Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 31 гласа)

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
Vicomte de Bragelonne Gravure1.jpg
Автор Александър Дюма - баща
Първо издание 1847–1850 г.
Флаг на Франция Франция
Оригинален език френски
Жанрове Историческа
Приключенска
Вид роман
Поредица Тримата мускетари
Предходна Двадесет години по-късно
Следваща няма

"Виконт дьо Бражелон" (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание "Векът", а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

III
СВИЖДАНЕТО

Раул се приближи до младото момиче, което го викаше така.

— А конят ми, госпожице? — попита той.

— Това не е затруднение! Ей тук, в първия двор, има навес; вържете там коня си и се върнете бързо.

— Слушам, госпожице.

Раул свърши това за няколко минути и се върна при малката вратичка, където в тъмнината видя отново тайнствената си водачка. Тя го чакаше на първите стъпала на една извита стълба:

— Ще бъдете ли достатъчно храбър да ме последвате, господин странствуващ рицарю? — попита младото момиче със смях, като видя мигновеното колебание на Раул.

Вместо отговор той се спусна след него нагоре по тъмната стълба. Така те минаха три етажа, момичето напред, той след него. И всеки път, когато търсеше перилата, той допираше ръце до копринената рокля, която шумолеше по двете страни на стълбата. Когато Раул се спъваше, водачката му викаше едно строго „шт!“ и му подаваше мека, парфюмирана ръчичка.

— Така може да се изкачи човек до кулата на замъка, без да усети умора — каза Раул.

— Това значи, господине, че сте много заинтригуван, много уморен и много неспокоен; но успокоите се, пристигнахме вече.

Младото момиче бутна една врата и на стълбата веднага нахлу поток светлина; на площадката можеше да се види Раул, които се държеше за перилата.

Чернокосото момиче мина напред, той го последва. То влезе в една стая; Раул влезе след него.

Паднал в клопката, той чу силен вик, обърна се и на две крачки от себе си видя младата руса хубавица със сини очи и бели рамене, която го позна и го нарече Раул. Тя стоеше със скръстени ръце и затворени очи.

Той видя и отгатна в израза на очите й толкова любов, толкова щастие, че падна пред нея на колене насред стаята и прошепна от своя страна името й: Луиз!

— Ах, Монтале, Монтале! — въздъхна тя. — Голям грях е да се лъже така.

— Аз! Аз ли съм ви излъгала?

— Да, вие ми казахте, че ще отидете да узнаете какво става долу, а вместо това доведохте господина тук.

— Налагаше се. Иначе как щеше да получи писмото, което му писахте?

И Монтале посочи с пръст писмото, което беше още на масата. Раул се спусна да го вземе; но Луиз, макар и с явна класическа нерешителност, още по-бързо протегна ръка да го спре.

Раул срещна тая съвсем топла и съвсем разтреперана ръка, улови я и с такава почит я приближи до устните си, сякаш сложи на нея не целувка, а по-скоро полъх.

През това време госпожица дьо Монтале взе писмото, сгъна го грижливо на три, както правят жените, и го мушна в пазвата си.

— Не се страхувайте, Луиз — каза тя, — господинът няма да го вземе оттук, както покойният крал Луи XI не вземаше писъмцата от пазвата на госпожица дьо Отфор.

Раул се изчерви, като видя усмивката на двете млади момичета, и не забеляза, че ръката на Луиз беше останала в ръцете му.

— Така — рече Монтале, — вие ми простихте, Луиз, задето ви доведох господина; вие, господине, не ми се сърдите вече, задето ме последвахте, за да видите госпожицата. Значи сега, когато мирът е сключен, да поприказваме като стари приятели. Луиз, представете ме на господин дьо Бражелон.

— Господин виконт — каза Луиз със сериозната си грация и невинната си усмивка, — имам чест да ви представя госпожица Ор дьо Монтале, почетна госпожица на нейно кралско височество и освен това моя приятелка, моя най-добра приятелка.

Раул се поклони церемониално.

— А мене, Луиз, няма ли да ме представите също така на госпожицата?

— О! тя ви знае! Тя знае всичко!

Тия простодушни думи накараха Монтале да се засмее, а Раул — да въздъхне от щастие. Той си ги обясни така: тя знае цялата ни любов.

— Сега церемониите се свършиха, господин виконт — каза Монтале. — Ето едно кресло и ни кажете по-скоро каква новина ни донесохте тъй бързо?

— Госпожице, това не е вече тайна. Кралят, на път за Поатие, ще се спре в Блоа, за да посети негово кралско височество.

— Кралят ще бъде тук! — извика Монтале, като плесна ръце. — Ние ще видим двора! Разбирате ли, Луиз? Истинския парижки двор! О, боже мои! Но кога, господине?

— Може би довечера, госпожице; а утре сигурно. Монтале махна с ръка в знак на досада.

— Няма време да се пременим! Няма време да си приготвим рокля! Тук ние сме изостанали от модата като полякини! Ще приличаме на портретите от времето на Анри IV!… Ах, господине, лоша новина ни донесохте!

