Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 31 гласа)

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
Vicomte de Bragelonne Gravure1.jpg
Автор Александър Дюма - баща
Първо издание 1847–1850 г.
Флаг на Франция Франция
Оригинален език френски
Жанрове Историческа
Приключенска
Вид роман
Поредица Тримата мускетари
Предходна Двадесет години по-късно
Следваща няма

"Виконт дьо Бражелон" (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание "Векът", а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

XXII
Д’АРТАНЯН ПЪТУВА ПО РАБОТИТЕ НА ТЪРГОВСКАТА КЪЩА ПЛАНШЕ И СЪДРУЖИЕ

Странноприемницата „Великият монарх“ се намираше в една малка улица, успоредна на пристанището, без да гледа към самото пристанище; няколко улички свързваха пристанището с тая улица като стъпалата на подвижна стълба. По тях можеше да се отиде веднага от пристанището в улицата и от улицата в пристанището.

Д’Артанян пристигна на пристанището, зави по една от уличките и се намери внезапно пред странноприемницата „Великият монарх“.

Минутата беше избрана добре и можа да припомни на д’Артанян първото му явяване в странноприемницата „Свободният мелничар“, в Мьон. Моряци, които играеха на зарове, се бяха скарали и се заплашваха яростно. Съдържателят, жена му и двама прислужници наблюдаваха тревожно купчината сърдити играчи, сред които сякаш всеки миг щеше да настъпи жестоко клане с ножове и брадви.

При все това играта продължаваше.

На една каменна пейка седяха двама мъже и както изглежда, пазеха вратата; четири отделни маси, които стояха в дъното на общата зала, бяха заети от осем други мъже. Седналите на пейката и край масите не участвуваха нито в караницата, нито в играта. Д’Артанян позна своите хора в тия десет студени и равнодушни зрители.

Караницата се разпалваше. Всяка страст като морето има свои приливи и отливи. Достигнал до най-високата точка на своята страст, един моряк катурна масата с парите. Масата падна, парите се търколиха. Веднага всички служители на странноприемницата се спуснаха към залозите и доста сребърни монети бяха прибрани от хора, които се измъкнаха незабелязано, докато моряците се биеха помежду си.

Само двамата мъже на пейката и осемте мъже край отделните маси, макар и наглед съвсем непознати един на друг, сякаш се бяха зарекли да останат невъзмутими сред тия яростни викове и това дрънкане на пари. Само двама от тях ритнаха воюващите, които се бяха отърколили под масата им.

Двама други, вместо да участвуват в цялата тая врява, излязоха навън с ръце в джобовете; най-после други двама се качиха на своята маса, както правят заплашени от наводнение хора, за да не се удавят.

— Ехе! — каза си д’Артанян, който не изпусна нито една подробност на описаната от нас сцена. — Добра сбирка е: сдържани, спокойни, свикнали на шум, и на бой. Пусто да остане! Върви ми!

Изведнъж вниманието му се насочи към единия ъгъл на стаята.

Моряците се бяха помирили и бяха започнали да ругаят двамата мъже, които бяха ритнали воюващите.

Единият моряк, полупиян от гняв и съвсем пиян от бира, запита със страшен глас по-малкия от двамата мъдреци с какво право е ритнал божи създания, които все пак не са кучета. При тоя въпрос за по-голяма убедителност той пъхна тежкия си юмрук под носа на непознатия.

Наемникът на д’Артанян побледня, но не можеше Да се разбере дали от страх, или от гняв; като видя това, морякът реши, че е от страх, и вдигна юмрука си с очевидното намерение да го стовари върху главата на непознатия. Без да се помръдне наглед, заплашеният мъж нанесе такъв силен удар в стомаха на моряка, че той се отърколи до края на залата със страшни викове. В същия миг, подтиквани от чувство на солидарност, другарите на победения се нахвърлиха върху победителя.

Със същото хладнокръвие, за което вече даде доказателство, без да извърши неблагоразумието да се допре до оръжието, победителят грабна една бирена кана с калаен похлупак и я стовари върху двама или трима от нападателите; виждайки, че той няма да устои на численото превъзходство, другите седем мълчаливи гости в дъното на залата, които не се бяха помръднали, разбраха, че и техният ред е дошъл, и се спуснаха на помощ.

В същото време двамата безучастни край вратата се обърнаха; набърчените им вежди показваха, че те са решили твърдо да нападнат неприятеля в тил, ако той не спре нападението си.

Съдържателят, прислужниците му и двама нощни пазачи, които минаваха и от любопитство навлязоха много навътре в залата, попаднаха в бъркотията и бяха обсипани с удари.

Парижаните удряха като циклопи, с възхитителна задружност и тактика; най-после, принудени да отстъпят пред численото превъзходство, те се укрепиха зад голямата маса; четиримата от тях я вдигнаха, другите двама се въоръжиха с подставките, на които стоеше масата, и с помощта на това страшно оръдие катурнаха едновременно осемте моряци.

