Започнахме развитието на нов библиографски проект и активно търсим хора, които да участват в него и да помагат за обогатяването му.
Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 31 гласа)

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
Vicomte de Bragelonne Gravure1.jpg
Автор Александър Дюма - баща
Първо издание 1847–1850 г.
Флаг на Франция Франция
Оригинален език френски
Жанрове Историческа
Приключенска
Вид роман
Поредица Тримата мускетари
Предходна Двадесет години по-късно
Следваща няма

"Виконт дьо Бражелон" (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание "Векът", а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

LXXVII
ЕДИН ВЛЮБЕН И НЕГОВАТА ЛЮБИМА

В замъка Блоа горяха восъчните свещи около безжизненото тяло на Гастон д’Орлеан, тоя последен представител на миналото. Гражданите му съчиняваха епитафия, която съвсем не беше от хвалебно естество; госпожа вдовицата, забравила, че на младини е любила тоя мъртвец, любеше го толкова, че заради него напусна бащиния си дворец, сега, на двадесет крачки от траурната зала, се занимаваше с парични сметки и отчасти принасяше в жертва своята гордост. А в това време други събития ставаха във всички части на замъка, където можеше да проникне жива душа.

Нито печалният звън на камбаните, нито гласовете на певците, нито блясъкът на вощениците през прозорците, нито приготовленията за погребението можеха да привлекат вниманието на двете лица, седнали край един прозорец, който гледаше към вътрешния двор. Ние познаваме вече тоя прозорец: той осветяваше стая, която беше част от тъй наречените непарадни помещения.

Впрочем весел слънчев лъч — слънцето, както изглежда, не се безпокоеше много от загубата, току-що понесена от Франция, — слънчев лъч, повтаряме, падаше върху двамата събеседници, като усилваше благоуханието на околните цветя и оживяваше дори стените.

Тия две лица, заети толкова не от смъртта на херцога, а от разговора, предизвикан от тая смърт, бяха младо момиче и млад човек.

Той, младеж на около двадесет и пет двадесет и шест години, нисък, мургав, с ту живо, ту лукаво лице, умееше да действува ловко с грамадните си очи, засенени от дълги мигли; той се усмихваше с огромната си уста, но с великолепни зъби, а острата му брадичка сякаш притежаваше такава подвижност, с каквато обикновено природата не надарява тая част на лицето; понякога тая брадичка се издаваше много любовно към събеседницата на младия човек, а тя, нека кажем сега, не се отдръпваше винаги тъй бързо, както го изискваха строгите правила на благоприличието.

Младото момиче ни е вече познато, защото го видяхме веднъж край същия тоя прозорец, под лъчите на същото това слънце. То беше странна смес от хитрост и разсъдливост: беше очарователно, когато се смееше, и хубаво, когато ставаше сериозно; но, нека побързаме да кажем, то беше по-често очарователно, отколкото хубаво.

Както изглежда, двете лица бяха стигнали до връхната точка на полушеговит-полусериозен спор.

— Кажете, господин Маликорн, желаете ли най-после да говорим сериозно? — попита младото момиче.

— Вие мислите, че това е лесно, госпожице Ор — възрази младият човек. — Да правим това, което искаме, когато не можем да правим това, което можем…

— Я как се забърка във фразите си!

— Аз ли?

— Да, вие. Хайде, оставете тая прокурорска логика, мили мой.

— Пак нещо невъзможно. Аз съм писар, госпожице дьо Монтале.

— А аз съм знатна госпожица, господин Маликорн.

— Уви, зная и вие ме потискате с това неравенство; ето защо няма да ви кажа нищо.

— Но не, аз не ви потискам; кажете това, което искахте да кажете, кажете, аз искам това!

— Е добре, подчинявам ви се.

— Слава богу!

— Негово височество умря.

— А, гледай ти новина! А откъде идвате, за да ни кажете това?

— Идвам от Орлеан, госпожице.

— И само тая ли новина носите?

— О, не… Идвам също да ви кажа, че принцеса Анриет Английска пристига във Франция, за да се омъжи за брата на негово величество.

