Серия
Тримата мускетари (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 34 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (2007)

Издание:

Поредица „Избрани приключенски романи“

АЛЕКСАНДЪР ДЮМА

ВИКОНТ ДЬО БРАЖЕЛОН

ИЛИ ДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО

Част втора в три тома

ЛУИЗА ДЬО ЛА ВАЛИЕР

ПЪРВО ИЗДАНИЕ

 

Превод Владимир Гергов

Редактор Иван Тренев

Илюстрация за корицата Емилиян Станкев

Художник редактор Лили Басарева

Коректор Магдалена Атанасова

Графично оформление Стефан Узунов

Гравюри:

Том I — Шлит, П. И. Гелер, Е. Патри, В. Фогавгарт

Том II — Арменизе, Ижакевич, Антоан Фабр, М. Левис, Камил Верно, Титбейн, Дзярковски, А. Гогенберг

Том III — Г. Прел, В. Менцлер, Я. Мещерски, Ф. Брют, В. Я. Котарбински

 

Формат 32/84/108

Цена на всеки том: 17.98 лв.

Том I и том II — 1991 г., том III — 1992 г.

Всяко препечатване само с разрешението на „ТРЕНЕВ & ТРЕНЕВ“

с/о Jusator, Sofia

 

„Тренев & Тренев“ С-ие

София 1463, България

ул. „Свиленица“ 1, тел./факс 51-35-68

филиал — гр. Ст. Димитров

ул. „Димо Хаджидимов“ 1, тел. 0701/2-78-20


По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
Vicomte de Bragelonne Gravure1.jpg
Автор Александър Дюма - баща
Първо издание 1847–1850 г.
Флаг на Франция Франция
Оригинален език френски
Жанрове Историческа
Приключенска
Вид роман
Поредица Тримата мускетари
Предходна Двадесет години по-късно
Следваща няма

"Виконт дьо Бражелон" (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание "Векът", а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

ТОМ I

Глава първа
БЕЗПОЛЕЗНИ УСИЛИЯ

Пристигайки при Дьо Гиш, Раул завари Дьо Вард и Маникан. След историята с дуела Дьо Вард си даваше вид, че не познава Раул.

Дьо Гиш го посрещна. Горещо стискайки ръката на приятеля си, Раул хвърли бегъл поглед към гостите му, като се стараеше да отгатне от какво са загрижени.

 

Дьо Вард беше хладен и непроницаем. Маникан сякаш беше погълнат да съзерцава мебелировката на стаята.

Дьо Гиш отведе Раул в съседния кабинет и го накара да седне.

— Изглеждаш чудесно!

— Странно — отвърна Бражелон, — настроението ми е заникъде.

— Както и моето. Любовните ми работи не вървят.

— По-добре, графе. Щях много да съм огорчен, ако всичко ти вървеше добре.

— Нещастен съм и в добавка наоколо виждам само щастливци.

— Не те разбирам — отвърна Раул. — Моля те, приятелю, обясни ми.

— Сега ще разбереш. Напразно се борих с чувството си, то растеше и постепенно ме обхвана целия. Спомних си твоите съвети, виках на помощ всички свои сили. Добре разбирам къде отивам. Знам, че това е гибелно. Нека! Все пак ще вървя напред.

— Безумецо! Още първата ти крачка ще те погуби.

— Да ме погуби! Каквото има да става — да става!

— Изглежда, разчиташ на успех… мислиш, че принцесата ще те обикне?

— Не съм уверен, Раул, но се надявам, защото без надежда не може да се живее.

— Да допуснем, че имаш щастие, тогава гибелта ти е сигурна.

— Умолявам те, Раул, не спори с мен, не можеш да промениш решението ми, а и аз не искам това. Толкова дълго се мъчих, че вече не мога да отстъпя. Толкова силно страдах, че смъртта би ми се сторила благодеяние. Не само съм безумно влюбен, но ме терзае страшна ревност.