По пода се търкаляха ранени и залата беше изпълнена с викове и прах, когато д’Артанян, доволен от изпитанието, пристъпи напред с шпага в ръка и като удряше с дръжката стърчащите глави, изпусна едно мощно „Стой!“, което веднага сложи край на борбата. Всички се отдръпнаха от центъра към стените, така че д’Артанян остана сам и господар на положението.

— Какво е това? — запита той присъствуващите с величествен тон, с какъвто Нептун е изрекъл Quos ego[1].

В същия миг, при първите звуци на тоя глас, за да продължим Вергилийевата метафора, наемниците на господин д’Артанян, познали всеки поотделно своя върховен господар, престанаха да воюват и захвърлиха бойните си оръдия.

От своя страна моряците, като видяха дългата гола шпага, войнствения вид и ловката ръка на човека, който се беше притекъл на помощ на неприятелите им и имаше вид на свикнал да заповядва, от своя страна моряците вдигнаха ранените и канчетата си.

Парижаните изтриха потта от челото си и се поклониха на началника си.

Съдържателят на „Великият монарх“ обсипа д’Артанян с поздравления.

Той ги прие като човек, който знае, че му, се дава дължимото, и обяви, че до вечерята ще иде да се разходи по пристанището.

Веднага всеки от наемниците разбра поканата, взе си шапката, изтупа си дрехите и тръгна след д’Артанян.

Но докато се разхождаше и разглеждаше наоколо, д’Артанян не се спря; той тръгна към дюните и десетте му наемници, обезпокоени от неочакваното присъствие на другари отдясно, отляво и отзад, тръгнаха след него, като сърдито се поглеждаха един друг.

Едва в най-затънтеното място на дюните д’Артанян, усмихнат, че ги вижда така на разстояние един от друг, се обърна към тях, махна им миролюбиво с ръка и каза:

— Е, хайде, хайде, господа, няма нужда да се гледаме като вълци! Вие сте създадени да живеете заедно, да се разбирате във всяко отношение, а не да се изяждате един друг.

Тогава недоверчивостта изчезна; тия хора си отдъхнаха, сякаш бяха извадени от погребален ковчег, и благосклонно се заразглеждаха един друг. След това погледнаха началника си, който, владеещ отдавна голямото изкуство да говори на хора с такава закалка, им импровизира следната реч с чисто гасконска енергия:

— Господа, вие всички знаете кой съм аз. Наех ви, защото ви смятам за храбреци и искам да ви взема за съдружници в един славен поход. Представете си, че като работите за мене, вие работите за краля. Предупреждавам ви само, че ако по някакъв начин дадете да се забележи това, ще се видя принуден да ви счупя веднага главата по начин, който намеря за най-удобен. Вие знаете, господа, че държавните тайни са като смъртоносните отрови: докато отровата е в стъкленицата и стъкленицата е запушена, тя не е вредна; извън стъкленицата тя умъртвява. Сега приближете се до мене и ще узнаете от тая тайна всичко, което мога да ви кажа. Всички се приближиха с любопитство.

— Приближете се повече — продължи д’Артанян, — за да не могат да ни чуят нито птицата, която лети над главите ни, нито заекът, който играе в дюните, нито рибата, която изскача от водата Трябва да се узнае и да се докладва на господин суперинтенданта на финансите каква вреда нанася английската контрабанда на френските търговци. Аз ще отида навсякъде и ще видя всичко. Ние сме бедни пикардийски рибари, изхвърлени на брега от бурята. Разбира се, ще продаваме риба като истински рибари. Но могат да се досетят кои сме ние; могат да ни безпокоят; следователно трябва да бъдем в състояние да се защищаваме. Ето защо ви избрах като умни и храбри хора. Ние ще живеем весело и няма да бъдем изложени на голяма опасност, защото зад гърба си имаме могъщ покровител, благодарение на който няма да срещнем големи затруднения. Само едно е неприятно, но надявам се, че след късо обяснение вие ще ми помогнете да изляза от това затруднение. Ето каква е работата: трябва да взема със себе си истински глупави рибари за гребане; такъв екипаж ще ни пречи страшно много; а ако някои от вас са виждали морето…

— О, за това не се грижете! — каза един от наемниците на д’Артанян. — Аз бях три години пленник на туниските пирати и познавам морските маневри като адмирал.

— Я гледай — извика д’Артанян, — какво чудно не що е случайността!

Д’Артанян изрече тия думи с непредаваем израз на престорено добродушие. Той знаеше много добре, че тая жертва на пиратите беше стар корсар, и затова го беше завербувал. Но д’Артанян не говореше никога повече от това, което трябваше да каже, за да не остави хората в съмнение. Той се задоволи с обяснението и прие следствието, без да търси причината.