— Наистина, Маликорн, вие сте непоносим с вашите допотопни новини; ако усвоите и тоя лош навик да се подигравате, ще заповядам да ви изхвърлят.

— О!

— Да, защото наистина ме дразните страшно, много.

— Успокойте се, имайте търпение, госпожице!

— Вие искате да си покачите цената по тоя начин. Зная защо…

— Кажете, аз ще отговоря откровено да, ако отгатнете истината.

— Вие знаете, че ми се иска да получа мястото на почетна дама, за което имах глупостта да ви помоля, а вие пестите влиянието си.

— Аз?

Маликорн наведе клепачи, сбра длани и доби лукаво смирен вид.

— А кажете, какво влияние може да има един беден прокурорски писар?

— Не току-така баща ви има двадесет хиляди ливри годишен доход, господин Маликорн.

— Провинциално богатство, госпожице дьо Монтале.

— Не току-така баща ви знае тайните на господин принца.

— От това баща ми има само една облага — да му дава пари назаем.

— С една дума, не току-така вие сте най-големият хитрец в цялата област.

— Вие ме ласкаете.

— Аз?

— Да, вие.

— Как?

— Аз казвам, че нямам никакво влияние, а вие твърдите обратното.

— И така, какво става с мястото ми?

— С мястото ви?…

— Ще го получа или не?

— Ще го получите.

— Но кога?

— Когато поискате.

— Де е грамотата?

— В джоба ми.

— Как! В джоба ви?

— Да.

Маликорн се усмихна лукаво и действително извади от джоба си грамота, която Монтале грабна като плячка и прочете жадно.

Докато четеше, лицето й се проясняваше.

— Маликорн — извика тя, като свърши четенето, — наистина вие сте добър човек.

— Защо, госпожице?

— Защото бихте могли да ме накарате да си заплатя мястото на придворна госпожица, но не го направихте.

И тя се засмя високо, като мислеше да смути писаря. Но Маликорн издържа храбро нападението.

— Не ви разбирам — каза той. Тоя път се смути Монтале.

— Аз ви открих чувствата си — продължи Маликорн. — Вие ми казахте три пъти със смях, че не ме обичате; веднъж ме целунахте без смях, това е всичко, което ми трябва.

— Всичко ли? — рече гордата кокетка Монтале с тон, в който проличаваше накърнена гордост.

— Абсолютно всичко, госпожице — отговори Маликорн.

— А!

Това възклицание изразяваше повече гняв, отколкото благодарност, която младият човек можеше да очаква.

Той поклати спокойно глава.

— Слушайте, Монтале — продължи младият човек, без да се грижи дали ще й се хареса свойското му обръщение, или не, — да не спорим за това.

— Защо?

— Защото от една година насам, откак ви познавам, вие щяхте да ме изпъдите двадесет пъти, ако не ви се харесвах.

— Наистина! А по какъв повод бих ви изпъдила.

— Защото бях достатъчно дързък.

— О, което си е вярно, вярно си е!

— Виждате добре, че сте принудена да си признаете.

— Господин Маликорн!

— Да не се караме; и така, ако ме задържахте, това не е без причина.

— Но не е, защото ви обичам! — извика Монтале.

— Съгласен съм. Ще кажа нещо повече: в тоя миг, сигурен съм, не можете да ме търпите.

— О, вие не сте казвали никога по-голяма истина!

— Добре, а аз ви мразя.

— А, ще си взема бележка от това.

— Вземете си. Вие намирате, че съм груб и глупав; а аз намирам, че гласът ви е креслив, а лицето изкривено от гняв. В тоя миг вие ще се хвърлите по-скоро от прозореца, отколкото да ми позволите да целуна крайчето на пръста ви; а аз ще скоча по-скоро от покрива, отколкото да се допра до края на роклята ви. Но след пет минути вие ще ме обичате, а аз ще ви обожавам. О, така е.

— Съмнявам се.

— А аз се кълна в това.

— Самомнителен глупак!

— А после и това не е истинската причина; вие имате нужда от мене, и аз имам нужда от вас. Когато ви е приятно да бъдете весела, аз ви разсмивам; когато ми подобава да бъда влюбен, аз ви гледам. Аз ви дадох място на придворна дама, което желаехте; вие ще направите сега всичко, което пожелая.

