Александър Дюма
Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон (13)

XIII
МАРИЯ МАНЧИНИ

Слънцето едва освети с първите си лъчи обширните гори на парка и високите ветропоказатели на замъка, когато младият крал, събудил се преди повече от два часа и страдащ от любовна безсъница, отвори сам капака на прозореца си и погледна с любопитство дворовете на заспалия дворец.

Той видя, че беше настъпил уговореният час: големият часовник в двора показваше дори четири часа и четвърт.

Не събуди камердинера си, който спеше дълбоко на няколко крачки от него; облече се сам. Камердинерът дотича уплашен, като мислеше, че не е изпълнил задълженията си, но Луи го изпрати в стаята му и му заповяда да пази пълно мълчание.

След това се спусна по малката стълба, излезе през една странична врата и забеляза край стената на парка конник, който държеше юздата на един оседлан кон.

Конникът беше неузнаваем под мантията и шапката си.

Конят беше оседлан така, като че ли беше на богат гражданин, и най-опитното око не можеше да намери в него нещо необикновено.

Луи се приближи и улови юздата на тоя кон; офицерът му държа стремето, без да слиза от седлото, и с тих глас попита какви са заповедите на негово величество.

— Вървете след мене! — отвърна кралят. Офицерът тръгна в ситен тръс подир господаря си и така те слязоха към моста.

Когато преминаха Лоара, кралят каза на спътника си:

— Господине, бъдете тъй любезен да вървите напред, все направо, докато видите една карета; тогава се върнете да ме предупредите; аз ще ви чакам тук.

— Ще благоволи ли ваше величество да ми даде някои подробности за каретата, която трябва да открия?

— В нея ще видите две дами и може би също така камериерките им.

— Всемилостиви господарю, не бих искал да сбъркам; няма ли и някой друг знак, по който да позная каретата?

— По всяка вероятност тя ще бъде с герба на господин кардинала.

— Това ми е достатъчно, всемилостиви господарю — рече офицерът, който знаеше вече какво трябва да търси.

Тогава той подкара коня в едър тръс и препусна към посочената страна. Но не беше изминал и петстотин крачки, когато видя иззад една височина да се подават четири мулета, а след тях се появи тежка карета.

Подир нея следваше втора карета.

На офицера беше достатъчен само един поглед, за да се увери, че това бяха екипажите, които беше дошъл да търси.

Той зави веднага назад, приближи се до краля и каза:

— Всемилостиви господарю, ето каретите. В първата наистина седят две дами с камериерките си; в другата има лакеи, хранителни продукти и разни вещи.

— Добре, добре — отговори кралят със силно развълнуван глас. — Е, вървете, моля ви се, и кажете на тия дами, че един придворен кавалер желае лично да им поднесе своите почитания.

Офицерът се понесе в галоп.

— Пусто да остане! — говореше си той, докато препускаше. — Ето една нова длъжност и, надявам се, почетна! Аз се оплаквах от своето нищожество, а ето ме довереник на краля. Аз — един мускетар… просто да се пукнеш от гордост!

Той се приближи до каретата и изпълни поръчката като учтив и умен пратеник.

Действително в каретата седяха две дами: едната — чудна хубавица, макар и малко слаба; другата — по-малко облагодетелствувана от природата, но жива и грациозна; в леките бръчици на челото й се съединяваха всички белези на силна воля.

Живите й и особено проницателни очи говореха по-красноречиво от всички любовни изрази, които се употребяваха в ония галантни времена.

Именно към тая се обърна д’Артанян и не сбърка, макар че другата, както казахме вече, беше може би по-хубава.

— Госпожи — каза той, — аз съм лейтенантът на мускетарите, а тук на пътя се намира един кавалер, който ви чака и който желае да ви поднесе почитанията си.

При тия думи (офицерът наблюдаваше с любопитство тяхното действие) дамата с черните очи изпусна радостен вик, издаде глава от вратичката на каретата, видя, че кавалерът препуска към тях, протегна ръце и извика:

— Ах, моят мил всемилостив господар! И веднага от очите й бликнаха сълзи.

