Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 31 гласа)

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
Vicomte de Bragelonne Gravure1.jpg
Автор Александър Дюма - баща
Първо издание 1847–1850 г.
Флаг на Франция Франция
Оригинален език френски
Жанрове Историческа
Приключенска
Вид роман
Поредица Тримата мускетари
Предходна Двадесет години по-късно
Следваща няма

"Виконт дьо Бражелон" (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание "Векът", а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

LXXXVIII
КАКВО МИСЛЕШЕ КАВАЛЕРЪТ ДЬО ЛОРЕН ЗА НЕЙНО ВИСОЧЕСТВО

Нищо не наруши вече спокойствието по пътя.

Под предлог, който не вдигна голям шум, господин дьо Вард замина напред.

Той отведе Маникан, равномерният и мечтателен характер на който уравновесяваше раздразнителността му.

За забелязване е, че свадливите и неспокойни хора обичат да се сближават със свенливи и плахи характери, сякаш в противоположността едни търсят успокоение на своята буйност, а други — защита срещу собствената си слабост.

Бъкингам и Бражелон съобщиха на дьо Гиш за приятелството си; сега те тримата възхваляваха неуморно принцесата.

Само че благодарение на Бражелон тоя концерт се изпълняваше от трио, а не се състоеше от солови номера, към които по-преди се бяха пристрастили дьо Гиш и съперникът му.

Тая хармония се харесваше много на кралицата-майка; може би тя не беше толкова по вкуса на младата принцеса, която кокетничеше като дявол и която, без да се страхува за гласа си, обичаше опасните положения.

Действително принцесата имаше смело и дръзко сърце, едно от тия, които обичат да вървят по края на пропастта, които се стремят към острието, като жадуват до известна степен за рани.

И тъй погледите, усмивките, тоалетите й — неизчерпаеми снаряди — валяха върху тримата млади хора, засипваха ги; и от тоя бездънен арсенал излизаха също така нежни погледи, позволение за целуване на ръка и хиляди други наслади, които на разстояние погубваха благородниците от свитата, гражданите и представителите на градовете, през които минаваха, пажовете, народа, лакеите: това беше поголовно унищожаване( общо опустошение.

Когато пристигна в Париж, нейно височество беше придобила вече по пътя хиляди обожатели и водеше със себе си половин дузина умопобъркани и двама съвсем луди.

Само Раул пристигна в столицата студен и недоверчив: той беше видял цялата омая на тази жена, но сърцето му беше, изпълнено с друга любов и там нямаше свободно място за нова стрела.

По пътя той приказваше понякога с английската кралица за опияняващия чар, който разпространяваше принцесата около себе си, и майката, добила опит от толкова нещастия и разочарования, му отговаряше:

— Анриет би станала знаменита жена дори ако се беше родила не на трона, а в неизвестна среда, защото има голяма фантазия, прищевен характер и силна воля.

Дьо Вард и Маникан, разузнавачи и куриери, бяха съобщили за пристигането на принцесата. В Нантер пред шествието се появи блестящ ескорт от конници и карети.

Това беше негово височество, следван от кавалера дьо Лорен и от любимците си, след които вървеше част от кралската гвардия. Принцът идваше да посрещне годеницата си.

В Сен Жермен принцесата и майка й се преместиха от пътния екипаж, възтежък и позагубил блясъка си от пътуването, в изящна и разкошна карета, карана от шест коня с бяла позлатена амуниция.

В тая своеобразна каляска, сякаш на трон под сенник от извезана коприна с дълги ресни, седеше младата И хубава принцеса, върху сияещото лице на която падаха розови отблясъци, особено прекрасни на седефената и кожа.

Като се приближи до тоя екипаж, негово височество остана поразен от хубостта на годеницата си; той изказа възхищението си с такива изрази, че кавалерът Дьо Лорен, който стоеше в групата придворни, вдигна рамене, а граф дьо Гиш и Бъкингам почувствуваха остра болка в сърцето.

След като се поднесоха почитанията и се изпълни церемониалът, увеличилото се шествие потегли по-бавно по пътя за Париж.

Непознатите бяха представени, бегло на негово височество. Херцог Бъкингам беше посочен заедно с другите английски благородници.

Негово височество не обърна голямо внимание на никого.

Но като видя по пътя, че херцогът язди упорито край вратичките на каретата, той запита неразделния си дьо Лорен:

— Кой е тоя господин?

— Преди малко го представиха на ваше височество — отговори кавалерът дьо Лорен. — Това е хубавият херцог Бъкингам.

— Ах, да, наистина.