— Аз?

— Вие! Но в тоя миг, мила ми Ор, заявявам ви, че не желая абсолютно нищо; и така, бъдете спокойна.

— Вие сте отвратителен човек, Маликорн; аз щях да се радвам на мястото, а вие ми отнемате цялата радост.

— Е, има още време за това; ще се радвате, когато си ида.

— Идете си тогава…

— Добре; но преди това ще ви дам един съвет…

— Какъв?

— Развеселете се; когато се мусите, ставате грозна.

— Грубиян!

— Хайде, щом започнахме, нека си кажем истината.

— О, Маликорн! О, лошо сърце!

— О, Монтале! О, неблагодарнице!

И младият човек се облакъти на прозореца.

Монтале взе една книга и я разтвори.

Маликорн се изправи, почисти с ръкава шапката си и оправи черната си дреха.

Като се преструваше, че чете, Монтале го гледаше с крайчето на окото.

— Добре! — извика тя ядосано. — Ето че взема почтителен вид. Значи ще се муси цяла седмица.

— Две, госпожице — каза Маликорн и се поклони. Монтале замахна към него със свит юмрук.

— Чудовище! — рече тя. — О, ако бях мъж!

— Какво щяхте да направите с мене?

— Щях да те удуша!

— Аха, много добре — каза Маликорн. — Струва ми се, че започвам да желая едно нещо.

— И какво желаете, господин демоне? Да си погубя душата, като се гневя?

Маликорн въртеше почтително шапката си в ръце; но изведнъж той я изпусна, сграбчи младото момиче за раменете, привлече го към гърдите си и притисна към устните му две устни, много горещи за човек, който искаше да изглежда равнодушен.

Ор поиска да извика, но целувката задуши вика й. Раздразнено и разсърдено, младото момиче отблъсна Маликорн към стената.

— Добре — философски каза Маликорн, — сега ще бъдат шест седмици. Сбогом, госпожице! Приемете моите най-смирени почитания.

И направи три крачки към изхода.

— Не, не, няма да си отидете! — извика Монтале, като тупна с крак. — Останете! Заповядвам ви!

— Заповядвате?

— Да, не съм ли ваша господарка?

— Не ще и дума: господарка на ума и на душата ми.

— Хубава собственост, няма що! Душа — глупава, а ум — сух.

— Внимавайте, Монтале, познавам ви — каза Маликорн; — вие ще се влюбите във вашия слуга.

— Е да, да — рече тя, като увисна на шията му по-скоро с детско безгрижие, отколкото със страстно отдаване. — Да, да, защото трябва да ви поблагодаря най-после.

— За какво?

— За мястото на придворна дама. Нали в него е цялото мое бъдеще?

— И моето. Монтале го погледна.

— Колко е ужасно — каза тя, — че не може никога да се отгатне дали говорите сериозно.

— Напълно сериозно; аз отивах в Париж, вие отивате там, ние отиваме в столицата.

— Значи само за това ми помогнахте, егоист такъв?

— Какво да се прави, Ор, не мога без вас.

— Е добре, всъщност и аз не мога без вас; а все пак трябва да си признаем, че сте много лош човек.

— Ор, мила ми Ор, внимавайте; ако се заловите пак с оскърбленията, вие знаете как те ми действуват и аз ще ви обожавам.

И Маликорн привлече отново младото момиче към себе си.

В същия мит по стълбата се чуха стъпки.

Младите хора стоеха съвсем близко един до друг и влезлият щеше да види, че те се прегръщат, ако Монтале не беше отблъснала силно Маликорн, който отлетя към вратата и удари гърба си в нея точно когато тя се отваряше.

Чу се силен вик, последван от оскърбителни думи.

Това беше госпожа дьо Сен Реми: нещастният Маликорн я притисна с вратата, която тя беше полуотворила.

— Пак тоя безделник! — извика старата дама. — Все кисне тук!

— Ах, госпожо — почтително отговори Маликорн, — цяла седмица не съм идвал тук.