Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 31 гласа)

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
Vicomte de Bragelonne Gravure1.jpg
Автор Александър Дюма - баща
Първо издание 1847–1850 г.
Флаг на Франция Франция
Оригинален език френски
Жанрове Историческа
Приключенска
Вид роман
Поредица Тримата мускетари
Предходна Двадесет години по-късно
Следваща няма

"Виконт дьо Бражелон" (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание "Векът", а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

XCI
НЕГОВО ВИСОЧЕСТВО РЕВНУВА ХЕРЦОГ БЪКИНГАМ

Докато господин граф дьо Ла Фер яздеше към Париж, придружен от Раул, в Пале Роял се разиграваха събития, които Молиер би нарекъл истинска комедия.

Това стана четири дни след женитбата на принца. Негово височество закуси набързо и отиде към покоите си нацупен, намусен.

Закуската не мина весело. Нейно височество беше заповядала да й поднесат яденето в нейните стаи.

И така, негово височество беше закусил в най-тесен кръг.

Само кавалерът дьо Лорен и Маникан присъствуваха на тая закуска, която продължи три четвърти час при пълно мълчание.

Маникан, не тъй близък с негово височество като кавалера дьо Лорен, се опитваше напразно да прочете в очите на принца коя беше причината за тая намусеност.

Кавалерът дьо Лорен, който нямаше нужда да отгатва нищо, защото знаеше всичко, ядеше с тоя необикновен апетит, който се увеличаваше от скръбта на другите, и едновременно се наслаждаваше от яда на негово височество и от смущението на Маникан.

Той продължаваше нарочно да яде, защото му правеше удоволствие да задържа нетърпеливия принц, който изгаряше от желание да стане от стола.

Понякога негово височество се разкайваше, че беше дал на дьо Лорен власт над себе си, която освобождаваше кавалера от всякакви стеснения на етикецията.

Сега изпитваше точно такова разкаяние; но той се страхуваше от кавалера почти толкова, колкото го обичаше, и се задоволяваше да беснее вътрешно.

От време на време негово височество вдигаше очи към небето, после поглеждаше сладкишите, които кавалерът нападаше; най-после, като не смееше да избухне, той се предаде на такава пантомима, на която би завидял дори Арлекино.

В края на краищата негово височество не издържа и когато поднесоха плодовете, той стана гневно, като остави кавалера дьо Лорен да довърши закуската както си иска.

Като видя, че принцът става, Маникан скочи и се опъна като струна със салфетката в ръка.

Негово височество не отиде, а по-скоро изтича към предната стая и като намери там един лакей, шепнешката му даде някаква заповед.

После, връщайки се назад, за да не мине през трапезарията, той премина през кабинетите си с намерение да завари кралицата майка в молитвената й стая, където стоеше обикновено.

Беше около десет часа сутринта.

Когато негово височество влезе, Ана Австрийска пишеше.

Кралицата майка обичаше много тоя син с хубаво лице и мек характер.

Действително принцът беше по-нежен и може би по-женствен от краля.

Той беше завладял майка си с нежната си чувствителност, която се харесва винаги на жените. Ана Австрийска, която много желаеше да има дъщеря, почти намираше в тоя син вниманието, дребната грижовност и нежността на дванадесетгодишно дете.

И така през цялото време, което прекарваше у майка си, принцът се възхищаваше от хубавите й ръце, даваше й съвети за разни помади, рецепти за парфюми, за които тя толкова се грижеше; после й целуваше ръцете и очите чисто по детски; винаги й носеше нещо сладко, препоръчваше й нещо ново в тоалета.

В по-големия си син Ана Австрийска обичаше краля или по-скоро кралското достойнство: Луи XIV представляваше за нея божественото право, С краля тя беше кралица майка; с Филип само майка.

И принцът знаеше, че майчините прегръдки са най-приятното и най-сигурното от всички убежища.