Раул стисна юмруци. Можеше да се помисли, че е разгневен.

— Тогава добре! — каза той.

— Добре или зле, все ми е едно. Ето какво искам от теб, приятелю мой, братко мой. Последните три дни принцесата непрекъснато е опиянена от възхищение. Първия ден не се решавах да погледна към нея — мразех я за това, че не страда като мен. На другия ден не можех да откъсна очите си от нея и тя, забелязах го…, тя, Раул, гледаше на мен ако не със състрадание, то с известна благосклонност. Но между нас застана трети човек. Неговата усмивка предизвиква нейната. Редом до нейния кон постоянно препуска конят на другия, в ухото й звучи неговият ласкав глас. Главата ми гори през всичките тези три дни. По жилите ми се разлива огън. Длъжен съм да прогоня тази сянка, да загася тази усмивка, да заглуша този глас!

— Ти се каниш да убиеш принца! — възкликна Раул.

— Не, не. Не я ревнувам от принца. Не я ревнувам от съпруга, а от любовника!

— От любовника?

— Да… Нима сега нищо не забелязваш? Когато пътувахме, беше по-проницателен.

— Ти ревнуваш от херцог Бъкингам?

— Умирам от ревност!

— Пак ли?

— Този път нещата лесно могат да се уредят, вече му изпратих писмо.

— Значи ти си му писал?

— А ти откъде знаеш?

— Той сам ми съобщи това. Ето виж.

Раул протегна на Дьо Гиш писмото, получено почти едновременно с неговото. Графът жадно го прочете и забеляза:

— Това е писмо на благороден и, най-главното, на учтив човек.

— Разбира се, херцогът е възпитан човек. Надявам се, твоят отговор е съставен с такива изрази.

— Ще ти прочета всичко, ако отидеш при него от мое име.

— Това е почти невъзможно.

— Защо?

— Херцогът се обръща към мен за съвети така, Както и ти.

— Да, но се надявам, че твоите предпочитания са към мен. Слушай какво ще те помоля да му кажеш… Не е трудно… През някой от следващите дни, днес, утре, вдругиден, с една дума — когато пожелае, бих искал да се срещна с него във Венсанската гора.

— Херцогът е чужденец. Освен това неговото особено положение не му позволява да приеме твоето предизвикателство. Не забравяй, че Венсанската гора е разположена недалеч от Бастилията.

— Всички последствия засягат само мен.

— Но какъв е поводът за това… Какъв повод ще представя?

— Бъди спокоен, той няма да те попита за това… Аз го нервирам по същия начин, както и той мен. Моля те, иди при херцога. Готов съм да го умолявам да приеме предизвикателството ми.

— Това не е нужно. Херцогът ме предупреди, че иска да поговорим. Той играе карти при краля… Да отидем там. Ще го извикам в галерията. Ти ще стоиш настрана. Достатъчни са ми две думи. Да вървим!

По пътя Раул, който единствен знаеше тайните на двете страни, трескаво мислеше как да ги помири.

Влизайки в залятата от светлина галерия, където с блясъка на звезди от небесния свод се движеха най-известните придворни красавици, Раул за миг забрави за Дьо Гиш и се загледа в Луиза. Намирайки се сред своите приятелки, тя като омагьосана гълъбица не сваляше очи от блестящата група, наобиколила краля. На десет крачки от принца херцог Бъкингам пленяваше французите и англичаните с величествения си вид и разкошно облекло.

Някои от старите придворни си спомняха за баща му, но сравнението не беше във вреда на сина.

Бъкингам разговаряше с Фуке. Последният му разказваше някаква история за за Бел-Ил.

— Сега не мога да се приближа до него — забеляза Раул.

— Потърси удобен момент, но те моля да свършим днес. Целият Горя.

— Ето кой ще ни помогне — каза Раул, забелязвайки Д’Артанян в новия му блестящ мундир на капитан на мускетарите.

Той се отправи към него.