— Кавалерът на нейно височество — прибави любимецът с такъв вид и такъв тон, каквито само завистниците могат да придават на най-простите изрази.

— Какво искаш да кажеш? — попита принцът, без да спира коня си.

— Казах: кавалерът.

— Значи при нейно височество е назначен кавалер за придружаване?

— Ех, струва ми се, че виждате това като мене; погледнете само как се смеят и шегуват двамата.

— Тримата.

— Как, тримата?

— Без съмнение; ти виждаш, че дьо Гиш участвува в разговора им.

— Разбира се!… Да, виждам… Но какво доказва това?… Че нейно височество има двама кавалери, а не един.

— Ти отравяш всичко, усойнице.

— Нищо не отравям… Ах, монсеньор, какъв своенравен характер имате! Хората от името на Франция приемат най-радушно бъдещата ви съпруга, а вие сте недоволен.

Херцог д’Орлеан се страхуваше от сатиричните забележки на дьо Лорен, когато виждаше, че любимецът му има настроение да се подиграва.

Той пресече тия забележки.

— Принцесата е хубава — забеляза той небрежно, сякаш ставаше дума за чужда жена.

— Да — отговори кавалерът със същия тон.

— Ти каза това „да“ като „не“. А, струва ми се, че тя има много хубави черни очи.

— Малки.

— Наистина, но блестящи. Има хубава фигура.

— Е, фигурата не е блестяща, монсеньор.

— Не отричам. Видът е благороден.

— Но лицето е мършаво.

— Зъбите ми се струват възхитителни.

— Лесно се виждат. Слава богу, устата е достатъчно голяма! Положително, монсеньор, не бях прав: вие сте по-хубав от жена си.

— А намираш ли, че съм по-хубав и от тоя Бъкингам?

— О, да, и той чувствува това; погледнете, той се мъчи с удвоена жар да ухажва нейно височество, за да не го затъмните.

Негово височество направи нетърпеливо движение; но като видя тържествуваща усмивка върху устните на кавалера, той сдържа спусналия се напред кон и го накара да върви равен ход.

— Впрочем — каза той — защо ще се занимавам с братовчедката ми? Нима не я познавам? Нима не съм се възпитавал заедно с нея? Нима не съм я виждал като дете в Лувър?

— Ах, извинете, ваше височество, в нея е станала промяна — забеляза кавалерът. — По онова време, за което говорите, тя не беше толкова блестяща и главно не толкова горда. Помните ли оная вечер, монсеньор, когато кралят не пожела да танцува с нея, защото я намираше грозна и лошо облечена?

При тия думи херцог д’Орлеан се намръщи. Действително не беше много ласкателно за него да се жени за принцеса, която кралят беше пренебрегнал на младини.

Може би той щеше да отговори на любимеца си, но в тоя миг дьо Гиш остави каретата, за да се приближи до принца.

Графът следеше отдалече негово височество и любимеца му и напрягаше слуха си, като се мъчеше да отгатне думите, които те си разменяха.

От коварство ли, или от безсрамие дьо Лорен не сметна за нужно да се прикрива.

— Графе — рече той, — вие имате добър вкус.

— Благодаря за комплимента — отговори дьо Гиш. — Но по какъв повод ми казвате това?

— Ех, попитайте негово височество.

— Аз намирам — отговори принцът, — че това е вярно и че дьо Гиш знае добре за какъв съвършен кавалер го смятам.

— Щом това се установи, аз продължавам, графе — рече дьо Лорен. — Вие сте край нейно височество от една седмица, нали?

— Разбира се — отвърна дьо Гиш, като се изчерви неволно.

— Е добре, кажете ни откровено какво мислите за нея.

— За нея?

— Да, за външността й, за ума и, изобщо за нея. Смаян от тоя въпрос, дьо Гиш не можа да отговори веднага.

— Хайде, хайде, дьо Гиш — със смях продължи дьо Лорен, — кажи какво мислиш, бъди откровен: негово височество заповядва.

— Да, да бъди откровен — каза принцът.

Дьо Гиш промърмори няколко неразбираеми думи.

— Зная добре, че това е много деликатен въпрос — продължи негово височество. — Но ти знаеш, че на мене може да се каже всичко. Как я намираш?

За да скрие това, което ставаше в него, дьо Гиш прибягна до единствената защита на изненадан човек: излъга.

— Аз не намирам нейно височество нито за хубава, нито за нехубава — отговори той. — Но по-скоро е хубава, отколкото нехубава.

— Ех, драги графе — извика дьо Лорен, — и това казвате вие, който се възхищавахте толкова от портрета й!

