Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 40 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
dd (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (29 януари 2007)

Вторият том на романа е: „Още десет години по-късно — Луиз дьо Ла Валиер“.

 

Източник: http://dubina.dir.bg

Книжното тяло предостави Огнян Лашев.

 

Издание:

Александър Дюма. Още десет години по-късно. Виконт дьо Бражелон

„Народна младеж“, София, 1975

Редактор Борчо Обретенов

Художник Борис Ангелушев

Худ. оформление Иван Стоилов

Художествен редактор Петър Тончев

Технически редактор Маргарита Воденичарова

Коректори Маргарита Георгиева и Лиляна Иванова

 

Alexandre Dumas, Le Vicomte de Bragelonne, Dix ans plus tard

A. Le Vasseur et Cie, editeurs. Paris

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от dd според хартиенотото издание

Статия

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
АвторАлександър Дюма - баща
Първо издание1847–1850 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаДвадесет години по-късно
Следващаняма

„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

LXXVI
В КОЯТО Д’АРТАНЯН ПОЛУЧАВА НАЙ-ПОСЛЕ УКАЗА ЗА КАПИТАН

Читателят знае предварително за какъв пратеник от Бретан доложи лакеят.

Беше лесно да се познае пратеникът.

Д’Артанян с прашни дрехи, зачервено лице, мокра от пот коса и вдървени крака се изкачваше с мъка по стъпалата, като окървавените му шпори дрънкаха на всяко стъпало. — На прага той се срещна със суперинтенданта.

Фуке се поклони с усмивка на човека, който щеше да стане причина за разоряването или смъртта му, ако беше Дошъл един час по-рано.

Д’Артанян намери в душевната си добрина и неизчерпаемата си телесна сила достатъчно присъствие на духа, за да си спомни добрия прием на тоя човек; и така той му се поклони също, но по-скоро от доброжелателство и съчувствие, отколкото от уважение. На езика му се въртеше думата, която толкова пъти беше повтаряна на херцог дьо Гиз:

— Бягайте!

Но ако изговори тая дума, той би изменил на каузата; като я каже в кабинета на краля и пред лакея, той би се погубил напразно, без да спаси никого.

И така, д’Артанян се поклони само на Фуке, без да му каже нищо, и влезе.

В тоя миг кралят се колебаеше между учудването, предизвикано от последните думи на Фуке, и удоволствието от завръщането на д’Артанян.

Д’Артанян не беше типичен придворен, но притежаваше бързата наблюдателност на придворен.

Като влезе, той прочете върху лицето на Колбер, че го бяха унизили и че яростта го разкъсва.

Дори чу думите, които му казваше кралят:

— А, господин Колбер, значи вие имате деветстотин хиляди ливри в супериитендантството?

Колбер се поклони, без да отговори: той се задушаваше.

Цялата тая сцена се запечати в мозъка на д’Артанян едновременно чрез очите и ушите.

Сякаш желаеше да подчертае разликата в обръщението си, Луи IV поздрави сърдечно мускетаря си.

След това веднага освободи Колбер. Силно побледнял, интендантът излезе от кабинета на краля, като залиташе.

Д’Артанян засука нагоре мустаците си.

— Приятно ми е да видя един от служителите си в такова безредие — каза кралят, като се любуваше на праха по дрехите на д’Артанян, който му придаваше войнствен вид.

— Действително, всемилостиви господарю — рече мускетарят, — аз сметнах, че присъствието ми в Лувър е съвсем неотложно и затова се осмелих да се представя на ваше величество в тоя вид.

— Значи ми носите важни новини, господине? — попита кралят усмихнато.

— Всемилостиви господарю, ще кажа всичко с две думи: Бел Ил е укрепен, превъзходно укрепен. Двойни стени, крепост, два отделни, форта; в пристанището му има три корсарски кораба, а бреговите му батареи чакат само оръдия.

— Зная всичко това, господине — каза кралят.

— А, ваше величество знае всичко това? — рече мускетарят смаяно.

— Аз имам плана на тия укрепления.

— Ваше величество има плана?…

— Ето го.

— Действително, всемилостиви господарю, това е планът; там видях също такъв.