— Граф Дьо ла Фер ви търсеше, господине — каза той.

— Току-що говорих с него — отвърна Д’Артанян, гледайки разсеяно наоколо.

Изведнъж погледът му стана напрегнат, като на орел, забелязал плячка.

Раул го проследи и видя, че Дьо Гиш се покланя на Д’Артанян, но не можа да разбере към кого е обърнат надменният изпитателен поглед на капитана.

— Кавалере — каза Раул, — бихте ли могъл да ми окажете една голяма услуга?

— Каква, мили виконте?

— Нужно ми е да кажа две думи на херцог Бъкингам, но той разговаря с господин Фуке и не е възможно да прекъсна разговора им.

— Така ли? С господин Фуке? Той тук ли е? — попита Д’Артанян.

— Нима не виждате? Ето там.

— Значи мислиш, че за мен е по-удобно да се приближа до него, отколкото за теб?

— Вие сте човек с по-високо положение.

— Да, това е вярно. Аз съм капитан на мускетарите. Този чин получих толкова скоро, че постоянно забравям за него.

— Вижте, той гледа към вас… ако не греша.

— Не, не грешиш, именно на мен той оказва тази чест.

— Значи сега е най-подходящият момент.

— Така ли мислиш?

— Моля ви, вървете.

— Отивам.

Дьо Гиш не сваляше очи от Раул. Той му направи знак, че нещата са уредени.

Д’Артанян се отправи направо към групата около херцога и вежливо размени поклони с господин Фуке и с останалите.

— Здравейте, господин Д’Артанян. Разговаряхме за Бел-Ил — започна Фуке с непринудения тон на светски човек, който голяма част от хората не могат да овладеят цял живот.

— За Бел-Ил? Ето какво било! — учуди се Д’Артанян. — Нали той ви принадлежи, господин Фуке?

— Господин суперинтендантът едва сега ми каза, че го е подарил на краля — каза Бъкингам. — Много се радвам да ви видя, господин Д’Артанян.

— А вие познавате ли Бел-Ил, кавалере? — попита Фуке мускетаря.

— Бил съм там само веднъж, господине — любезно отвърна Д’Артанян.

— Дълго ли прекарахте там?

— Един ден, монсеньор.

— И какво видяхте?

— Всичко, което може да се види в течение на един ден.

— С вашите очи, господине, за един ден могат да се видят доста неща.

В същото време Раул направи знак на Бъкингам.

— Господин суперинтендант — каза Бъкингам, — оставям ви вместо себе си капитана, който по-добре от мен се ориентира в бастиони, ескарпи, контраескарпи. Вика ме приятел.

Бъкингам тръгна към Раул, спирайки се по пътя до масата, около която бяха седнали и играеха принцесата, кралицата майка, младата кралица и кралят.

— Погледни, Раул, погледни! — подтикна приятеля си Дьо Гиш. — Ето го… побързай!

След като направи комплимент на принцесата, Бъкингам отново тръгна към Раул. Той също тръгна към него. Дьо Гиш остана на мястото си, като внимателно продължи да наблюдава.

В момента, когато трябваше да се срещнат, към херцог Бъкингам се приближи принцът.

По начервените му устни играеше очарователна усмивка.

— Боже мой! — произнесе той с приятелски тон. — Какво чувам, мили ми херцоже.

Бъкингам се огледа. Не беше забелязал приближаването на принца.

Херцогът трепна неволно. Бузите му се покриха с лека бледост.

— Какво сте чули, ваше височество? Кое ви изненада толкова?

— Дори ме хвърли в отчаяние, господине! — отвърна принцът. — Това известие огорчи целия двор.

— Ваше височество е много благосклонен към мен — поклони се Бъкингам. — Досещам се, че става въпрос за моето заминаване.

— Именно.

— Уви, ваше височество, аз съм в Париж само пет-шест дни и моето заминаване може да огорчи единствено мен.