Дьо Гиш се изчерви до ушите. За щастие малко буйният му кон се хвърли настрана и му помогна да скрие тая червенина.

— Портретът? — попита той, като се върна на предишното си място. — Какъв портрет?

Дьо Лорен не сваляше поглед от него.

— Да, портретът. Нима миниатюрата не прилича на нея?

— Не зная. Забравих тоя портрет; изличил се е от ума ми.

— А при това той ви направи силно впечатление — забеляза дьо Лорен.

— Възможно е.

— Умна ли е поне? — попита принцът.

— Както изглежда, да, монсеньор.

— А херцог Бъкингам умен ли е? — запита дьо Лорен.

— Не зная.

— Аз смятам, че е умен — каза дьо Лорен, — защото кара нейно височество да се смее и защото тя, изглежда, приказва с него с голямо удоволствие, а това не е присъщо на една умна жена, когато се намира в компанията на глупак.

— Тогава той е умен — простодушно отговори дьо Гиш, на помощ на когото се появи внезапно Раул, като го видя с опасен събеседник.

Дьо Бражелон заговори с дьо Лорен и по такъв начин го накара да промени темата на разговора.

Влизането стана блестящо и весело. Като желаеше да почете брат си, кралят беше заповядал да го посрещнат великолепно. Нейно височество и майка й отседнаха в Лувър, в същия Лувър, където през време на изгнанието те страдаха толкова от забравата, бедността и лишенията.

Негостоприемният дворец за нещастната дъщеря на Анри IV, голите стени, продънените паркети, покритите с паяжини тавани, грамадните камини с нащърбен мрамор, студените огнища, едва затопляни от милостинята на парламента — всичко се беше променило.

Великолепни тапети, дебели килими, блестящи плочи на пода, свежи картини в широки златни рамки; навсякъде канделабри, огледала, разкошни мебели; навсякъде гвардейци с горд вид, с развяващи се пера, цяла тълпа от лакеи и придворни в предните стаи и по стълбите — ето какво ги посрещна сега.

В дворовете, където едно време никнеше трева, сякаш неблагодарникът Мазарини желаеше да докаже на парижаните, че самотата и безредието заедно с немотията и отчаянието трябва да бъдат свита на падналите монархии, повтаряме, в дворовете грамадни, неми, пусти, сега яздеха конници и изпод копитата на конете им, стъпващи по блестящия паваж, изскачаха хиляди искри.

Млади и хубави жени в карети чакаха, за да й се поклонят при минаването, дъщерята на тая дъщеря на Франция, която през време на вдовството и изгнанието си, не намираше понякога една цепеница за огнището си, едно късче хляб за масата си, която презираха дори най-незначителните слуги в замъка.

Ето защо кралицата Анриет се върна в Лувър със сърце, в което имаше повече скръб и горчиви спомени, отколкото имаше тържество и радост в сърцето на дъщеря й, лекомислена и непостоянна.

Тя знаеше, че блестящият Прием се отнасяше за щастливата майка на крал, възстановен на втория трон в Европа, докато лошият прием се отнасяше за нея, дъщерята на Анри IV, наказана, задето е била нещастна. След като принцесата и кралицата бяха настанени, след като те си поотпочинаха, хората, които се бяха съвзели също от умората, се върнаха към предишните си навици и предишните си занимания.

Бражелон отиде да се види с баща си. Атос беше заминал отново за Блоа. Той поиска да се види с господин д’Артанян. Но мускетарят, зает с организирането на нова кралска гвардия, беше станал неуловим. Бражелон се обърна към дьо Гиш. Но графът се съвещаваше с шивачите си и с Маникан и това поглъщаше целия му ден. Още по-лошо беше с херцог Бъкингам. Младият англичанин купуваше коне след коне, диаманти след диаманти. Той завладя всички парижки бродировачки, бижутери и шивачи. Между него и дьо Гиш се водеше повече или по-малко учтив двубой, за щастливия изход на който херцогът искаше да похарчи един милион, докато маршал дьо Грамон беше дал само шестдесет хиляди ливри на дьо Гиш. Бъкингам се смееше и харчеше милиона си.

Дьо Гиш въздишаше и би си скубал косите без съветите на дьо Вард.

— Един милион! — всеки ден повтаряше графът. — Аз ще претърпя неуспех. Защо господин маршалът не нека да ми даде предварително моята част от наследството.

— Защото ще я разпилееш — казваше му Раул.

— Е, не му ли е все едно! Ако трябва да умра от това, ще умра. Тогава няма да имам вече нужда от нищо.

— Но защо трябва да умираш? — попита го Раул.

