Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 40 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
dd (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (29 януари 2007)

Вторият том на романа е: „Още десет години по-късно — Луиз дьо Ла Валиер“.

 

Източник: http://dubina.dir.bg

Книжното тяло предостави Огнян Лашев.

 

Издание:

Александър Дюма. Още десет години по-късно. Виконт дьо Бражелон

„Народна младеж“, София, 1975

Редактор Борчо Обретенов

Художник Борис Ангелушев

Худ. оформление Иван Стоилов

Художествен редактор Петър Тончев

Технически редактор Маргарита Воденичарова

Коректори Маргарита Георгиева и Лиляна Иванова

 

Alexandre Dumas, Le Vicomte de Bragelonne, Dix ans plus tard

A. Le Vasseur et Cie, editeurs. Paris

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от dd според хартиенотото издание

Статия

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
АвторАлександър Дюма - баща
Първо издание1847–1850 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаДвадесет години по-късно
Следващаняма

„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

LXXXII
ПОРТРЕТЪТ НА НЕЙНО ВИСОЧЕСТВО

Спорът щеше да се изостри и дьо Гиш разбра това много добре.

Действително в очите на Бражелон имаше нещо инстинктивно враждебно. В погледа на дьо Вард имаше нещо като стремеж за нападение.

Без да си дава сметка за различните чувства, които вълнуваха двамата му приятели, дьо Гиш реши да отклони удара, който, както му се струваше, се готвеше да нанесе единият или другият от тях, а може би и двамата едновременно.

— Господа — каза той, — необходимо е да се разделим, трябва да се отбия при негово височество. Ти, дьо Вард, ела с мене в Лувър; ти, Раул, остани тук господар на къщата. И тъй като даваш съвети за всичко, което се върши тука, хвърли последен поглед на приготовленията ми за заминаване.

Раул не се страхуваше, но и не търсеше случаи за спречкване и дуел; той кимна с глава в знак на съгласие и седна на една пейка на слънце.

— Добре — каза дьо Гиш, — остани тук и нареди да ти покажат двата коня, които току-що купих; после ще ми кажеш мнението си, защото аз ги купих само при условие че ще одобриш покупката ми. Ах, да, извинявай, забравих да те попитам: как е господин граф дьо Ла Фер?

И при последните думи той загледа дьо Вард, като се опитваше да забележи какво впечатление ще му направи името на Рауловия баща.

— Благодаря — отговори младият човек, — господин графът е добре.

Светкавица на омраза блесна в очите на дьо Вард.

Дьо Гиш се престори, че не забеляза тоя зловещ блясък, приближи се до Раул, стисна му ръката и каза:

— Значи разбрахме се, Бражелон, нали? Ти ще се присъединиш към нас в двора на Пале Роял.

После повика с ръка дьо Вард, който нетърпеливо тъпчеше на едно място.

— Тръгваме — прибави той. — Елате, господин Маликорн.

При това име Раул потрепера.

Стори му се, че вече го е чувал веднъж, но не можа да си спомни при какъв случай. Докато напрягаше паметта си, полузамислен полураздразнен от разговора си с дьо Вард, тримата млади хора вървяха към Пале Роял, където живееше негово височество.

Маликорн разбра две неща.

Първо, че младите хора имаха да си кажат нещо.

Второ, че не трябваше да върви наред с тях.

Той изостана малко.

— Луд ли сте? — каза дьо Гиш на другаря си, когато се отдалечиха на няколко крачки от двореца Грамон. — Вие нападате господин д’Артанян, и то пред Раул!

— Е, какво от това? — попита дьо Вард.

— Как какво?

— Разбира се: нима е забранено да се напада господин д’Артанян?

— Но вие знаете добре, че господин д’Артанян е една четвърт от това славно и страшно цяло, което се наричаше „Мускетарите“.

— Зная, но не виждам защо това може да ми попречи да мразя господин д’Артанян.