Лицето на д’Артанян се помрачи.

— А, разбирам, ваше величество не се е доверил само на мене и е изпратил още някого — каза той с укор.

— Не е ли все едно, господине, как съм научил това, което зная, щом го зная?

— Може би, всемилостиви господарю — отговори мускетарят, без да се помъчи дори да прикрие недоволството си; — но ще си позволя да кажа на ваше величество, че нямаше смисъл да ме карате толкова да бързам, да рискувам двадесет пъти да си счупя костите, за да ме посрещнете след това с такава новина. Всемилостиви господарю, не се възлагат поръчения на хората, когато нямат доверие в тях или когато ги смятат за неспособни.

И чисто по войнишки д’Артанян тупна с крак, като изтърси на паркета окървавена прах.

Кралят го гледаше и се радваше вътрешно на първата си победа.

— Господине — каза той след миг, — не само Бел Ил ми е известен, но мога да кажа, че Бел Ил е мой.

— Добре, добре, всемилостиви господарю; не ви питам нищо повече — отговори д’Артанян. — Уволнението ми!

— Как, уволнението ви?

— Без съмнение. Аз съм твърде много горд, за да ям хляба на краля, без да съм го заслужил, или по-скоро, ако съм го заслужил зле. Уволнението ми, всемилостиви господарю!

— Охо!

— Уволнението ми или сам ще си дам оставката.

— Вие се сърдите, господине?

— Има за какво, пусто да остане! Аз не слизам от седлото тридесет и два часа, препускам денонощно, върша чудеса от бързина, пристигам вкочанясал като обесен и научавам, че някой друг е пристигнал преди мене.

Е, аз съм глупак! Уволнението ми, всемилостиви господарю!

— Господин д’Артанян — каза Луи XIV, като сложи бялата си ръка върху изпрашеното рамо на мускетаря, — това, което току-що ви казах, няма да попречи ни най-малко да изпълня даденото ви обещание. Дадена дума, — хвърлен камък.

Младият крал се приближи до масата и отвори едно чекмедже, от което извади сгъната на четири хартия.

— Ето вашия указ за капитан на мускетарите — каза той. — Вие го заслужихте, господин д’Артанян.

Д’Артанян разгъна бързо хартията и я прочете два пъти. Той не можеше да повярва на очите си.

— И тоя указ — продължи кралят — ви се дава не само за пътуването ви в Бел Ил, но и за храбрата ви намеса на площада Грев. Там наистина сте ми служили доблестно.

— Аха! — рече д’Артанян, при което самообладанието му не можа да попречи да избие известна червенина на бузите му. — Вие знаете и това, всемилостиви господарю?

— Да, зная.

Кралят имаше остър поглед и умееше безпогрешно да вижда в дъното на душата.

— Вие искате да кажете нещо, но се въздържате — забеляза той. — Хайде, говорете откровено, господине; вие знаете, казах ви го веднъж завинаги, че имате право да бъдете откровен с мене.

— Е добре, всемилостиви господарю, аз исках да кажа, че бих предпочел да получа титлата капитан на мускетарите като награда за атака начело на ротата ми, за прекратяване на батареен огън или за превземане на град, отколкото че съм действувал за обесването на двама нещастници.

— Истината ли казвате?

— А защо ваше величество ме подозира в лъжа?

— Защото, доколкото ви познавам, господине, вие не можете да се разкайвате, че сте извадили шпагата си за мене.

— Е, добре, точно тук се лъже ваше величество, и то много. Да, аз се разкайвам, че извадих шпагата, като видях последиците от тая постъпка. Нещастните загинали хора, всемилостиви господарю, не бяха нито ваши неприятели, нито мои; и те не се защищаваха. Кралят помълча.

— А вашият другар също ли се разкайва, господин д’Артанян?

— Моят другар?

— Да. Вие не сте били сам, струва ми се.

— Сам? Де?

— На площада Грев.

— Не, всемилостиви господарю, не! — каза мускетарят, като се изчерви при мисълта, че кралят можеше да заподозре него, д’Артанян, в присвояване на славата, която се падаше и на Раул. — Не, пусто да остане, и както ваше величество благоволи да каже, аз имах другар, и то много добър другар.