Още като дете той се криеше в това убежище, когато избухваха бури между брат му и него. Често след ударите с юмруци, които от негова страна бяха престъпление за оскърбление на величеството, след битките с юмруци и нокти, на които кралят и неговият твърде непокорен поданик се предаваха по ризи върху оспорвания креват, при което камердинерът Ла Порт беше единственият съдия на двубоя, Филип — победител, но уплашен от победата си — тичаше за подкрепа при майка си или поне за уверение, че Луи XIV ще му прости, макар че кралят мъчно и немного скоро му даваше тая прошка.

Навикнала на тая мирна намеса, Ана успяваше да примирява всички спорове на синовете си и същевременно да участвува във всичките им тайни.

Кралят, който завиждаше на брат си за тая изключителна нежност от страна на майка им, чувствуваше по-голямо разположение да се подчинява на Ана Австрийска и да се грижи за нея повече, отколкото беше в характера му.

Ана се придържаше към тая политическа система особено в отношенията си с младата кралица.

По такъв начин тя царуваше почти деспотично над кралската двойка и вече подготвяше всичките си батареи да царува със същия абсолютизъм в дома на втория си, току-що оженен син.

Кралицата майка почти се гордееше, когато виждаше, че при нея влиза начумерено лице с бледи бузи и зачервени очи, и веднага разбираше, че трябва да даде помощ на по-слабия и по-бунтовния.

И така, както казахме, тя пишеше, когато негово височество влезе в молитвената й стая не със зачервени очи, не с бледи бузи, но разтревожен, ядосан, раздразнен.

Той целуна разсеяно ръцете на майка си и седна, преди тя да му позволи.

Като се имат предвид строгите правила на етикета, установени при двора на Ана Австрийска, това нарушение на благоприличието беше знак на дълбоко вълнение, особено от страна на Филип, който обичаше да прекалява с уважението си.

— Но щом той явно нарушаваше приетото от него правило, това значеше, че се е случило нещо важно.

— Какво ви е, Филип? — попита Ана Австрийска, като се обърна към сина си.

— О, всемилостива господарке, много се събра — промърмори принцът с печален вид.

— Наистина вие приличате на много загрижен човек — каза кралицата, като остави перото в мастилницата.

Филип се намръщи, но не отговори.

— Но във всичко, което изпълва ума ви — продължи Ана Австрийска, — все пак трябва да има нещо, което да ви вдъхва повече грижи от всичко останало, нали?

— Да, така е, всемилостива господарке.

— Слушам ви.

Филип отвори уста, за да даде път на всички оплаквания, които тегнеха на ума му и сякаш чакаха само изход, за да се излеят.

Но изведнъж млъкна и всичко, което изпълваше сърцето му, се сведе към една въздишка.

— Хайде, Филип, хайде, повече твърдост — каза кралицата майка. — Когато се оплакват от нещо, това „нещо“ почти винаги излиза човек, който пречи, нали?

— Съвсем не казвам това, всемилостива господарки.

— За кого искате да говорите? Хайде, кажете накратко.

— Работата е там, всемилостива господарке, че това, което искам да кажа, е от много деликатно естество.

— Ах, боже мой!

— Без съмнение, защото най-сетне една жена…

— А, вие искате да говорите за нейно височество? — попита кралицата майка с живо любопитство.

— За нейно височество ли?

— За вашата жена, естествено.

— Да, да, разбирам.

— Е добре, ако искате да ми говорите за нейно височество, сине мой, не се стеснявайте. Аз съм ви майка, а нейно височество е чужда за мене. Все пак, тъй като тя ми е снаха, бъдете уверен, че ще изслушам с интерес, дори само заради вас, всичко, което ще ми кажете за нея.

— Кажете на свой ред, всемилостива господарке — рече Филип, — не сте ли забелязали нещо?

— Нещо, Филип?… Вие казвате думи с плашеща неяснота… Нещо, и от какво естество е това нещо?

— С една дума, нейно височество е хубава.

— Да, разбира се.