Дьо Гиш чу последното изречение и на свой ред трепна.

— Неговото заминаване! — промърмори той. — Но какво говори той?

Филип продължи с предишния си любезен тон:

— Напълно разбирам, че кралят на Великобритания ви вика, господине. На всички е известно, че негово величество Чарлз II не може да мине без вас. Но ние също не можем така лесно да се разделим. Приемете моето искрено съжаление.

— Ваше височество — каза херцогът, — повярвайте ми, напускам френския двор…

— Защото такава е волята на краля. Разбирам това. Но ако мислите, че моето желание има някаква тежест пред краля, то аз се наемам да изпрося от негово величество Чарлз II да ви остави във Франция още известно време.

— Безкрайно съм поласкан, ваше височество — отвърна Бъкингам. — Но аз получих категорична заповед. Не мога повече да остана във Франция, тъй като и така пресрочих времето и рискувам да предизвикам недоволството на господаря си. Едва днес си спомних, че бях длъжен да замина преди четири дни.

— Така ли? — възкликна принцът.

— Да — добави Бъкингам, повишавайки глас така, че да го чуят принцесата и кралицата. — Аз приличам на онзи източен човек, който сънувал чуден сън и за няколко дни загубил разсъдъка си. В едно прекрасно утро се събудил здрав, тоест, със здрав разсъдък. Френският двор опиянява като този сън, ваше височество, но в края на краищата човек трябва да се събуди и да си замине. Не мога повече да остана тук, както любезно ми предлагате, ваше височество.

— Кога ще тръгнете? — загрижен попита Филип.

— Утре, ваше височество… От три дни моите екипажи са готови.

Принцът наведе глава, сякаш искаше да каже: „Какво пък, щом нещата са решени, няма за какво да говорим повече.“ Бъкингам погледна към кралиците. Ана Австрийска му благодари с поглед.

Той се усмихна в отговор, криейки зад веселостта си своето вълнение.

Принцът се отдалечи.

В този миг от другата страна на залата към Бъкингам тръгна Дьо Гиш.

Раул се изплаши, че нетърпеливият младеж може да хвърли сам предизвикателството, и му прегради пътя.

— Не, не, Раул, вече няма от какво да се безпокоиш — каза Дьо Гиш, протягайки двете си ръце на херцога. Той го увлече зад колоните.

— О, херцог, херцог! — възкликна той. — Простете ми за моето писмо, аз бях луд. Върнете ми го.

— Това е истина — отвърна младият херцог с тъжна усмивка. — Няма за какво да ми се сърдите. Напускам я и повече никога няма да я видя.

Чувайки тези приятелски думи, Раул разбра, че присъствието му е излишно, и отстъпи встрани.

Той се сблъска с Дьо Вард, който говореше с Дьо Лорен за заминаването на Бъкингам.

— Това заминаване е своевременно — подхвърли Дьо Вард.

— Защо?

— Защото предпазва милия херцог от удар със шпага. Те се изкикотиха.

Раул се обърна с негодувание, мръщейки вежди и изчервявайки се до корена на косите си. Дьо Лорен отиде някъде, но Дьо Вард чакаше спокойно.

— Уважаеми господине — обърна се Раул към Дьо Вард, — вие, изглежда, не можете да се отучите от навика си да оскърбявате отсъстващи. Вчера засегнахте господин Д’Артанян, а днес нападате херцог Бъкингам.

— Уважаеми господине — отвърна Дьо Вард, — вие отлично знаете, че понякога оскърбявам и присъстващи.

Дьо Вард почти докосваше с рамото си Раул. Те си размениха погледи на омраза.

Изведнъж около тях се чу изискано вежлив глас:

— Счу ми се, че тук се произнася моето име.

Двамата младежи се обърнаха. Беше Д’Артанян, който с усмивка сложи ръка на рамото на Дьо Вард. Раул отстъпи, за да направи място на мускетаря. Дьо Вард затрепера с цялото си тяло, побледня, но не помръдна.