— Какво ви е направил?

— О, на мене? Нищо.

— Тогава защо го мразите?

— Попитайте за това сянката на баща ми.

— Наистина, драги ми дьо Вард, вие ме учудвате: господин д’Артанян съвсем не е от тия хора, които оставят след себе си вражда, без да си разчистят сметките. Вашият баща, както са ми разправяли, също не е обичал да остава длъжник. Впрочем няма толкова силни вражди, които да не се умиват с кръв след добър и честен удар с шпага.

— Какво да се прави, драги приятелю, между баща ми и господин д’Артанян съществуваше омраза; още като дете той ми е говорил за тая омраза и ми я завеща заедно с другото наследство.

— И само към господин д’Артанян ли беше обърната тая омраза?

— О, господин д’Артанян се сливаше прекалено много с тримата си приятели, за да не падне върху тях излишъкът от омразата; тя е толкова голяма, повярвайте ми, че другите при удобен случай не биха могли да се оплачат от своя дял.

Дьо Гиш не сваляше очи от дьо Вард; той изтръпна, като видя слабата усмивка на младия човек. Нещо като предчувствие проникна в мозъка му; той си каза мислено, че е минало времето на откритите дуели между благородниците, но че омразата, загнездила се в дъното на сърцето, вместо да се излее навън, си остава все пак омраза; че понякога усмивката е също тъй зловеща, както и заплахата; че, с една дума, след бащите, които се бяха мразили със сърцето и се бяха сражавали с ръцете, сега идваха синовете, които се мразят едни други със сърцето, но избират за оръжие само интригата и предателството.

И така, тъй като Раул не можеше да бъде заподозрян в предателство или интриги, дьо Гиш изтръпна за Раул.

Но докато тия мрачни мисли помрачаваха челото на дьо Гиш, дьо Вард се овладя напълно.

— Впрочем — каза той — аз лично нямам нищо против господин дьо Бражелон; съвсем не го познавам.

— Във всеки случай, дьо Вард — забеляза дьо Гиш с доста строг тон, — не забравяйте едно: Раул е най-добрият ми приятел.

Дьо Вард се поклони.

Разговорът се свърши с това, макар че дьо Гиш направи всичко възможно, за да изтръгне съкровената тайна на другаря си. Но дьо Вард беше решил навярно да не казва нищо повече и остана непроницаем.

Дьо Гиш реши да изтръгне повече от Раул.

Между това те пристигнаха в Пале Роял, който беше заобиколен от тълпа любопитни.

Свитата на негово височество чакаше заповедите му, за да се качи на конете и да съпроводи пратениците, натоварени да доведат младата принцеса.

По онова време в очите на народите и по традициите на почтителна привързаност към кралете тоя разкош от коне, оръжия и ливреи оправдаваше грамадните разходи, покривани с данъци.

Мазарини беше казал: „Оставете ги да пеят, стига само да плащат“.

Луи XIV казваше: „Оставете ги да гледат“.

Гледането беше заместило пеенето: още можеше да се гледа, но вече не можеше да се пее.

Господин дьо Гиш остави дьо Вард и Маликорн в подножието на голямата стълба; а самият той, тъй като споделяше благоволението на негово височество с кавалера дьо Лорен, който му се усмихваше, но не можеше Да го понася, се изкачи право при негово височество.

Младият принц седеше пред огледалото и си червеше бузите.

В ъгъла на кабинета лежеше на възглавници господин кавалерът дьо Лорен; току-що му бяха накъдрили дългите руси коси и сега той си играеше с къдриците като млада жена.

Принцът се обърна при шума и видя графа.

— Ах, ти ли си, Гиш! — каза той. — Ела тука и ми кажи истината.

— Да, монсеньор, вие знаете, че това е мой недостатък.

— Представи си Гиш, тоя противен кавалер ме огорчава.

Кавалерът вдигна рамене.