— Госпожици, все пак вие ще бъдете хубави.

— Това е блудкаво!… Все пак ние ще бъдем хубави, да, защото природата ни е създала сносни; но ще бъдем смешни, защото модата ни забрави… Уви, смешни! Аз ще се покажа смешна!…

— На кого? — запита Луиз простодушно.

— На кого? Вие сте чудна, мила моя!… Може ли да ми се задава такъв въпрос?… На кого?… На всички… На придворните кавалери, на големците, на краля…

— Извинете, мила ми приятелко, но ако тук всички са свикнали да ни виждат такива, каквито сме…

— Съгласна съм; но това ще се промени и ние ще бъдем смешни дори за Блоа; защото всички ще видят парижките моди и ще разберат, че сме облечени като провинциалистки! Това е просто за отчайваме!

— Утешете се, госпожице.

— Стига! Впрочем толкова по-зле за тия, на които няма да бъда по вкуса! — заяви Монтале философски.

— Тия хора биха били без вкус — възрази Раул, верен на системата си да прави непрекъснато комплименти.

— Благодаря, господин виконт. Значи вие казвате, че кралят пристига в Блоа?

— С целия двор.

— И с госпожици Манчини?

— Не, без тях.

— Но кралят, разправят, не може да се раздели с госпожица Мария?

— Но ще трябва да мине без нея, госпожице. Господин кардиналът иска това. Той изпраща племенничките си в Бруаж.

— Какъв лицемер!

— Шт! — каза Луиз, като сложи пръст на розовите си устни.

— Е, тук никои не може да ме чуе! Аз казвам, че старият Мазарино Мазарини е лицемер, които гори от желание да направи племенницата си френска кралица.

— О, не, госпожице! Напротив, господин кардиналът иска кралят да се ожени, за нейно величество инфантката Мария Тереза.

Монтале погледна Раул право в лицето.

— Нима вие, парижаните, вярвате на такива басни? — попита тя. — Ние тук, в Блоа, не сме тъй лековерни.

— Госпожице, ако кралят преминава през Поатие и тръгва за Испания, ако условията на сватбения договор са утвърдени от дон Луис де Харо и негово високопреосвещенство, вие разбирате, че това не са вече детски игри.

— Хайде де! Но нали кралят е все пак крал?

— Без съмнение, госпожице, но и кардиналът е все пак кардинал.

— Значи кралят не е човек? Значи той не обича Мария дьо Манчини?

— Той я обожава.

— Е, тогава ще се ожени за нея. Ние ще започнем воина с Испания. Господин Мазарини ще пръсне няколко милиона от тия, които е сложил настрана. Нашите благородници ще извършат чудеса от храброст срещу гордите кастилци и мнозина от тях ще се завърнат с лаврови венци, а ние ще ги увенчаем с мирта. Ето как разбирам аз политиката.

— Монтале, вие сте луда! — каза Луиз. — Всяка крайност ви привлича, както светлината привлича пеперудите.

— А вие, Луиз, сте толкова разумна, че никога няма да обичате.

— О — прошепна Луиз с нежен укор, — но разберете, Монтале!… Кралицата майка, желае да ожени сина си за инфантката. Нима кралят може да не се подчини на майка си? Нима такъв крал като него може да даде лош пример? Когато родителите забраняват да се люби, трябва да се изгони любовта!

И Луиз въздъхна. Раул наведе смутено очи. Монтале се засмя.

— Аз нямам родители — каза тя.

— Вие имате навярно известие за здравето на господин граф дьо Ла Фер — рече Луиз след тая въздишка, която красноречиво разкри толкова скръб.

— Не, госпожице — отговори Раул, — още не съм ходил у баща ми; но аз отивах при него, когато госпожица дьо Монтале благоволи да ме спре. Надявам се, че господин графът е добре… Вие не сте чули нищо лошо за него, нали?

— Нищо, господин Раул, нищо, слава богу!

Тук настъпи мълчание. През това време двете души, които криеха една и съща мисъл, се разбраха отлично, дори без помощта на поглед.

— О, у боже мои! — изведнъж извика Монтале. — Някои се изкачва!…

— Кси ли може да бъде? — запита Луиз и стана, обзета от силно безпокойство.

— Госпожици, аз ви затруднявам много! О, колко бях неблагоразумен! — промърмори Раул силно развълнуван.

— Тежки стъпки са — каза Луиз.

— Ах, ако е господин Маликорн, няма за какво да се безпокоим — прибави Монтале.

Луиз и Раул се спогледаха, сякаш се питаха: „Кси е тоя господин Маликорн?“

— Не се безпокоите — продължи Монтале, — той не е ревнив.

— Но, госпожице… — започна Раул.

— Разбирам… Той умее също да пази тайна като мене.

— Боже мои! — извика Луиз, която беше допряла ухо до открехнатата врата. — Това са стъпките на майка ми!