Продължавайки да се усмихва Д’Артанян застана до Дьо Вард.

— Благодаря, мили Раул — каза той. — Господин Дьо Вард, бих искал да поговоря с вас. Не си тръгвайте, Раул, всички могат да чуят какво ще кажа на този господин.

Усмивката изчезна от лицето му, а погледът стана студен и остър като стоманено острие.

— На вашите услуги, господине — промълви Дьо Вард.

— Уважаеми господине — продължи Д’Артанян, — отдавна търся възможност да поговоря с вас, но едва днес ми се удаде. Действително, мястото не е много удобно. Може би ще дойдете при мен? Съвсем близко е.

— Слушам ви, господине — каза Дьо Вард.

— Сам ли сте?

— Не, с мен са господата Маникан и Дьо Гиш.

— Добре — одобри Д’Артанян. — Но двама са малко. Ще намерите още някого, нали?

— Разбира се — каза младият човек, без да му стане ясно какво иска Д’Артанян. Колкото пожелаете.

— Приятели?

— Да, господине.

— Тогава запасете се с тях, моля ви. Елате и вие, Раул. Доведете също господин Дьо Гиш и херцог Бъкингам.

— Боже мой, господине, за какво е този шум — отвърна Дьо Вард, усмихвайки се насила.

Капитанът направи знак, който го приканваше към търпение, и се отправи към стаята си, където седеше в очакване граф Дьо ла Фер.

— Е, какво? — попита той, виждайки Д’Артанян.

— Господин Дьо Вард ми оказва честта да ме посети в обществото на няколко свои и наши приятели.

Действително, след мускетаря се показаха Дьо Вард и Маникан. След тях идваха учудените Дьо Гиш и Бъкингам, които не разбираха какво искат от тях. Последен влезе Раул с неколцина придворни. Той забеляза графа и застана до него.

Д’Артанян прие гостите си колкото се може по-любезно. Извинявайки се пред всеки от тях за причиненото безпокойство, той се обърна към Дьо Вард, който въпреки самообладанието си не можеше да скрие своето смесено с тревога учудване.

— Уважаеми господине — започна Д’Артанян, — сега, когато не сме в кралския дворец и можем да говорим високо, без да нарушаваме приличието, искам да ви съобщя защо се осмелих да ви поканя заедно с всички тези господа. Узнах от граф Дьо ла Фер, мой приятел, че разпространявате за мен оскърбителни слухове. Казаха ми, че сте ме считали за свой смъртен враг на основание, че съм бил враг на вашия баща.

— Това е истина, уважаеми господине, казвал съм това — отвърна Дьо Вард и бледността му се смени с леко изчервяване.

— И така, вие ме обвинявате в престъпление или в подлост? Моля ви по-точно да формулирате вашето обвинение.

— Пред свидетели ли, уважаеми господине?

— Разбира се, че пред свидетели. Виждате, че нарочно съм ги избрал за съдии в това дело на честта.

— Вие не цените моята деликатност, господине. Аз ви обвинявах, вярно е, но подробностите за своето обвинение държах в тайна. Задоволявах се с това, да изразя омразата си пред хора, които не можеха да не ви разкажат за нея. Вие не взехте предвид моята сдържаност, макар че бяхте заинтересован от моето мълчание. Къде остана обичайното ви благоразумие, господин Д’Артанян?

Д’Артанян започна да хапе мустаците си.

— Уважаеми господине — каза той, — вече имах честта да Ви помоля да формулирате по-точно обвинението, дето ми отправяте.

— На глас ли?

— Разбира се.

— Дори ако става въпрос за срамна постъпка?

— Непременно.

Свидетелите на тази сцена започнаха тревожно да се споглеждат, но след като видяха, че Д’Артанян не проявява никакво вълнение, се успокоиха.

Дьо Вард запази мълчание.

— Говорете, уважаеми господине — помоли мускетарят. — Нали виждате, всички чакат.

