове щяха да останат незабележими.

— Браво, приятелю мой, браво! — рече д’Артанян.

— А сега вие знаете всичко, което искахте да знаете, нали? — каза Портос, като се напери.

— О, боже мой, да! Само, мили приятелю, бъдете тъй любезен още веднъж.

— Говорете; тук аз съм господар.

— Кажете ми, ако обичате, името на ония господин, който се разхожда там долу.

— Къде там долу?

— Зад войниците.

— Последван от един лакей?

— Именно.

— Придружен от някакъв обесник с черни дрехи?

— Е, да.

— Това е господин Жетар.

— А кой е тоя господин Жетар, приятелю мой?

— Нашият домашен архитект.

— На кой дом?

— Дома на господин Фуке.

— Аха! — извика д’Артанян. — Значи вие сте също на служба у господин Фуке, Портос?

— Аз? А защо? — попита топографът, като се изчерви до края на ушите си.

— Но като говорехте за архитекта на Бел Ил, вие казахте „нашият домашен архитект“, сякаш ставаше дума за замъка Пиерфон.

Портос стисна устни.

— Мили приятелю — каза той, — Бел Ил принадлежи на господин Фуке, нали?

— Да.

— Както Пиерфон е мой?

— Разбира се.

— Вие идвахте ли в Пиерфон?

— Казах ви, че бях там преди по-малко от два месеца.

— Видяхте ли там един господин, който има навик да се разхожда с линия в ръка?

— Не; но ако действително се разхожда там, можех да го видя.

— Е, добре, той е господин Буленгрен.

— А кой е тоя господин Буленгрен?

— Ето. Ако някой го срещне, когато той се разхожда с линия в ръка, и ме запита: „Кой е господин Буленгрен?“, аз ще му отговоря: „Нашият домашен архитект“. Е, добре, господин Жетар е Буленгрен на господин фуке. Но той няма нищо общо с укрепленията, които са само моя работа, разбирате ли? Абсолютно нищо.

— Ах, Портос! — извика д’Артанян, отпускайки ръце, като победен, който предава шпагата си. — Ах, приятелю мой, вие сте не само топограф с херкулесова сила, но и диалектик от първа величина.

— Нали? — отговори Портос. — Това беше отлично разсъждение.

И той задиша като ягулата, която сутринта се изплъзна от ръцете на д’Артанян.

— И сега — продължи д’Артанян — тоя обесник, който ходи с господин Жетар, също ли служи у господин Фуке?

— О — отговори Портос презрително, — това е господин Жюпене или Жюпоне, някакъв поет.

— Който се е установил тук?

— Така изглежда.

— Аз мислех, че господни Фуке има достатъчно поети там долу: Скюдери, Лоре, Пелисон, Лафонтен. Право да си кажа, Портос, тоя поет не ви прави чест.

— Е, приятелю мой, спасява ни това, че той живее тук не като поет.

— А като какъв?

— Като печатар; и сега вие ми напомнихте, че трябва да кажа нещичко на тоя педант.

— Кажете.

Портос повика със знак Жюпене, но той не поиска да се приближи, защото беше познал д’Артанян. Естествено, това накара Портос да повтори знака си.

Вторият знак на великана беше толкова заповеднически, че тоя път Жюпене трябваше да се подчини.

И така поетът се приближи.

— Тъй а? — забеляза Портос. — Вие сте тук от вчера, а вече си показвате рогата.

— Как така, господин бароне? — попита Жюпене разтреперан.

— Вашата машина скърца цяла нощ, господине, и не ме остави да спя, дявол да го вземе!

— Господин бароне… — възрази Жюпене плахо.

— Вие още не сте получили нищо за печатане; значи не трябваше да пускате машината. Какво печатахте нощес?

— Господине, леко стихотворение, съчинено от мене.

— Леко! Хайде де, господине, машината така скърцаше, че да я съжалиш. Това да не се повтаря повече, чувате ли?

— Добре, господине.

— Обещавате ли?

— Обещавам.

— Добре, тоя път ви прощавам. Вървете си! Поетът се оттегли също тъй смирено, както се беше отзовал на повикването.

— И така, след като насапунисахме тоя хубостник, хайде да закусим — предложи Портос.

— Да, да закусим — съгласи се мускетарят.

— Само ще ви забележа, приятелю мой — прибави Портос, — че за закуската можем да отделим само два часа.

— Няма що! Ще гледаме да се справим с това време. Но защо можем да отделим само два часа?

— Защото приливът започва в един часа, а с прилива заминавам за Ван. Но тъй като утре ще се върна, приятелю мой, останете у мене и се чувствувайте като у дома си. Имам добър готвач, добра изба.

— Не, не — прекъсна го д’Артанян, — измислих нещо по-добро.

— Какво?

— Вие, казвате, отивате във Ван?

— Разбира се.

— За да видите Арамис?

— Да.

— Е, добре, тогава аз, който дойдох от Париж нарочно, за да видя Арамис…

— Така е.

— Ще замина с вас.

— Отлично!

— Знаете, аз исках да видя най-напред Арамис, а после вас. Но човек предполага, господ разполага. Започнах с вас, а ще свърша с Арамис.

— Много добре!

— А колко часа е оттук до Ван?

— О, боже мой, само шест часа. Три часа по море оттук до Сарзо и три часа път от Сарзо до Ван.

— Колко е удобно! И често ли отивате във Ван, щом сте толкова близо до епископството?

— Да, веднъж седмично. Но чакайте да прибера плана.

Портос го взе, сгъна го грижливо и го мушна в широкия си джоб.

„Добре — прошепна си д’Артанян, — струва ми се, че вече зная кой инженер всъщност укрепява Бел Ил.“

След два часа, с прилива, Портос и д’Артанян отплуваха за Сарзо.