— Млад човек?

— Да, всемилостиви господарю, млад човек. О, но поздравявам ваше величество: относно това, което става извън двореца, ваше величество е осведомен също тъй добре, както и за вътрешния живот на Пале Роял. Господин Колбер ли прави на краля всички тия хубави доклади?

— Господин Колбер ми е казвал само хубави неща за вас, господин д’Артанян, и не би бил посрещнат добре, ако каже друго.

— О, какво щастие!

— Но той каза много хубави неща и за тоя млад човек.

— И напълно справедливо — каза мускетарят.

— С една дума, както изглежда, тоя млад човек е храбрец — прибави Луи XIV, за да изостри чувството, което вземаше за яд.

— Да, всемилостиви господарю, храбрец — повтори мускетарят, крайно доволен, че може да обърне вниманието на краля върху Раул.

— Знаете ли името му?

— Но струва ми се…

— Значи го познавате?

— Да, приблизително от двадесет и пет години, всемилостиви господарю.

— Но той е едва на двадесет и пет години! — извика кралят.

— Е, добре, всемилостиви господарю, познавам го от рождението му, това е всичко.

— Наистина ли?

— Всемилостиви господарю — каза д’Артанян, — ваше величество ме пита с недоверие, в което виждам странично влияние. Господин Колбер, който ви е дал тия подробни сведения, е забравил навярно да ви каже, че тоя млад човек е син на мой близък приятел.

— Виконт дьо Бражелон?

— Разбира се, всемилостиви господарю: бащата на виконт дьо Бражелон е господин граф дьо Ла Фер, който толкова много помогна за реставрацията на краля Чарлз II. О, Бражелон е от род на храбреци, всемилостиви господарю!

— Значи той е син на тоя сеньор, който дойде при мене или по-скоро при господин Мазарини от страна на краля Чарлз II с предложение да сключим съюз с него.

— Именно.

— И казвате, че тоя граф дьо Ла Фер е храбрец?

— Всемилостиви господарю, тоя човек е извадил шпагата си за височайшия ви баща повече пъти, отколкото са дните в блажения живот на ваше величество.

Сега Луи XIV си прехапа устните.

— Добре, господин д’Артанян, добре. И господин граф дьо Ла Фер е ваш приятел?

— Да, Всемилостиви господарю, вече от четиридесет години. Ваше величество вижда, че това не са вчерашни отношения.

— Бихте ли искали да видите тоя млад човек, господин д’Артанян?

— С най-голямо удоволствие, всемилостиви господарю.

Кралят удари звънеца си. Появи се един лакей.

— Повикайте господин дьо Бражелон — заповяда кралят.

— Аха, той е тук? — попита д’Артанян.

— Днес той дежури в Лувър с ротата благородници на господин принца.

Раул влезе в същия миг, когато кралят каза това. Той видя д’Артанян и му се усмихна с очарователна усмивка, присъща само на младостта.

— Хайде, хайде — рече д’Артанян свойски на Раул, — кралят позволява да ме прегърнеш; само най-напред поблагодари на негово величество.

Раул се поклони тъй изящно, че кралят, който харесваше всички достойнства, стига само да не намаляваха неговите, се възхити от хубостта, силата и скромността на Бражелон.

— Господине — каза кралят, като се обърна към Раул, — аз помолих господин принца да бъде тъй любезен да ви отстъпи на мене и получих отговор от него. И така, от тая сутрин вие сте на служба при мене. Господин принцът беше добър господар, но надявам се, че няма да загубите нищо от промяната.

— Да, да, Раул, бъди спокоен, кралят има добри страни — рече д’Артанян, който беше разбрал характера на Луи и играеше със самолюбието му, разбира се, в известни граници, като спазваше приличието и ласкаеше дори когато наглед се шегуваше.

— Всемилостиви господарю — каза тогава Бражелон с тих и мелодичен глас, с тая свобода и непринуденост, която беше наследил от баща си, — всемилостиви господарю, не от днес принадлежа на ваше величество.

— О, зная това — заяви кралят, — вие искате да напомните за произшествието на площада Грев. Тоя ден вие наистина ми принадлежахте изцяло, господине.