— А с какво именно? — попита дьо Гиш. — Господин кавалерът няма такъв навик.

— Е добре, той твърди — продължи принцът, — той твърди, че госпожица Анриет е по-хубава като жена, отколкото аз като мъж.

— Внимавайте, монсеньор — каза дьо Гиш, като се намръщи, — вие искате от мене истината.

— Да — отговори негово височество почти разтреперан.

— Е добре, ще ви я кажа.

— Не бързай, Гиш — извика принцът, — имаш време. Погледни ме внимателно и си спомни нейно височество; впрочем ето портрета й, дръж.

И той подаде на графа миниатюра с най-фина изработка.

Дьо Гиш взе портрета и го гледа дълго.

— Право да си кажа, монсеньор — каза той, — това е очарователно лице.

— Но гледай и мене, гледай ме де! — извика принцът, като се опитваше да привлече към себе си вниманието на графа, погълнат изцяло от портрета.

— Наистина, чудна е! — прошепна дьо Гиш.

— Е, може да се помисли — продължи негово височество, — че не си виждал никога това малко момиче.

— Виждал съм го, монсеньор, вярно е, но оттогава се минаха пет години, а между едно дете на, дванадесет години и младо момиче на седемнадесет има голяма разлика.

— Е, кажи си мнението! Хайде, говори!

— Аз мисля, че портретът е разхубавен, монсеньор.

— О, да, така е! — каза принцът тържествуващ. — Художникът сигурно я е разхубавил. Но да предположим, че е такава: кажи си мнението.

— Монсеньор, ваше височество е много щастлив, че има такава очарователна годеница.

— Добре, това е мнението ти за нея, а за мене?

— Смятам, монсеньор, че за мъж сте прекалено хубав.

Кавалерът дьо Лорен почна да се смее с глас.

Принцът разбра суровостта в мнението на граф дьо Гиш за него.

Той се намръщи.

— Аз имам не много доброжелателни приятели — каза той.

Дьо Гиш погледна още веднъж портрета и след късо съзерцаване го върна с усилие на принца.

— Положително, монсеньор — рече той, — бих предпочел да гледам десет пъти ваше височество, отколкото да погледна още веднъж нейно височество.

Без съмнение кавалерът видя нещо тайнствено в тия думи, които останаха неразбрани за принца, защото извика:

— Е, женете се след това!

Негово височество продължи да слага червило на лицето си; като свърши това, той погледна отново портрета, след това се огледа в огледалото и се усмихна.

Без съмнение остана доволен от сравнението.

— Впрочем много мило е от твоя страна, че дойде — каза той на дьо Гиш. — Аз се страхувах, че ще заминеш, без да се сбогуваш с мене.

— Ваше височество ме познава премного, за да допусне, че съм способен на такава неучтивост.

— Освен това ти искаш навярно да ме помолиш за нещо, преди да напуснеш Париж, нали?

— Да, ваше височество отгатна; действително имам една молба.

— Добре, говори.

Кавалерът дьо Лорен се превърна целият в слух и зрение; струваше му се, че всяка милост, получавана от друг, беше открадната от него.

Дьо Гиш се колебаеше.

— Пари ли искаш? — попита принцът. — Това ще бъде тъкмо навреме: аз съм страшно богат. Господин суперинтендантът на финансите заръчал да ми предадат петдесет хиляди пистола.

— Благодаря на ваше височество; но не става дума за пари.

— А за какво? Кажи.

— За грамота на почетна госпожица.

— Ей богу, Гиш, ти стана безподобен покровител! — забеляза принцът презрително. — Нима ще ми говориш само за разни бъбриви глупачки?

Кавалерът дьо Лорен се усмихна; той знаеше, че принцът не обичаше да покровителствува дами.

— Монсеньор — каза графът, — не аз покровителствувам лицето, за което ви говоря, а един от моите приятели.