— Не искам да бъда победен в елегантността от един англичанин.

— Драги ми графе — каза Маникан тогава, — елегантността не е скъпо нещо, а е само мъчно постижимо.

— Да, но мъчно постижимите неща струват много скъпо, а аз имам само шестдесет хиляди ливри.

— Ей богу — каза дьо Вард, — какъв си чуден! Харчи колкото Бъкингам; разликата е само деветстотин и четиридесет хиляди ливри.

— Отде да ги взема?

— Направи дългове.

— Вече направих.

— Това е още едно основание.

Тия съвети подействуваха толкова на дьо Гиш, че той почна да върши лудости, докато Бъкингам просто харчеше.

Слухът за тия разточителства караше да цъфтят лицата на всички парижки търговци и от двореца на Бъкингам до двореца на Грамон бълнуваха за чудеса.

През това време нейно височество си почиваше, а Бражелон пишеше писма на госпожица дьо Ла Валиер.

Четири писма бяха излезли вече от перото му, без да се получи нито един отговор; най-после в същата сутрин на сватбената церемония, която трябваше да се състои в черквата на Пале Роял, Раул седеше, като довършваше тоалета си, когато слугата му доложи:

— Господин дьо Маликорн.

„Какво съм му потрябвал на тоя Маликорн?“ — помисли си Раул.

— Нека почака — каза той.

— Господинът пристига от Блоа — прибави слугата.

— А, нека влезе! — извика Раул живо.

Маликорн влезе, сияещ като звезда и с великолепна шпага.

Той се поклони грациозно и каза:

— Господин дьо Бражелон, нося ви хиляди поздрави от една дама.

Раул се изчерви.

— От една дама — повтори той, — от една дама от Блоа?

— Да, господине, от госпожица дьо Монтале.

— А, благодаря, господине, сега ви познах — рече Раул. — А какво желае от мене госпожица дьо Монтале?

Маликорн извади от джоба си четири писма и ги подаде на Раул.

— Моите писма! Възможно ли е? — каза Раул, като побледня. — Моите писма, и неразпечатани!

— Господине, тия писма не завариха в Блоа лицето, до което ги бяхте адресирали; връщат ви ги.

— Госпожица дьо Ла Валиер е заминала от Блоа? — извика Раул.

— Да, преди една седмица.

— А де е сега?

— Навярно е в Париж, господине.

— Но как са узнали, че тия писма са от мене?

— Госпожица дьо Монтале позна почерка и печата ви — отвърна Маликорн.

Раул почервеня и се усмихна.

— Това е много мило от страна на госпожица Ор — каза той, — тя е като по-преди добра и очарователна.

— Да, господине.

— Тя би трябвало да ми даде точни сведения за госпожица дьо Ла Валиер. Мъчно бих могъл да я намеря в тоя грамаден Париж.

Маликорн извади друг плик от джоба си.

— Може би — рече той — в това писмо ще намерите онова, което желаете да знаете.

Раул счупи бързо печата. Почеркът беше на госпожица Ор. Ето какво съдържаше писмото:

„Париж, Пале Роял, денят на брачния обряд“.

— Какво значи това? — обърна се Раул към Маликорн. — Знаете ли, господине?

— Да, господин виконте.

— За бога, кажете ми тогава!

— Не мога, господине.

— Защо?

— Защото госпожица Ор ми забрани да кажа това. Раул погледна тоя особен човек и не каза нищо.

— Поне — продължи той — приятно или неприятно ще бъде за мене?

— Ще видите.

— Вие пазите строго тайните си.

— Господине, една добрина.

— В замяна на тая, която ми отказвате?

— Именно.

— Говорете.

— Имам най-силно желание да видя сватбената церемония, а нямам входна карта, макар че направих всичко, за да си набавя. Бихте ли могли да ме въведете?

— Разбира се.

— Услужете ми, господин виконте, много ви се моля.

— На драго сърце, господине; елате с мене.

— Ваш покорен слуга, господине.

— Аз смятах, че сте приятел на господин дьо Маникан, а?

— Да, господине. Но тая сутрин, като гледах как се облича, аз катурнах едно шишенце с лак върху новия му костюм и той се нахвърли върху мене с шпага в ръка тъй разпалено, че се видях принуден да бягам. Щеше да ме убие. Ето защо не му поисках карта.

— Ясно — каза Раул. — Зная, че Маникан е способен да убие човека, който е имал нещастието да извърши такова престъпление пред очите му; но аз ще поправя злото по отношение на вас; ей сега ще си сложа мантията и с удоволствие ще ви стана спътник и водач.