Кочияшът спря конете, камериерките станаха смутено в дъното на каретата, а другата дама направи нещо като реверанс, последван от такава иронична усмивка, каквато никога досега ревността не е изписвала върху устните на жена.

— Мария, мила Мария! — извика кралят, като улови с двете си ръце ръката на дамата с черните очи.

Той сам отвори тежката вратичка на каретата и с такъв плам привлече към себе си хубавичката дама, че тя се намери в прегръдките му, преди да стъпи на земята.

Лейтенантът, който стоеше от другата страна на каретата, виждаше и чуваше всичко, без да бъде забелязан.

Кралят предложи ръка на госпожица Майчини и направи знак на кочияшите и лакеите да продължат пътя си.

Беше вече около шест часа. Пътят бе просто очарователен. По високите дървета с едва раззеленяващи се листа блестеше утринната роса, капките на която висяха по треперещите клони като течни диаманти. Тревата растеше край оградите. Ластовичките, завърнали се преди няколко дни от юг, се виеха грациозно между небето и водата; благоуханен вятър откъм цъфтящите гори прелиташе по пътя и набърчваше гладката повърхност на реката. Всички тия хубости на деня, всички тия ухания на растенията, това дишане на земята опияняваха двамата влюбени; те вървяха заедно, облегнати един на друг, гледайки се в очите, държейки се за ръцете; движеха се бавно по взаимно желание и не смееха да говорят — толкова много неща имаха да си кажат.

Офицерът видя, че изоставеният кон не стои на едно място и безпокои госпожица Манчини. Той се възползува от тоя предлог, приближи се до влюбените, улови коня за юздата и застанал прав между двата коня, които държеше, не изпусна нито една дума, нито едно движение на двамата влюбени.

Госпожица Манчини заговори първа.

— Ах, скъпи всемилостиви господарю — каза тя, — значи вие не ме напускате?

— Не — отговори кралят, — сама виждате това, Мария.

— А на мене толкова често ми казваха, че щом ни разделят, веднага ще ме забравите!

— Мила Мария, едва днес ли забелязахте, че сме заобиколени с хора, заинтересовани да ни мамят?

— Но най-после… всемилостиви господарю… Това пътуване, тоя съюз с Испания?… Женят ви!

Луи наведе глава.

В същото време офицерът видя как светнаха на слънцето очите на Мария Манчини.

— И вие не направихте нищо за нашата любов? — попита тя, като помълча малко.

— Ах, госпожице, как можете да мислите това! Аз молих, на колене молих майка ми! Казах й, че цялото ми щастие е във вас! Дори заплаших…

— И после? — попита Мария живо.

— И после кралицата майка писа на римския двор. Отговориха й, че един брак между нас ще се смята за недействителен и че светият отец ще го разтрогне. Най-сетне, като видях, че няма никаква надежда за нас, поисках поне да отсрочат сватбата ми с инфантата.

— Но все пак вие сте на път, за да я посрещнете.

— Какво да се прави! На моите молби, на моите коленопреклонни молби, на моите сълзи отговориха с Държавни съображения.

— И после?

— И после какво искате да правя, госпожице, когато толкова хора са се съюзили срещу мене?

На свой ред Мария наведе глава.

— Тогава трябва да ви кажа сбогом завинаги! — каза тя. — Вие знаете, че ме заточават… погребват ме. Вие знаете, че искат да постъпят още по-лошо с мене… искат да ме омъжат!

Луи побледня и сложи ръка на сърцето си.

— Ако в тоя случай ставаше дума само за живота ми, аз също бях толкова много преследвана, че навярно щях да отстъпя; но аз мислех, че става дума за вашия живот, всемилостиви господарю, и аз се борех, за да запазя вашето добро…

— О, да, моето добро, моето съкровище! — прошепна кралят може би по-скоро любезно, отколкото страшно.