— Госпожа дьо Сент Реми! Де да се скрия? — попита Раул, като се улови за роклята на Монтале.

Монтале се пообърка.

— Да — каза тя, — да, и аз познавам тропането на обувките й. Това е нашата отлична майка!… Господин виконт, много е жалко, че прозорецът гледа към паваж и до земята има петдесет стъпки.

Раул погледна смутено балкона. Луиз го улови за ръката и го задържа.

— Хайде де, да не съм полудяла? — извика Монтале. — Нали имам шкаф с парадни рокли? Той като че ли е направен точно за това.

Беше вече време за криене. Госпожа дьо Сен Реми се изкачваше по-бързо от обикновеното. Тя пристигна на площадката точно в момента, когато Монтале затвори шкафа и облегна тялото си на вратичката му.

— А! — извика госпожа дьо Сен Реми. — Тук ли сте, Луиз?

— Да, госпожо — отговори тя и побледня повече, отколкото ако я бяха изобличили в голямо престъпление.

— Добре, добре!

— Седнете, госпожо — каза Монтале, като предложи кресло на госпожа дьо Сен Реми и го постави така, че тя да бъде с гръб към шкафа.

— Благодаря, госпожице Ор, благодаря. Елате бързо, дъще моя, да вървим.

— Къде искате да вървя, госпожо?

— Но в къщи. Нали трябва да се приготви тоалетът ви?

— Какво има? — попита Монтале, като се престори на учудена, защото се страхуваше да не би Луиз да извърши някоя глупост.

— Значи вие не знаете новината? — попита госпожа дьо Сен Реми.

— Каква новина могат да научат две момичета в тоя гълъбарник, госпожо?

— Как!… Никого ли не сте видели?…

— Госпожо, вие говорите със загадки и ни карате да умираме от нетърпение! — извика Монтале, която не знаеше вече на кой господ да служи, като виждаше, че Луиз бледнее все повече и повече.

Най-сетне тя улови един красноречив поглед на другарката си, един от тия погледи, които биха накарали да се досети дори стена. Луиз сочеше на приятелката си шапката, злополучната шапка на Раул, която стоеше важно на масата.

Монтале се спусна към шапката, грабна я с лявата си ръка, прехвърли я зад гърба си в дясната и я скри, без да престава да говори.

— И така — продължи госпожа дьо Сен Реми, — дойде един куриер и съобщи за скорошното пристигаме на краля. Е, госпожици, трябва да се наконтите!

— Бързо — извика Монтале, — бързо, Луиз! Последвайте госпожа майка ви и ме оставете да премеря парадната си рокля.

Луиз стана. Майка й я улови за ръката и я изведе на стълбата.

— Елате! — каза тя. И прибави тихо:

— Когато ви забранявам да идвате у Монтале, защо идвате у нея?

— Госпожо, тя ми е приятелка. Впрочем аз току-що влязох.

— И никого ли не скриха пред вас?

— Госпожо!

— Видях една мъжка шапка… Сигурно е шапката на оня обесник, на оня нехранимайко!…

— Госпожо! — извика Луиз.

— На оня безделник Маликорн!… Една почетна госпожица приема такъв човек!… Пфу!

И гласовете замряха надолу по стълбата.

Монтале не изпусна нито дума от тоя разговор, защото ехото й го предаваше като през фуния.

Тя вдигна рамене и като видя. Раул, които беше излязъл от скривалището си и също бе чул всичко, прибави:

— Клета Монтале! Жертва на приятелството!… Клети Маликорн! Жертва на любовта!

Тя спря поглед върху трагикомичното лице на Раул, които съжаляваше, че за един ден е узнал толкова тайни.

— О, госпожице — каза той, — как да ви благодаря за вашата любезност?

— Някои ден ще си уредим сметките — отговори тя. — А сега изчезвайте, господин дьо Бражелон, защото госпожа дьо Сен Реми е много строга и може да извърши тук обиск, които ще бъде неприятен за всички ни! Сбогом!…

— Но Луиз… как да узная?…

— Вървете! Вървете! Крал Луи XI[1] е знаел какво върши, когато е изнамерил пощата.

— Уви! — рече Раул.

— А после нали аз съм тук? А аз струвам повече от всички кралски пощи! По-скоро на коня си! Госпожа дьо Сен Реми не трябва да ви завари тук, ако се качи пак, за да ми чете проповед.

— Тя ще каже на баща ми, нали? — прошепна Раул.

— И ще ви се карат! Ах, виконте, ясно се вижда, че идвате от двора: страхлив сте като краля. Пусто да остане, в Блоа ние минаваме често без съгласието на таткото! Попитайте Маликорн.

При тия думи младата лудетина улови Раул за раменете и го избута през вратата. Той слезе внимателно по стълбата, намери коня си, скочи на него и препусна така, като че ли го преследваха осемте гвардейци на негово височество.

Бележки

[1] Луи XI — френски крал (1461–1483), които възстановил пощата — древен институт на Римската империя. — Б. пр.