— Добре, слушайте. Моят баща обичаше една жена, една благородна жена, и тя обичаше баща ми.

Д’Артанян и Атос се спогледаха. Дьо Вард продължи:

— Господин Д’Артанян се сдобива с писмо, в което се определя среща, и преоблечен се явява вместо този, когото очакват. После се възползва от тъмнината…

— Това е вярно — потвърди Д’Артанян. В стаята се чуха леки упреци.

— Да, извърших тази лоша постъпка. Длъжен бяхте да добавите, уважаеми господине, след като сте толкова безпристрастен, че по времето, когато ставаха тези събития, аз нямах още двадесет и една година.

— Въпреки това тази постъпка е срамна — каза Дьо Вард. — За пълнолетен благородник такава неделикатност е непростима.

Този път в стаята шумът означаваше учудване и дори съмнение.

— Действително, това беше лоша постъпка — съгласи се Д’Артанян. — Без да дочакам упреците на господин Дьо Вард, аз сам горчиво се упреквах за нея. С течение на времето станах по-разумен и по-честен и изкупих своята вина с безкрайни съжаления. Обръщам се към вашия съд, господа. Това се случи през 1626 година, в такива времена, за които, господа, знаете само по разкази. Времена, когато любовта беше невзискателна и не избираше средствата, а съвестта не служеше както сега за източник на мъки и радости. Ние бяхме млади бойци, вечно в сражения, вечно с извадена шпага. Всяка минута ни заплашваше смърт. Войната ни направи груби, а кардиналът ни караше да бързаме. С две думи, аз се разкаях за своята постъпка, нещо повече — и досега се разкайвам за нея, господин Дьо Вард.

— Това е разбираемо, господине, такава постъпка не може да не предизвика разкаяние. Въпреки това вие погубихте тази жена. Тази, за която говорите, не можа да понесе срама и обидите и избяга от Франция. Оттогава никой не знае какво е станало с нея.

— Вие грешите — мрачно се усмихна граф Дьо ла Фер, протягайки ръка към Дьо Вард, — виждали са я, уважаеми господине. Сред нас дори има хора, които ще я познаят по моето описание. Това беше двадесет и пет годишна слаба и бледа блондинка, която беше омъжена в Англия.

— Омъжена? — попита Дьо Вард.

— Нима не знаехте това? Виждате ли, ние по-добре сме осведомени. А знаете ли, че я наричаха обикновено миледи, без да прибавят към тази титла никакво име?

— Да, господине, знам това.

— Боже мой! — прошепна Бъкингам.

— И така, тази жена, родом от Англия, се върна там, след като три пъти устройваше заговори срещу господин Д’Артанян! Според вас е била права? Съгласен съм, господин Д’Артанян я беше оскърбил. Но не беше хубаво, че в Англия тази жена съблазни един млад човек, наричащ се Фелтън и намиращ се на служба при лорд Уинтър. Защо побледняхте, милорд Бъкингам? Очите ви горят от гняв и скръб. В такъв случай завършете тази история, милорд, и кажете на господин Дьо Вард коя беше тази жена, поставила нож в ръката на убиеца на вашия баща.

Всички извикаха. Херцогът изтри челото си с кърпа. За известно време се възцари мълчание.

— Виждате ли, господин Дьо Вард — каза Д’Артанян, на когото този разказ направи дълбоко впечатление, тъй като думите на Атос събудиха у него заспалите спомени. — Вие виждате, че не аз съм бил причината за гибелта на тази жена, защото душата й отдавна беше погубена. Сега, когато всичко е ясно, на мен ми остава, господин Дьо Вард, смирено да поискам от вас прошка за срамната си постъпка, както на времето бих я поискал от вашия баща, ако той беше жив, когато се върнах във Франция след екзекуцията на Чарлз I.

— Това е прекалено, господин Д’Артанян — извикаха всички присъстващи.

