Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 31 гласа)

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
Vicomte de Bragelonne Gravure1.jpg
Автор Александър Дюма - баща
Първо издание 1847–1850 г.
Флаг на Франция Франция
Оригинален език френски
Жанрове Историческа
Приключенска
Вид роман
Поредица Тримата мускетари
Предходна Двадесет години по-късно
Следваща няма

"Виконт дьо Бражелон" (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание "Векът", а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

LXVII
КАК Д’АРТАНЯН СЕ ЗАПОЗНА С ЕДИН ПОЕТ, КОЙТО БЕШЕ СТАНАЛ ПЕЧАТА Р, ЗА ДА ПЕЧАТА СТИХОВЕТЕ СИ

Преди да седне на масата, д’Артанян, както винаги, реши да събере някои сведения; но той помнеше много добре истината, че всеки човек, който иска добре и успешно да разпитва, трябва най-напред сам да се остави да бъде разпитан.

И така д’Артанян се залови да търси с обичайната си ловкост подходящ събеседник, за да се остави на негово разположение.

На първия етаж в странноприемницата тъкмо имаше двама пътници, които в дадения момент също така очакваха навярно вечерята си.

Единият от тях пътуваше със слуга като важна личност. Д’Артанян успя да види в конюшнята двата хубави и охранени коне, с които бяха дошли пътникът и слугата му.

Другият, доста дребен, хилав човек, с изпрашен сюртук, износено бельо, с ботуши, изтъркани повече от ходене, отколкото от стремената, беше дошъл от Нант с кола, карана от кон, който по цвят толкова приличаше на Фюре, че д’Артанян не би можал да намери за него по-подходящ двойник.

Колата му съдържаше различни по големина пакети, увити със стар плат.

„Тоя пътник е подходящ за мене — си каза д’Артанян. — От един дол дренки сме. Защо господин Анян със сивата дреха и изтърканото кепе да не вечеря с господина със стари ботуши и стар кон?“

Д’Артанян повика съдържателя и му заръча да занесе дивата патица, питката и ябълковото вино в стаята на господина със скромна външност; а сам с чиния в ръка, се изкачи по дървената стълба и почука на вратата му.

— Влезте! — обади се непознатият.

Д’Артанян влезе ухилен, като държеше чинията под мишницата, шапката в едната ръка и свещта в другата.

— Извинете, господине — рече той, — аз съм пътник като вас, не познавам никого в странноприемницата и имам лошия навик да се отегчавам, когато се храня сам; така че яденето не ми се вижда вкусно и нямам никаква полза от него. Аз ви видях, когато преди малко слязохте долу, за да заповядате да ви приготвят стриди. Вашата външност ми се хареса много. Освен това забелязах, че имате точно такъв кон като моя и че навярно поради тая прилика съдържателят ги е поставил един до друг в конюшнята, където те, както изглежда, са напълно доволни от компанията си. И така, господине, аз не виждам защо господарите трябва да бъдат разделени, когато конете са заедно. Затова и дойдох да ви поискам позволение да вечерям заедно с вас. Казвам се Анян, Анян на ваше разположение, господине, недостоен управител на богат сеньор, който иска да купи солници в тая местност и ме изпраща да видя дали няма да се намери нещо подходящо. Позволете ми да прибавя, господине, че бих искал лицето ми да ви се хареса също тъй, както вашето ми допадна на сърцето. Аз съм напълно очарован от вас.

Всъщност д’Артанян виждаше непознатия за първи път, защото не беше успял да го разгледа долу. Тоя човек имаше блестящи черни очи, жълт цвят на лицето и чело, леко надиплено от бремето на петдесетте години. Общо взето, чертите му изразяваха добродушие, но в погледа му светеше известно лукавство.

„Както изглежда — помисли си д’Артанян, — тоя юначага е работил винаги с горната част на главата си, с очите и мозъка. Навярно е някой учен: устата, носът и брадичката не изразяват абсолютно нищо.“

— Господине — отвърна тоя, когото така всестранно изучаваше д’Артанян, — вие ми правите голяма чест; не мога да кажа, че се отегчавам: аз — прибави той усмихнато — имам компания, която ме развлича винаги, обаче няма значение, много ми е приятно да ви приема.