— Не, всемилостиви господарю, аз не говоря и за тоя ден; не заслужава да си спомням за такава нищожна услуга в присъствието на човек като господин д’Артанян; аз исках да кажа за един случай, който остави трайна следа в живота ми и който от шестнадесетгодишна възраст ме направи предан служител на ваше величество.

— Аха! — рече кралят. — И какъв е тоя случай? Кажете, господине.

— Ето го… Когато тръгнах за първия си поход, т.е. за да се присъединя към армията на господин принца, господин граф дьо Ла Фер ме изпрати до Сен Дени, където върху последните стъпала на мрачната базилика останките на крал Луи XIII чакат наследник, когото, надявам се, бог няма да изпрати на това място още дълги дълги години. Тогава той ме накара да се закълна в праха на нашите господари, че ще служа на кралската власт, представлявана от вас, въплътена във вас, всемилостиви господарю, че ще и служа с мислите, думите и делата си. Аз се заклех; бог и мъртвите приеха клетвата ми. Оттогава минаха десет години, всемилостиви господарю, и аз нямах толкова често случаи да я сдържа, колкото бих желал. Аз съм само войник на ваше величество, нищо друго, и като ме призовава при себе си на служба, моят крал ме кара да променя не господаря, а само гарнизона.

Раул млъкна и се поклони.

Той беше свършил, а Луи XIV все още слушаше.

— Пусто да остане! — извика д’Артанян. — Чудесно казано, нали, ваше величество? Добър род, всемилостиви господарю, велик род!

— Да — промърмори кралят развълнуван, без да се осмели обаче да прояви вълнението си, защото то беше предизвикано от допира с много, във висша степен благородна натура. — Да, господине, вие казвате истината: навсякъде вие принадлежехте на краля. Но като промените гарнизона, повярвайте ми, вие ще получите повишение, което напълно заслужавате.

Раул разбра, че кралят нямаше да му каже нищо повече. И със съвършен такт, който беше отличителна черта на тая изящна натура, той се поклони и излезе.

— Имате ли още нещо да ми кажете, господине? — попита кралят, когато остана сам с д’Артанян.

— Да, всемилостиви господарю, и тая новина запазих за края, защото е тъжна и ще облече в траур кралските дворове в Европа.

— Какво искате да кажете?

— Всемилостиви господарю, като минавах през Блоа, чух една новина, печална новина, ехо от двореца.

— Наистина вие ме плашите господин д’Артанян.

— Всемилостиви господарю, тая новина ми я съобщи един водач на ловджийски кучета, който носеше креп на ръката си.

— Може би чичо ми Гастон д’Орлеан?…

— Всемилостиви господарю, той е предал богу дух.

— И никой не ме е предупредил! — извика кралят, който виждаше оскърбление в това, че не са му съобщили тая новина.

— О, не се сърдете, всемилостиви господарю — каза Д’Артанян, — парижките куриери и куриерите от цял свят не препускат като вашия служител; куриерът от Блоа ще бъде тук едва след два часа, а той препуска бързо, уверявам ви, тъй като го настигнах чак отвъд Орлеан.

— Чичо ми Гастон! — прошепна Луи, като притисна ръка към челото си и вложи в тия три думи най-противоречиви чувства, пробудени от спомените.

— Е, да, всемилостиви господарю, така е — философски забеляза д’Артанян, като отговори на кралската мисъл: — миналото отлита.

— Вярно, господине, вярно; но слава богу, остава ни бъдещето и ние ще се постараем да не бъде то прекалено мрачно.

— Уповавам се в това отношение на ваше величество — каза мускетарят, като се поклони. — А сега…

— Да, имате право, господине, аз забравих, че сте изминали сто и десет левги. Вървете, господине, погрижете се за един от моите най-добри войници, а когато си починете, бъдете пак на мое разположение.

— Всемилостиви господарю, и при вас, и далеч от вас аз съм винаги на ваше разположение.

Д’Артанян се поклони и излезе.

После, сякаш беше пристигнал само от Фонтенебло, той тръгна по Лувър да намери Бражелон.