— Не, господа — каза капитанът. — Сега господин Дьо Вард, надявам се, че между нас всичко е свършено. Повече няма да ви се налага да разпространявате слухове, които ме обиждат. Разчистихме си сметките, нали?

Дьо Вард се поклони, промърморвайки нещо.

— Надявам се също така — продължи Д’Артанян, приближавайки се до младия човек, — че занапред въобще ще се откажете от своя лош навик да злословите. Ако сте толкова съвестен и чувствителен, че обвинявате мен, стария войник, след тридесет и пет години за една глупава юношеска постъпка, ако, повтарям, сте такъв рицар на честта, то с това вие самият поемате задължението никога да не извършвате подобна постъпка, нищо, което противоречи на честта и съвестта. Затова, пазете се до ушите ми да не стигне някоя история, в която сте замесен!

— Милостиви господине — изчерви се Дьо Вард, — вашите заплахи са излишни.

— Не съм свършил, господин Дьо Вард! — прекъсна го Д’Артанян. — Ще се наложи да ме изслушате.

Всички се приближиха, за да чуят по-добре.

— Току-що прокламирахте на висок глас честта на една жена и вашия баща. Това звучеше много добре. Приятна е мисълта, че нашите деца притежават тази порядъчност и деликатност, която така не ни достигаше. Приятно е, когато млад човек във възрастта, когато се похищава честта на жените, обратно, се стреми да я защитава.

Дьо Вард стисна юмруци и прехапа устни. Беше очевидно, че не знае накъде клони мускетарят, а началото на думите му не предвещаваше нищо добро.

— Как тогава сте си позволили да упрекнете виконт Дьо Бражелон, че не познава майка си?

Очите на Раул заблестяха.

— Това си е моя лична работа, господин Д’Артанян — извика той, пристъпвайки напред.

Дьо Вард се усмихна злобно. Д’Артанян отстрани Раул с ръка.

— Не ме прекъсвайте, млади човече! — продължи той, без да сваля властния си поглед от Дьо Вард. — Засегнах тук въпрос, който не се решава с шпага. Разговаряме на тази тема сред хора, които неведнъж са вадили шпаги в защита на честта си. Затова съм ги поканил тук. Тези господа знаят, че тайна, заради която се дуелират, престава да бъде тайна. И така, господин Дьо Вард, повтарям въпроса си: защо оскърбихте този млад човек, засягайки неговите баща и майка?

— Струва ми се — отвърна Дьо Вард, — че можем да говорим каквото си поискаме, ако успеем да подкрепим думите си с всички средства, намиращи се на разположение на порядъчния човек.

— Какви средства може да има порядъчния човек, за да потвърди едно оскърбление?

— Шпагата!

— Грешите не само против логиката, но и против религията и честта. Вие рискувате живота на няколко души, включително вашия, който, струва ми се, е в голяма опасност. За да бъдете последователен в рицарските си идеи, сте длъжен да се извините на господин Дьо Бражелон веднага. Ще му кажете, че лекомислено сте го оскърбили, че благородството и чистотата на произхода му се отразяват във всичките му постъпки. Ще направите това, което направих току-що аз, старият капитан, пред вас, пеленачето!

— А ако не го направя?

— Тогава…

— Ще се случи това, на което искате да попречите — усмихна се Дьо Вард. — Логиката ви ще доведе до дуел, който е забранен от краля.

— Не, уважаеми господине, заблуждавате се.

— Какво тогава ще се случи?

— Ще отида при краля, който има добро отношение към мен — имах щастието да му окажа няколко дребни услуги навремето, когато вас още ви е нямало на този свят, вследствие на което по моя молба той ми изпрати попълнена и подписана заповед до коменданта на Бастилията, господин Безмо дьо Монлезен. Ще кажа на краля: „Господарю, един човек дълбоко засегна честта на господин Дьо Бражелон, като обиди майка му. Аз написах името на този човек върху заповедта, която ваше величество благоволи да ми даде, и по този начин господин Дьо Вард ще лежи в Бастилията три години.“ Д’Артанян извади от джоба си заповедта и я показа на Дьо Вард.