— А, това е друго; а как се нарича тая личност, покровителствувана от приятеля ти?

— Госпожица дьо ла Бом Льоблан дьо Ла Валиер, вече почетна госпожица на вдовствуващата принцеса.

— Пфу, куца! — се обади кавалерът дьо Лорен, като се изтегна на възглавниците.

— Куца! — повтори принцът. — И тя ще бъде постоянно пред очите на нейно височество? Ей богу, не, това би било прекалено опасно, когато забременее.

Кавалерът дьо Лорен избухна в смях.

— Господин кавалере — каза дьо Гиш, — това, което правите, не е никак великодушно: аз моля, а вие ми вредите.

— Ах, извинете, господин графе — рече кавалерът дьо Лорен, обезпокоен от тона, с който графът каза тия думи, — съвсем нямах такова намерение и всъщност, струва ми се, че смесвате тая госпожица с друга.

— Разбира се, така е: уверявам ви, че я смесвате.

— Кажи, Гиш, много ли държиш на това? — попита принцът.

— Много, монсеньор.

— Е добре, дадено! Но не искай вече грамоти: всички места са заети.

— Ах, вече е пладне — извика кавалерът: — часът, определен за заминаването.

— Изгонвате ли ме, господине? — попита дьо Гиш.

— О, графе, колко зле се отнасяте днес с мене! — отговори кавалерът примирително.

— За бога, графе, за бога, кавалере — каза негово височество, — не се карайте така: не виждате ли, че това ме огорчава?

— Необходим е подпис — напомни дьо Гиш.

— Извади една грамота от това чекмедже и ми я дай.

С едната ръка дьо Гиш взе грамотата, а с другата подаде на негово височество перо, натопено в мастилото. Принцът подписа.

— Дръж — каза той, като подаде грамотата на графа, — но с едно условие.

— Какво?

— Ще се помириш с кавалера.

— На драго сърце — отговори дьо Гиш.

И подаде ръка на кавалера с такова безразличие, което приличаше на презрение.

— Вървете, графе — каза кавалерът, сякаш не забелязал пренебрежението на графа, — вървете и ни доведете принцеса, която не се различава от портрета си.

— Да, върви и се върни по-скоро… А, тъкмо се сетих, кого ще вземеш със себе си?

— Бражелон и Вард.

— Двама храбри другари.

— Прекалено храбри — забеляза кавалерът; — постарайте се да се върнете с двамата, графе.

„Подла душа! — прошепна дьо Гиш. — Навсякъде и най-напред той надушва злото.“

След това се поклони на негово височество и излезе.

Като слезе долу, той вдигна във въздуха подписаната грамота.

Маликорн се спусна към него и я взе, като цял трепереше от радост. Но след като я прочете, дьо Гиш разбра, че Маликорн чака още нещо.

— Търпение, господине, търпение — каза графът. — Господин кавалерът беше там и аз се страхувах от неуспех, ако поискам прекалено много наведнъж. Почакайте завръщането ми. Сбогом!

— Сбогом, господин графе, хиляди благодарности — рече Маликорн.

— И изпратете ми Маникан. А, тъкмо се сетих, вярно ли е, господине, че госпожица дьо Ла Валиер е куца?

Когато произнасяше тия думи, зад него се спря един кон.

Той се обърна и видя как побледня Бражелон, който в тоя миг влизаше в двора.

Клетият влюбен чу.

Но Маликорн не чу, защото се беше отдалечил доста много.

„Защо говорят тук за Луиз? — мислено се запита Раул. — О, ако тоя дьо Вард, който се усмихва там, само посмее да каже нещо за нея пред мене!“

— Хайде, хайде, господа! — извика граф дьо Гиш. — На път!

В тоя миг принцът, свършил тоалета си, се показа на прозореца.

Цялата свита го поздрави с викове и след десет минути знамена, шарфове и пера се развяваха в такт с галопа на конете.