— Кардиналът навярно щеше да отстъпи — каза Мария, — ако вие се бяхте обърнали към него, ако бяхте настояли. Кардиналът да нарече френския крал свой племенник, разбирате ли това, всемилостиви господарю? За такава чест той би се решил на всичко, дори на война! Кардиналът, убеден, че ще управлява сам, защото е възпитал краля и, защото му е дал племенницата си за жена, кардиналът щеше да се бори с всички противници, щеше да отстрани всички пречки. О, всемилостиви господарю, всемилостиви господарю, аз ви гарантирам това. Все пак съм жена и съм прозорлива във всичко, което се нарича любов.

Тия думи въздействуваха много особено на краля. Те не възбудиха страстта му, а я охладиха. Той забави стъпките си и каза бързо:

— Какво да се прави, госпожице! Всичко е срещу нас.

— С изключение на вашата воля, нали, мой скъпи всемилостиви господарю?

— Уви! — рече кралят, като се изчерви. — Нима аз имам воля?

— О! — тъжно прошепна госпожица Майчини, обидена от отговора му.

— Кралят има една воля: тая, която му диктува политиката, тая, която му налага благото на държавата.

— О, значи вие не ме любите! — извика Мария. — Ако вие ме обичахте, всемилостиви господарю, щяхте да имате воля.

При тия думи Мария вдигна очи към любовника си и видя, че той е по-бледен и по-разстроен от заточеник, който напуска завинаги родната си земя.

— Обвинявайте ме — прошепна кралят, — но не ми казвайте, че не ви обичам.

Дълго мълчание последва тия думи, които младият крал изрече с дълбоко и искрено чувство.

— Не мога да си представя, всемилостиви господарю — продължи Мария, като се опита за последен път да го убеди, — че утре или други ден няма да ви видя вече; не мога да си представя, че ще свърша тъжния си живот далеч от Париж, че устните на един старец, на един непознат ще се допрат до тая ръка, която сега държите в ръцете си; не, наистина не мога да си представя всичко това, всемилостиви господарю; сърцето ми се разкъсва от отчаяние…

И действително Мария Майчини потъна в сълзи. Трогнатият крал поднесе кърпичката към устните си и едва се въздържа да не изхлипа.

— Вижте — каза тя, — каретите са се спрели, сестра ми ме чака, минутата е решителна: онова, което решите сега, ще реши целия ни живот! О, всемилостиви господарю, значи вие искате да ви изгубя? Значи, Луи, вие искате тази, на която казахте: „Аз ви обичам“, да принадлежи на друг, а не на своя крал, не на своя господар, не на своя любовник? О, бъдете смел, Луи, една дума, само една дума! Кажете: „Аз искам!“ и целият ми живот ще се слее с вашия, цялото ми сърце ще бъде ваше завинаги.

Кралят не отговори нищо.

Тогава Мария го погледна, както Дидона е погледнала Еней на Елисейските полета, свирепо и презрително.

— Значи сбогом — каза тя, — сбогом живот, сбогом любов, сбогом небе!

И тя направи крачка да се отдалечи. Кралят я задържа, улови й ръката и я притисна към устните си. Отчаянието надви решителността му: една гореща сълза се търкулна от очите му върху тая хубава ръка. Мария потрепера, сякаш наистина тая сълза я опари.

Тя видя влажните очи на краля, бледото му лице, стиснатите му устни и извика с непредаваем израз:

— О, всемилостиви господарю, вие сте крал, вие плачете, а аз заминавам!

Вместо да отговори, кралят скри лице в кърпичката си.

Офицерът изпъшка така високо, че двата коня се изплашиха.

Възмутена, госпожица Майчини напусна краля, качи се бързо в каретата си и извика на кочияша:

— Тръгвайте, тръгвайте бързо!

Кочияшът се подчини, шибна конете и тежката карета се заклати на скърцащите оси, а френският крал остана сам, отчаян, съсипан, като не смееше да погледне нито напред, нито назад.