Но като каза това, човекът с износените ботуши погледна неспокойно масата си, където бяха останали само мидените черупки и къс солена сланина.

— Господине — побърза да каже д’Артанян, — ей, сега съдържателят ще ми донесе тука една прекрасна печена птица и великолепна питка.

Д’Артанян прочете в погледа на непознатия, колкото и да беше бърз, страх от нападение на паразит.

Той отгатна правилно: при последните думи лицето на човека със скромната външност се проясни.

Действително, сякаш чакаше зад вратата, съдържателят се появи веднага, като носеше споменатите яденета. Питката и дивата патица бяха прибавени към солената сланина.

Новите познати седнаха един срещу друг на масата и братски си разделиха сланината и другите яденета.

— Господине — каза д’Артанян, — признайте, че компанията е хубаво нещо.

— Защо? — попита непознатият с пълна уста.

— Е, добре, веднага ще ви обясня — отвърна д’Артанян.

Непознатият спря да работи с челюстите си, за да слуша по-добре.

— Първо — продължи д’Артанян, — вместо една свещ, която щяхме да имаме поотделно, сега у нас горят две.

— Това е вярно — съгласи се непознатият, поразен от верността на забележката.

— Второ, виждам, че ядете с особен апетит питката ми, а аз ям с не по-малък апетит вашата сланина.

— И това е вярно.

— Най-после над удоволствието да имам по-добро осветление и храна по вкус аз слагам удоволствието да бъда в приятна компания.

— Наистина вие сте веселяк, господине — каза непознатият с усмивка.

— Да, господине, весел съм като всички хора с празни глави. О, вие сте нещо друго — продължи д’Артанян, — във вашите очи свети гений.

— О, господине…

— Позволете, ми да ви задам един въпрос.

— Какъв?

— Вие сте учен; нали?

— Не, но всъщност нещо такова…

— Хайде де!

— Аз съм писател.

— Ето виждате! — извика д’Артанян, като запляска радостно с ръце. — Не съм се излъгал! Това е чудесно…

— Господине…

— Е, какво, нима не е щастие да прекарам вечерта в обществото на писател, и то може би знаменит?

— О, господине, знаменит не е съвсем подходяща дума — възрази непознатият, като се изчерви.

— Скромен! О, колко е скромен! — рече д’Артанян възторжено. — Но кажете ми поне заглавията на вашите произведения, господине, за да мога по тях да отгатна името ви, което не благоволихте да ми съобщите.

— Аз се казвам Жюпене, господине — каза писателят.

— Хубаво име! Честна дума, хубаво име! — продължи д’Артанян. — Извинете, струва ми се, че съм чувал някъде това име.

— Но аз пиша стихове — каза поетът скромно.

— Ето на, значи съм ги чел.

— Написах и трагедия.

— Значи съм я гледал. Поетът се изчерви отново.

— Не вярвам, защото моите стихове още не са отпечатани.

— Тогава значи зная името ви от трагедията.

— Вие навярно пак се лъжете, защото господа актьорите от Бургундския театър не поискаха да я играят — каза поетът с горда усмивка, тайната на която е известна само на непризнатите таланти.

Д’Артанян си прехапа устните.

— И така, господине — продължи поетът, — — вие виждате, че сте се заблудили по отношение на мене, защото не ме познавате и не сте могли да чуете нищо за мене.

— Ето кое ме обърква. Името Жюпене звучи красиво и ми се струва много достойно да бъде познато, както са имената на господин Корней, Ротру или Гарние. Надявам се, господине, че ще благоволите да ме запознаете с трагедията си за десерт. Това ще бъде най-хубавият сладкиш, пусто да остане! Ах, извинете, господине, тая ругатня, която се изтръгна неволно от устата ми, защото съм навикнал да я слушам от моя сеньор и господар. Понякога си позволявам да я присвоявам, тъй като ми се струва благоприлична. Разбира се, позволявам си това само в негово отсъствие, защото, разбирате, че пред него… Но наистина, господине, това ябълково вино е ужасно! Съгласни ли сте с мене? И каната, в която е наляно, има такава неправилна форма, че едва стои на масата.