— Но не е кой знае каква хубавица.

— Не, но като порасне, тя може да се разхубави необикновено. Вие видяхте как само за няколко години лицето й се промени. Е добре, тя ще се развива все повече и повече; все пак е на шестнадесет години. На петнадесет години и аз бях много слаба; във всеки случай нейно височество е хубава дори и сега.

— Следователно може да бъде забелязана.

— Без съмнение, дори на обикновена жена обръщат внимание, а още повече на принцеса.

— Тя е добре възпитана, всемилостива господарке, нали?

— Кралица Анриет, майка й, е малко студена, малко придирчива, но е жена с добри чувства. Възпитанието на младата принцеса може да е било пренебрегнато, но смятам, че моралните й устои са добри: поне такова беше мнението ми за нея през време на пребиваването и във Франция; след това тя се върна в Англия и не зная какво е станало. Какво искате да кажете?

— Е, боже мой, искам да кажа, че някои малко лекомислени глави се замайват лесно от благоденствието.

— Е добре, всемилостива господарке, вие казахте, това, което мислех: струва ми се, че принцесата има малко лекомислена глава.

— Не би трябвало да се преувеличава, Филип: тя е остроумна и има известна доза кокетство, което е много естествено у една млада жена. Но, сине мой, у високопоставените личности тоя недостатък е от полза за един двор. Една малко кокетна принцеса придава обикновено блясък на двора си; една нейна усмивка извиква навсякъде разкош, остроумие и дори храброст; благородниците се сражават по-добре за принц, жената, на който е хубава.

— Много благодаря, всемилостива господарке — каза Филип раздразнено; — наистина майко, вие ми рисувате много тревожни картини.

— В какво отношение? — попита кралицата с престорена наивност.

— Вие знаете, всемилостива господарке — печално каза Филип, — вие знаете, че имах отвращение към брака.

— А, но тоя път вие ме плашите. Значи имате сериозно оплакване срещу нейно височество?

— Сериозно — съвсем не казвам това.

— Тогава променете това разстроено лице. Ако се покажете така у вас, внимавайте, ще ви вземат за много нещастен съпруг.

— Всъщност — отговори Филип — аз не съм доволен съпруг и искам да се знае това.

— Филип! Филип!

— Бога ми, всемилостива господарке, ще ви кажа откровено: съвсем не съм очаквал такъв живот, какъвто ми създават.

— Обяснете се.

— Жена ми не е никога моя; постоянно ми се изплъзва. Сутрин — посещения, преписка, тоалети; вечер — балове и концерти.

— Вие ревнувате, Филип!

— Аз? Да ме пази бог! Предоставям на други глупавата роля на ревнив съпруг; просто съм раздразнен.

— Филип, вие укорявате жена си за невинни неща и докато нямате нещо по-сериозно…

— О, изслушайте ме. Една жена може да вдъхва безпокойство, без да бъде виновна; някои чести посещения, някои предпочитания, които младите жени излагат на показ и които могат да доведат до какво ли не най-неревнивите мъже.

— А, най-после: с голям труд го достигнахме. Чести посещения, предпочитания, чудесно! От един час се въртим наоколо и най-сетне засегнахме истинския въпрос.

— Е, да…

— Това е по-сериозно. Значи нейно височество е извършила такива грехове спрямо вас?

— Именно.

— Какво! На петия ден след сватбата жена ви предпочита пред вас някого, често посещава някого? Пазете се, Филип, вие преувеличавате вината й; който търси доказателства на всяка цена, нищо не може да докаже.

Уплашен от сериозността на майка си, принцът поиска да отговори, но можа само да измънка няколко неразбираеми думи.

— Ето че отстъпвате — каза Ана Австрийска, — предпочитам това; по такъв начин признавате грешките си.

— Не — извика Филип, — не, не отстъпвам и ще го докажа. Казах „предпочитания“, нали? Казах „чести посещения“, нали? Е добре, слушайте.

