Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 32 гласа)

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
Vicomte de Bragelonne Gravure1.jpg
Автор Александър Дюма - баща
Първо издание 1847–1850 г.
Флаг на Франция Франция
Оригинален език френски
Жанрове Историческа
Приключенска
Вид роман
Поредица Тримата мускетари
Предходна Двадесет години по-късно
Следваща няма

"Виконт дьо Бражелон" (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание "Векът", а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

XLII
В КОЯТО МАЗАРИНИ СТАВА ПРАХОСНИК

Докато Мазарини се мъчеше да се съвземе от току-що преживяната голяма тревога, Атос и Раул си разменяха няколко думи в един ъгъл на стаята.

— Значи вие сте в Париж, Раул? — попита графът.

— Да, господине, откак се върна господин принцът.

— Тук не мога да говоря с вас, защото ни наблюдават, но след малко ще се върна у дома и ще ви чакам: елате, щом се освободите.

Раул се поклони.

Господин принцът идваше право към тях.

Принцът имаше тоя ясен и дълбок поглед, с който се отличават породистите хищни птици; чертите на лицето му допълваха много тая прилика. Известно е, че у принц Конте де орловият нос излизаше направо от челото, което беше леко наведено назад и беше по-скоро ниско, отколкото високо; придворните присмехулници, безмилостни дори към гения, твърдяха, че наследникът на знаменития дом Конде има орлова човка, а не човешки нос.

Проницателният поглед и властният израз на цялото лице обикновено повече смущаваха тия; на които заговорваше принцът, отколкото величествеността и хубостта, ако победителят при Рокроа би ги имал. Огънят пламваше тъй бързо в изпъкналите му очи, че у господин принца всяко въодушевление приличаше на гняв. Впрочем заради титлата му всички при двора уважаваха господин принца; а други, които гледаха само външността му, стигаха в уважението си до страх.

И така, Луи дьо Конде се приближи до граф дьо Ла Фер и Раул с явното намерение да получи поклон от единия и да заговори на другия.

Никой не умееше да се кланя с такова сдържано изящество като граф дьо Ла Фер. Той не смяташе за достойно да влага угодничество в поклона си, както правят обикновено придворните. Атос си знаеше цената и се кланяше на принцовете като на равни, изкупвайки с неизяснима приветливост независимостта на маниерите, оскърбителна за тяхната гордост.

Принцът се готвеше да заговори с Раул. Атос го изпревари.

— Ако господин виконт дьо Бражелон не беше един от покорните слуги на ваше височество — каза той, — бих го помолил да ме представи на вас… господин принце.

— Имам честта да говоря с господин граф дьо Ла Фер — веднага каза господин дьо Конде.

— С моя покровител — прибави Раул и се изчерви.

— С един от най-честните хора в кралството — продължи принцът, — с един от първите благородници на Франция, за когото чувах толкова хубави работи, че често желаех да го видя в числото на своите приятели.

— Чест, за която бях бил достоен, монсеньор — отговори Атос, — само с уважението и възхищението си към ваше височество.

— Господин дьо Бражелон е добър офицер — каза принцът. — Вижда се, че е минал добра школа. Ах, господин графе, във ваше време пълководците имаха войници…

— Това е вярно, монсеньор; но сега войниците имат пълководци.

Тоя комплимент, неиздаващ дъх на ласкателство, накара да потрепери от радост човека, когото цяла Европа смяташе за герой и който се беше преситил от похвали.

— Много съжалявам, че напуснахте службата, господин графе — каза принцът. — Скоро на краля ще се наложи да води война с Холандия или с Англия; ще се представят много случаи, в които може да се отличи такъв човек като вас, който познава Великобритания като Франция.

— Струва ми се, мога да ви кажа, монсеньор, че постъпих разумно, като напуснах службата — отговори Атос с усмивка. — Занапред Франция и Великобритания ще живеят в мир като две сестри, ако вярвам на предчувствията си.

— Вашите предчувствия?

— Да, монсеньор, чуйте какво се говори там, край масата на господин кардинала.

— Където играят?

— Да, монсеньор, където играят.

В това време кардиналът се приповдигна на лакът и повика с ръка младия брат на краля, който се приближи.

— Монсеньор — каза му Мазарини, — моля ви се вземете всички тия златни екюта.

И той посочи огромния куп червеникавожълти и блестящи монети, които щастливият в играта граф дьо Гиш беше събрал постепенно пред себе си.