Виждайки, че младият човек приема думите му на шега, мускетарят сви рамене и спокойно тръгна към масата с огромна мастилница и още по-огромно перо, което би стреснало дори Портос.

Едва сега Дьо Вард осъзна, че това не бе празна заплаха. В тези времена Бастилията плашеше всички. Той направи крачка към Раул и едва чуто произнесе:

— Господине, поднасям ви извиненията си, току-що продиктувани от господин Д’Артанян. Принуден съм да направя това.

— Почакайте, господин Дьо Вард — прекъсна го мускетарят с невъзмутимо спокойствие, — вашите изрази са неточни. Аз не съм казвал: „Принуден съм да ви поднеса извиненията си.“ Казах: „Моята съвест ме кара да ви поднеса извиненията си.“ Така ще е по-добре, повярвайте ми. Това изречение ще изразява по-добре вашите чувства.

— Приемам — каза Дьо Вард, — но се съгласете, господа, че е по-добре да получиш удар от шпага, отколкото да си подложен на такава тирания.

— Не, господине — намеси се Бъкингам, — защото ударът с шпага не доказва дали сте прав или не. Той само показва ловкостта ви.

— Уважаеми господине! — викна Дьо Вард.

— Пак ли се каните да кажете някоя мърсотия? — прекъсна го Д’Артанян. — По-добре млъкнете!

— Това ли е всичко, господине? — попита Дьо Вард.

— Всичко! — отвърна Д’Артанян. — Тези господа и аз сме удовлетворени.

— Бъдете уверен, господине — поде отново Дьо Вард, — че опитът да ни помирите е не особено успешен.

— Защо?

— Защото се разделяме с господин Дьо Бражелон още по-големи врагове отпреди.

— Що се отнася до мен, грешите — каза Раул. — Аз не изпитвам никаква злоба към вас.

Дьо Вард беше смазан. Огледа присъстващите с помътнял поглед.

Д’Артанян любезно се поклони на придворните, които присъстваха на сцената, и всички си тръгнаха, стискайки му ръката един по един.

Към Дьо Вард не погледна никой.

— Нима няма някой, на когото да излея обидата си? — извика побеснял младият човек.

— Има, господине — прошепна му на ухото глас, пълен със заплаха.

Дьо Вард се обърна и видя херцог Бъкингам, който нарочно беше изостанал.

— Вие? — извика Дьо Вард.

— Да, аз. Не съм поданик на Франция и не оставам на френска територия, тъй като заминавам за Англия. Аз също съм насъбрал достатъчно горчивина и злоба и трябва да ги излея върху някого. Принципите на господин Д’Артанян ми харесват, но не съм склонен да ги прилагам спрямо вас. Аз съм англичанин и ви предлагам това, което вие така неуспешно предлагахте на другите.

— Херцог!

— И така, драги Дьо Вард, вие се задушавате от злоба, излейте я върху мен. След тридесет и шест часа ще бъда в Кале. Да тръгнем заедно. Така пътят няма да ни се стори толкова дълъг. Ще извадим шпаги на морския бряг, когато го залее приливът. Всеки шест часа брегът принадлежи на Франция, а следващите шест — на Бога.

— Добре, приемам вашето предизвикателство.

— Ако ме убиете — каза херцогът, — ще ми направите голяма услуга.

— Ще направя всичко, което е по силите ми, за да ви доставя това удоволствие, херцог! — отвърна Дьо Вард.

— Ваш покорен слуга, господин Дьо Вард. Утре сутринта моят камердинер ще ви съобщи часа на тръгването ни. Ще тръгнем заедно като двама приятели. Обичам да яздя бързо. Сбогом.

Бъкингам се поклони и се върна при краля.

Силно раздразнен, Дьо Вард се отправи към дома си.