Ана Австрийска се приготви да слуша с това удоволствие на клюкарка, което винаги изпитва дори най-добрата жена, най-добрата майка, макар и кралица, когато я намесват в дребните съпружески караници.

— Е добре — продължи Филип, — кажете ми едно нещо.

— Какво?

— Защо жена ми задържа английските придворни? Кажете.

И Филип скръсти ръце, като гледаше майка си, сякаш беше убеден, че тя няма да намери отговор на тоя въпрос.

— Но — отговори Ана Австрийска — това е много просто: защото англичаните са й съотечественици, защото те похарчиха много пари, за да я придружат до Франция, защото би било много неучтиво, дори неполитично, ако отпрати внезапно представителите на благородническите родове, които не отстъпиха пред никакви жертви, за да докажат своята преданост.

— Е, майко, голяма жертва е наистина да преминеш от една отвратителна страна в една хубава държава, където с едно екю може да направиш по-голямо впечатление, отколкото другаде с четири! Голяма преданост е да изминеш сто левги, за да придружиш една жена, в която си влюбен, нали?

— Влюбен, Филип? Помислете какво говорите!

— Зная какво говоря!

— А кой е влюбен в нейно височество?

— Хубавият херцог Бъкингам… Няма ли и него да защищавате, майко?

Ана Австрийска се изчерви и се усмихна. Това име възкреси в нея толкова сладки и в същото време толкова тъжни спомени!

— Херцог Бъкингам? — промълви тя.

— Да, един от обесниците, както казваше дядо ми Анри IV.

— Бъкингамовци са предани и храбри — каза Ана Австрийска смело.

— А, хубаво, ето че майка ми защищава любовника на моята жена! — извика Филип с такъв порив, че цялото му нежно същество се потресе до сълзи.

— Сине мой, сине мой! — провикна се Ана Австрийска. — Тоя израз не е достоен за вас. Вашата жена съвсем няма любовник, а ако трябва да има, той няма да бъде херцог Бъкингам: хората от неговия род, повтарям ви, са честни и сдържани; гостоприемството е свято за тях.

— Ех, всемилостива господарке — извика Филип, — херцог Бъкингам е англичанин, а нима англичаните тачат толкова свято собствеността на френските крале?

Ана се изчерви повторно и се обърна под предлог да извади перото от мастилницата, а всъщност да скрие червенината от сина си.

— Наистина, Филип — каза тя, — вие знаете да намирате изрази, които ме смущават. Вашият гняв ви заслепява, а мене ме плаши. Е, помислете, разсъдете…

— Всемилостива господарке, няма какво да разсъждавам, аз виждам.

— А какво виждате?

— Виждам, че херцог Бъкингам не се отделя от жена ми. Той се осмелява да й прави подаръци, тя се осмелява да ги приема. Вчера тя заговори за сашета от теменуги. Нашите парфюмеристи — вие знаете това, всемилостива господарке, защото толкова пъти сте искали от тях тоя сух парфюм, без да можете да го получите, — нашите френски парфюмеристи не можаха да добият тая миризма. Е, добре, херцогът имаше в себе си саше от теменуга. Значи от него е сашето на жена ми.

— Наистина, господине — рече Ана Австрийска, — вие строите пирамиди на иглени върхове. Пазете се. Питам ви, какво лошо има в това, че един човек дава на съотечественицата си рецепта за нов парфюм? Вашите странни понятия, кълна ви се, будят в мене тежки спомени за баща ви, който често ми причиняваше страдания със своята несправедливост.

— Без съмнение бащата на херцог Бъкингам е бил по-сдържан и по-почтителен от сина си — безразсъдно рече Филип, без да вижда, че грубо засяга сърцето на майка си.

Кралицата побледня и притисна към гърдите конвулсивно стиснатата си ръка, но бързо се съвзе и каза:

— С една дума, вие дойдохте тук с някакво намерение, нали?

— Разбира се.