— А аз — каза друг наемник — случайно имам чичо, който ръководи работите в пристанището Ла Рошел. Още като дете играех на корабите; затова умея да действувам с гребло и платно и мога да съпернича с най-добрия моряк.

Тоя също не лъжеше: той беше гребал шест години на галерите на негово величество.

Другите двама бяха по-откровени: те си признаха съвсем просто, че са служили на военен кораб за наказание, и не се срамуваха от това. Д’Артанян се видя началник на шест войници и четири моряци, като имаше едновременно сухопътна и морска армия. Планше щеше да се възгордее страшно много, ако узнаеше тая подробност.

Оставаше само да се даде главната заповед и д’Артанян я даде точно. Той заповяда на хората си да бъдат готови за заминаване в Хага: едните ще тръгнат по брега към Брескенс, а другите — по пътя към Анверс.

Пресметнаха всеки ден от пътя и си определиха среща точно след петнадесет дни на главния площад в Хага.

Д’Артанян нареди на хората си да вървят на двойки, като всеки си избере спътник по вкус. Самият той избра между най-необесническите фигури двама гвардейци, които познаваше от по-преди и които имаха само два порока: пиянство и комарджийство. Тия хора още не бяха забравили напълно миналото и под чисти дрехи сърцата им биха забили като в миналото. За да не възбуди завист, д’Артанян накара другите да заминат напред. Той остави при себе си своите двама избраници, премени ги от своя гардероб и тръгна с тях.

Именно пред тия двама, наглед удостоени с особено доверие, д’Артанян направи лъжливо признание, което имаше за цел да осигури успеха на предприятието. Той им призна, че става въпрос не да се види колко може Да вреди английската контрабанда на френската търговия, а напротив, колко може да вреди френската контрабанда на английската търговия. Тия хора сякаш повярваха; а и наистина вярваха. Д’Артанян беше съвсем сигурен, че още на първото пируване, когато ще бъдат мъртво пияни, единият от двамата ще разкаже непременно важната тайна на цялата шайка. Той смяташе, че играта му е безпогрешна.

Петнадесет дни след свиждането в Кале цялата шайка се събра в Хага.

Тогава д’Артанян забеляза, че всичките му хора се бяха преоблекли със забележително умение като моряци, пострадали повече или по-малко от морето.

Д’Артанян ги остави да спят в един вертеп на Нюкърк стрийт, а сам си взе прилична квартира на големия канал.

Той узна, че английският крал се беше завърнал при съюзника си Гийом II дьо Насау, щатхалтер на Холандия. Той узна също, че отказът на краля Луи XIV беше поохладил покровителството, давано на нещастния крал, и затова той се е оттеглил в една малка къща в селото Шевенинген, разположено в дюните, на морския бряг, близо до Хага.

Там, разправяха, нещастният изгнаник се утешавал в заточението си с това, че с присъщата на цялото му семейство меланхолия гледал необхватното Северно море, което го отделяло от неговата Англия, както някога то отделяло Мари Стюърт от Франция. Там, зад няколко дървета от хубавата гора на Шевенинген, на ситния пясък, където никнат златните калуни на дюната, Чарлз II вегетираше като тях, по-нещастен от тях, защото живееше с мислите си и ту се надяваше, ту се отчайваше.

Веднъж д’Артанян стигна до Шевенинген, за да се увери дали говорят истината за краля. Наистина той видя как замисленият Чарлз II излезе сам през една вратичка, гледаща към гората, и се заразхожда по брега при залез слънце, без да привлича дори вниманието на рибарите, които, завърнали се вечерта, изтегляха лодките си на пясъчния бряг, като древните мореплаватели на Архипелага.

Д’Артанян позна краля. Той видя как мрачният му поглед се впери в необхватното водно пространство, как върху бледното му лице играеха червените лъчи на слънцето, вече отрязано от черната линия на хоризонта. След това Чарлз II се завърна в самотната къща все тъй сам, все тъй с бавни стъпки, все тъй печален, като се вслушваше как скърца пясъкът под краката му.

Същата вечер, д’Артанян нае за хиляда ливри една рибарска лодка, която струваше най-малко четири хиляди. Той даде хилядата ливри в брой, а другите три хиляди даде на съхранение у кмета. Сетне, през една тъмна нощ, качи незабелязано на нея сухопътния си отряд от шест души; а като настъпи приливът, в три часа сутринта, излезе в открито море, като маневрираше открито с четиримата други и се надяваше на изкуството на своя каторжник, като че ли той беше първият лоцман на пристанището.

Бележки

[1] Quos ego! (лат.) — Аз вас! — Заплаха, с която разгневеният Нептун в „Енеида“ от Вергилий се обръща към непокорните ветрове. — Б. пр.