— Мои ли са? — извика херцог д’Анжу.

— Тия петдесет хиляди екю, да, монсеньор… Те са ваши.

— Вие ми ги давате?

— Аз играх за ваше височество — отговори кардиналът, като отслабваше все повече и повече, сякаш усилието да даде парите изтощи всичките му телесни и умствени способности.

— О, боже мой! — промърмори Филип почти замаян от радост. — Какъв щастлив ден!

Той загреба с ръце парите от масата и напълни джобовете си… Но повече от една трета останаха на масата.

— Кавалере — каза Филип на своя любимец кавалера дьо Лорен, — ела!

Любимецът долетя.

— Сложи в джоба останалото — рече младият принц. Всички присъствуващи взеха тая необикновена сцена за трогателен семеен празник. Кардиналът се държеше като баща на френските принцове: двамата млади принцове бяха израснали под крилото му. Никой не сметна тая щедрост на първия министър за гордост или безочие, както биха го направили в наше време.

Придворните само завиждаха… Кралят обърна глава.

— Никога не съм имал толкова много пари — весело каза младият принц, като преминаваше по стаята със своя любимец, за да се качи в каретата си. — Не, никога… Колко са тежки тия сто и петдесет хиляди ливри!

— Но защо господин кардиналът дава изведнъж толкова много пари? — съвсем ниско попита господин принцът, като се обърна към граф дьо Ла Фер. — Навярно е много болен тоя мил кардинал?

— Да, монсеньор, разбира се, че е болен; впрочем ваше височество може да види това и по лицето му.

— Да, да… Но той ще умре!… Сто и петдесет хиляди ливри!… О, просто невероятно! Кажете, графе, защо ги даде? Намерете причина.

— Монсеньор, моля ви, имайте търпение. Ето господин херцогът д’Анжу идва към нас и приказва с кавалера дьо Лорен. Не бих се учудил, ако те ми спестят труда да бъда нескромен. Слушайте какво говорят.

Действително кавалерът казваше полугласно на принца:

— Монсеньор, не е естествено, че господин Мазарини ви дава толкова пари… Внимавайте, не изпускайте монетите, монсеньор… Какво иска кардиналът от вас, та е толкова щедър?

— Виждате ли? — прошепна Атос в ухото на господин принца. — Ето може би отговорът на вашия въпрос.

— Кажете де, монсеньор! — нетърпеливо повтори кавалерът, като се мъчеше да отгатне по тежината на джоба си каква сума му беше дошла изневиделица.

— Драги кавалере, това е сватбен подарък.

— Какво, сватбен подарък?

— Е, да, аз се женя! — продължи херцог д’Анжу, без да забележи, че в тая минута минаваше край господин принца и Атос, които му се поклониха ниско.

Кавалерът погледна младия херцог така особено, с такава омраза, че граф дьо Ла Фер потрепера.

— Вие се жените! Вие! — каза дьо Лорен. — О, не може да бъде! Нима ще извършите тая глупост?

— Хайде де, не аз ще я извърша, а ме принуждават да я извърша — отговори херцог д’Анжу. — Но да вървим по-скоро, да пропилеем парите си.

Той излезе с другаря си, като приказваше весело и се смееше; по пътя всички му се кланяха.

Тогава господин принцът запита съвсем ниско Атос:

— Значи ето каква е тайната?

— Но не аз ви я казах, монсеньор.

— Той се жени за сестрата на Чарлз II?

— Мисля, че да.

Принцът се замисли за миг и в очите му блесна светкавица.

— Хайде — каза той бавно, сякаш говореше сам на себе си, — ето пак ще се окачат шпагите на стената… за дълго време!

И въздъхна.

Само Атос чу тая въздишка; само Атос отгатна какво съдържаше тя: колко потиснати честолюбиви стремежи, колко угаснали мечти, колко несбъднати надежди!

Веднага господин принцът се сбогува. Кралят също си тръгваше.

Атос даде знак на Бражелон, с който му напомни поканата, дадена в началото на тая сцена.

Постепенно стаята опустя и Мазарини остана сам, измъчван от страданията, които вече не скриваше.

— Бернуен! Бернуен! — извика той с отпаднал глас.

— Какво желае монсеньорът?

— Гено… Повикайте Гено! — каза негово високопреосвещенство. — Струва ми се, че умирам.

Уплашен, Бернуен изтича в кабинета, за да се разпореди, и конникът, който отиде за доктора, задмина каретата на краля в улица Сент Оноре.