— Обяснете се тогава.

— Аз дойдох, всемилостива господарке, с намерение да ви се оплача и да ви предупредя, че няма да търпя нищо от страна на херцог Бъкингам.

— Няма да търпите нищо?

— Не.

— Какво ще правите?

— Ще се оплача на краля.

— А какво искате да ви отговори кралят?

— Тогава — каза негово височество с израз на свирепа решителност, която тъй чудно противоречеше на обикновената кротост на лицето му, — тогава ще се разправя сам с него.

— Какво наричате „ще се разправя сам с него?“ — попита Ана Австрийка с известен ужас.

— Искам херцог Бъкингам да остави на мира нейно височество; искам херцог Бъкингам да напусне Франция и ще го уведомя за волята си.

— Вие няма да го уведомявате за нищо, Филип — каза кралицата, — защото ако постъпите така, ако нарушите до такава степен гостоприемството, аз ще помоля краля да вземе строги мерки срещу вас.

— Вие ме заплашвате, майко! — извика Филип жално. — Вие ме заплашвате, когато се оплаквам!

— Не, не ви заплашвам; просто слагам преграда на вашата буйност. Казвам ви, че като вземете сурови мерки срещу херцог Бъкингам или всеки друг англичанин, че като постъпите дори малко неучтиво, вие ще посеете много печални разногласия между Франция и Англия. Какво, един принц, брат на френския крал, не може да скрие оскърбление, дори истинско, когато е изправен пред лицето на политическата необходимост?

Филип направи движение.

— Впрочем — продължи кралицата — оскърблението не е нито истинско, нито възможно; целият въпрос се свежда само до смешна ревност.

— Всемилостива господарке, аз зная това, което зная.

— А аз — каквото и да знаете — ви призовавам към търпение.

— Аз не съм никак търпелив, всемилостива господарке.

Кралицата стана — студена, вкаменена, официална.

— Тогава изявете волята си — каза тя.

— Аз съвсем не изявявам воля, всемилостива господарке; само изказвам желания. Ако херцог Бъкингам не се отстрани сам от дома ми, ще му забраня Да идва у мене.

— Тоя въпрос ще отнесем до краля — каза Ана Австрийска с развълнуван глас и натежняло сърце.

— Но, всемилостива господарке — извика Филип, като плесна ръце, — бъдете не кралица, а моя майка, тъй като ви говоря като син; моят разговор с херцог Бъкингам ще отнеме само няколко минути.

— Аз ви забранявам именно тоя разговор, господине — каза кралицата с предишната властност. — Това не е достойно за вас.

— Е добре, така да бъде, аз няма да изляза открито, но ще изявя волята си на нейно височество.

— О — рече Ана Австрийска с меланхолията на спомена, — никога не тиранизирайте една жена, сине мой; никога не давайте прекалено повелително заповеди на вашата. Победената жена не винаги е убедена.

— Какво да правя тогава?… Ще се посъветвам с хората около мене.

— Да, с вашите лицемерни съветници, с вашия кавалер дьо Лорен, с вашия дьо Вард… Оставете на мене да действувам, Филип. Вие желаете херцог Бъкингам да се отстрани, нали?

— Колкото се може по-скоро, всемилостива господарке.

— Е, тогава изпратете херцога при мене, сине мой! Усмихвайте му се, не се издавайте пред жена си, пред краля, пред никого. Вземайте съвети само от мене. Уви, аз зная какво е семеен живот, смущаван от съветници.

— Ще се подчиня, майко.

— И ще бъдете доволен, Филип. Намерете ми херцога.

— О, това не е никак мъчно.

— Де е той, според вас?

— Ей богу, пред вратата на нейно височество: чака я да стане. Това е извън всяко съмнение.

— Добре — спокойно каза Ана Австрийска. — Бъдете така любезен да кажете на херцога, че го моля да дойде да ме види.

Филип целуна ръка на майка си и отиде да търси херцог Бъкингам.