— А ако я подпрем?

— Разбира се, добре би било, но с какво?

— С тоя нож.

— Ас какво ще режем патицата? Няма ли да я ядем?

— Да, наистина.

— Е, добре, тогава…

— Чакайте.

Поетът потършува в джоба си и извади оттам продълговато, четириъгълно метално късче, дебело почти една линия[1] и дълго пръст и половина.

Но щом го измъкна от джоба си, поетът побърза да го върне обратно, сякаш смутен, че е извършил непредпазливост. Д’Артанян забеляза това: нищо не можеше да се изплъзне от него.

Той протегна ръка към металното късче.

— Я, това, което държите, е много интересно! Може ли да го видя?

— Разбира се — отвърна поетът, който отстъпи веднага на д’Артаняновото искане, — разбира се, че може. Но колкото и да гледате — прибави той с доволен вид, — вие няма да разберете за какво служи това, докато не ви кажа.

Д’Артанян забеляза известно колебание от страна на поета и обърна внимание на бързината, с която искаше да скрие металното късче обратно в джоба.

Ето защо, приковал вниманието си на тоя предмет, той застана нащрек, както правеше по навик, благодарение на което винаги имаше успех във всичко. Впрочем въпреки казаното от господин Жюпене само един бегъл поглед му беше достатъчен, за да познае предмета.

Това беше печатарска буква.

— Досещате ли се какво е това? — продължи поетът.

— Не — отговори д’Артанян, — не, бога ми!

— Е, добре, господине, това малко метално късче е печатарска буква.

— Хайде де!

— Главна буква.

— Я гледай ти! — рече господин Анян, като загледа наивно.

— Да, господине това е Ж главно, първата буква на моето име.

— И това е буква?

— Да, господине.

— Е, добре, ще ви призная едно нещо.

— Какво?

— Не, защото пак ще изтърся глупост.

— Е, защо? — рече Жюпене с покровителствен вид.

— Знаете, не разбирам, ако това е буква, как може да се състави дума.

— Дума?

— Да, за да се отпечата.

— Това е много лесно.

— Хайде де!

— Интересува ли ви?

— Страшно много.

— Е, добре, ей сега ще ви покажа тая работа. Чакайте!

— Чакам.

— Ето.

— Отлично.

— Гледайте добре.

— Гледам.

Действително д’Артанян наблюдаваше с най-голямо внимание как Жюпене извади от джоба си шест-седем други метални късчета, но по-малки.…

— Ай, ай, ай! — извика д’Артанян.

— Какво?

— Вие имате цяла печатница в джоба си! Пусто опустяло, действително това е интересно.

— Нали?

— Боже мой, колко неща се научават, като се пътува!

— Наздраве! — рече Жюпене, крайно доволен.

— За ваше здраве, пусто да остане, за ваше! Но това отвратително ябълково вино не е достойно за човек, навикнал да утолява жаждата си от Хипокрена: нали така вие, поетите, наричате извора на вдъхновението си?

— Да, господине, нашият извор се нарича действително така. Това име е гръцко и се състои от две думи: първата е hippos, което означава кон… и…

— Господине — прекъсна го д’Артанян, — аз ще ви почерпя с едно питие, името на което произлиза само от една френска дума и поради което това питие не е по-лошо. Думата е „грозде“; това ябълково вино ми се втръсна и ми издува червата едновременно. Позволете ми да попитам съдържателят дали няма в избата си няколко добри бутилки божансийско вино. Повиканият съдържател се появи веднага.

— Господине — прекъсна поетът събеседника си, — страхувам се, че не ще имаме време да изпием виното, защото трябва да се възползувам от прилива, за да взема лодката.

— Каква лодка? — попита д’Артанян.

— Ами лодката, която заминава за Бел Ил.

— А, за Бел Ил ли? — каза мускетарят. — Добре.

— Е, вие имате време, господине — намеси се съдържателят, като отваряше бутилката. — Лодката заминава чак след един час.

— Но кой ще ме предупреди? — попита поетът.

— Вашият съсед по стая — отговори съдържателят.

— Но аз едва го познавам.

— Щом чуете, че тръгва, значи време е да тръгвате и вие.

— И той ли отива в Бел Ил?

— Да.

— Господинът със слугата ли? — попита д’Артанян.

— Точно той.

— Навярно някои благородник, а?

— Не зная.

— Как, не го ли познавате?

— Не. Всичко, което зная за него, е, че пие същото вино, което пиете и вие.

— Пусто опустяло, каква чест за нас! — каза д’Артанян, като наливаше, вино на събеседника си, докато съдържателят се отдалечаваше.

— И така, вие никога не сте видели как се печатат книги, а? — продължи поетът, като се върна на любимата си тема.

— Никога.

— Тогава вижте: вземат се буквите, които съставят думата; ето например буквите Н, А и К, ето и Р и А, след това Т…

Той събра буквите с необикновена бързина и ловкост, което не се изплъзна от погледа на д’Артанян.

— Накратко — рече той, като свърши.

— Добре! — каза д’Артанян. — Буквите се събраха, но как ще се държат заедно?

И наля втора чаша вино на събеседника си.

Господин Жюпене се усмихна като човек, който има отговор за всичко; той извади от джоба си малка метална линийка, имаща вид на ъгълник, на която почна да набира буквите, като ги придържаше с пръста на лявата си ръка.

— А как се нарича тая желязна линийка? — попита д’Артанян. — Защото навярно тя си има особено име.

— Тя се нарича компас — отвърна Жюпене. — С помощта на нея се образуват редовете.

— Е, така е, както казах: вие имате цяла печатница в джоба си! — рече д’Артанян, като се засмя тъй простодушно, че поетът го сметна настина за наивен невежа.

— Не, съвсем не е така — отговори той, — но мързи ме да пиша и когато съчиня някой стих в главата си, веднага бързам да го набера за отпечатване. Това ме избавя от двойна работа.

„Пусто да остане! — помисли си д’Артанян. — Зад това се крие нещо, което трябва да се изясни.“

И верен на природната си находчивост, мускетарят стана от масата под някакъв благовиден предлог, слезе по стълбата, отиде бързо под навеса, където стоеше малката кола, проби с върха на ножа си обвивката на един пакет и откри, че той е пълен с печатарски букви, образци от които поетът печатар носеше в джоба си.

— Аха! — каза д’Артанян. — Макар че още не зная дали господин Фуке иска да укрепи материално Бел Ил, но във всеки случай това са духовни боеприпаси за замъка.

И доволен от това откритие, той се върна отново на масата.

Д’Артанян узна това, което искаше да узнае. Но все пак остана с поета до момента, когато в съседната стая се чу раздвижване на човек, стягащ се за път.

Печатарят стана веднага; той беше наредил да впрегнат коня му. Колата го чакаше на вратата. Вторият пътник и слугата му се качваха на конете си в двора.

Д’Артанян придружи Жюпене до пристанището; поетът качи колата и коня си на лодката.

Що се отнася до богатия пътник, той направи същото с двата си коня и със слугата си. Но д’Артанян не можа да научи името му, каквито и хитрини да употреби за това. Само с необикновена яснота запомни чертите на лицето му.

Мускетарят имаше силно желание да отиде в Бел Ил с двамата пътници, но страхът, че ще провали захванатата работа, го накара да се върне в странноприемницата.

Прибра се, като въздишаше, и си легна веднага, за да стане сутринта по-рано с бистър и отпочинал ум.

Бележки

[1] 10 линии се равняват на един пръст, а един пръст е около 25 милиметра. — Б. пр.